Полковникът хвърли многозначителен поглед към главния лекар, който се наведе над микрофона и каза нещо.
— И много добре, че не успях — продължи старецът. — Най-чудното е, че той я излекува.
— Защо мислите така?
— Главоболието й веднага изчезна. А най-важното е, че вече не куца…
Към тях се приближиха едновременно няколко лекари. Те отведоха момиченцето.
— Да се качим в кабинета ми — предложи главният лекар. — Скоро ще научим резултатите от лечението му. — Той скептично поклати глава. — Не вярвам в докторите-вълшебници и в светкавичното оздравяване. А може би просто остарявам?
И в насмешливо-уверения му поглед се прокрадна тъжно недоумение.
В кабинета на главния лекар трябваше да чакат около час и половина. Няколко пъти по уредбата той караше лекарите да побързат. Най-после един от тях обобщи мнението на колегите:
— Невероятно, но момиченцето е оздравяло. Направихме генетичен анализ, сравнихме го с генокартите… Старецът твърди, че самозванецът е лекувал момиченцето с помощта на нашите апарати в кабинет сто четиридесет и три. Идете там, вижте сам…
По измъченото, уморено и угрижено лице на главния лекар като зора-предвестница се появи лека руменина. Палава, детски радостна усмивка озари лицето му отвътре и угасна, но все пак даде на полковника да разбере, че този стар скептик, твърдо убеден, че на света не стават чудеса, страшно ще се зарадва, ако научи, че чудото най-после е станало.
Главният лекар и полковник Тарнов едновременно станаха и тръгнаха към вратата. Дълбокомислено смръщил чело, след тях се помъкна Василий.
В кабинет 143 се бяха събрали лекари и инженери. Някои от тях оглеждаха приборите, спореха за нещо. Не можа да ги отвлече дори появяването на полковника от милицията.
— Какво ще кажете, Вадим Архипович? — обърна се главният лекар към един висок, широкоплещест мъж с бяла престилка.
— Имам впечатление — Вадим Архипович смутено наведе очи, — че с апаратурата в този кабинет е работил луд човек…
Образът на престъпника
В кабинета цареше полумрак. Щорите на прозорците бяха спуснати до половината. Климатичната инсталация работеше безшумно и само от време на време в апаратите, монтирани в стените, нещо тихо изщракваше.
Полковникът поглеждаше ту към лампичките, които припламваха върху електрифицираната карта на района, ту към човека, който седеше пред него, и се мъчеше да съпостави току-що получените сведения с ония, които се бяха натрупали през целия месец. Суматохата в библиотеката, открадването на епруветките, автомобилната катастрофа, смъртта на шимпанзето, лекарят-самозванец… Трябва ли да се свързва всичко това в една верига? Или „родството“ на странните факти е измамно? Може би ги свързва само привидната чудноватост? Но следователите и експертите съобщаваха, че отпечатъците от пръсти по предметите в медицинския център отговарят на отпечатъците върху бронята на автомобила, ключалките на лабораторията и книгохранилището.
Тарнов извърши грижлив анализ. В продължение на два дена за него работеше целият шести отдел на градския изчислителен център. Беше съставен фоторобот, направиха идентифициране. И все пак полковникът не бе стигнал до категоричен извод. Имаше твърде много „за“ и „против“. Той викаше на помощ класическите въпроси на следователите: на кого е нужно това? Кой има полза от него? — и още повече се объркваше. Единственото, което обединяваше фактите, беше пълната безсмисленост на станалото.
— И тъй, смятате, че някой е ръководил роботите? — попита полковникът.
— Почти съм сигурен — отвърна Александър Николаевич. — А нима фактите, с които ме запознахте, не потвърждават същото?
— Е, добре… В такъв случай да се опитаме да нарисуваме, макар и контурно, образа на престъпника — предложи полковникът. — С какво се характеризират действията му? Първо, задигнал е от енцефалера създавания от вас изкуствен супермозък. Второ, задигнал е лабораторните роботи. Трето, по най- необикновен начин е свързал проводниците на приборите и е включил телевизионната камера, за да ви следи. За какво му е бил нужен супермозъкът и роботите? Изследовател ли е? Ако предположим, че тъкмо той е отворил черепа на шимпанзето, това ще е или потвърждение на нашата версия, или доказателство, че е ненормален. Да отбележим, че още на този етап се долавя един съществен щрих: свързването на телевизионната камера говори за оригинално инженерно решение, а безжалостното убийство на шимпанзето — за липса на морални норми…
— Но излекуването на момиченцето… — подзе Александър Николаевич.
Тарнов го прекъсна:
— Точно така, излекуването на момиченцето. Какво е това? Порив на хуманист? Любопитство на експериментатор?
— Интересна мисъл. Дали пък не изучава… — Александър Николаевич се замисли за нещо и внезапно се изключи от разговора. Полковникът го гледаше в лицето — младолик, почти без бръчки, с квадратна брадичка на боксьор. Почака известно време и напомни:
— Какво да изучава?
— Кого, а не какво. Човека… Хомо сапиенс — измърмори ученият. — И тъй, доближаваме се до един много важен момент.
— Портиерът на Института по експериментална генетика твърди, че в деня на кражбата е видял човек, чиито черти съвпадат с чертите на онзи Юрий Юриевич Степанов, за когото ни съобщи гражданинът Фокин. За какво на престъпника са му дотрябвали посевките от микроби? Какво може да направи с тях? Какви експерименти да извърши? Доколко тези експерименти могат да бъдат опасни за околните?
— Не знам — глухо рече Александър Николаевич. — Оказа се, че белтъчната суспензия и подготвените аминокиселини са използвани…
Чу се рязък телефонен звън, от който и двамата трепнаха. Полковникът вдигна слушалката. Като изслуша съобщението, той стана, подръпна сакото си и каза:
— Забелязан е необикновен летателен апарат. Има всички основания да се мисли, че е тъкмо оня апарат, с който от медицинския център отлетя вече споменатият Юрий Юриевич, лекарят-самозванец. Ако нямате нищо против, елате с мене.
Александър Николаевич се отзова на поканата толкова бързо, че полковникът го спря чак при вратата:
— Един момент. — Той извади от сейфа пластмасова пластинка и я подаде на учения. — Познавате ли тази част?
Александър Николаевич разгледа пластинката. До ясно различимата цифра 8 се виждаха полуизтрити букви. Ученият уверено отвърна:
— Това е част от нагръдния капак на лабораторен робот. Откъде я имате?
— Паднала е от летателния апарат, е който Юрий Юриевич избяга от медицинския център — отвърна полковникът.
Изповедта на робота
Апаратът лежеше в края на гората. От близката река лъхаше свежест. Разкъсана мъгла, гонена от вятъра, се носеше във въздуха и увисваше като прозрачна сивкава забрадка по ниските елхи. С безмълвна скръб едно младо дръвче протягаше нагоре прекършените си клони — като отсечени ръце.
Тъмният пластмасов сандък на апарата се виждаше добре отдалеч. В стената му зееше отверстие с разтопени краища. Там беше попаднала бойната глава на ракетата, изстреляна от един от изтребителите- прехващачи. Бяха ги повикали, когато въпреки искането на милицията апаратът не се приземил, а напротив — опитал се да излезе от обкръжението.
В храстите край апарата сновяха най-малко двадесетина души. Имаше хора с авиационна униформа,
