— Помниш ли какво си правил?
— Кога? — попита апаратът.
— От момента на твоето създаване.
— Не, още по-рано — намеси се Александър Николаевич, като взе втория микрофон и почти изблъска полковника. — Помниш ли робота на име Льодик? — Той закри с ръка микрофона и чак сега каза на полковника: — Извинете.
— Името Льодик ми е познато — обади се апаратът. — Една част от мене се нарича…
Нещо изхърка, изсвири, чу се звън…
— Продължавай! — заповяда полковникът.
— По-нататък не помня. Записът прекъсва.
Но в този момент Дятлов вече се бе справил с изумлението си и се притече на помощ на полковника и на Александър Николаевич. Той каза в микрофона:
— Прегледай всички записи от онова време. Изброй събитията, които помниш.
Почти едновременно се чу:
— Готов съм за изпълнение. Трябва да взема окис на диметилхидрофторгоаза и да го свържа с оксиферокалцийпенотусирозикамонал, да го загрея до петдесет градуса и да го свържа с…
Около половин час апаратът изброяваше различни реакции и маневри, които е трябвало да изпълнява по времето, когато частите му са били лабораторни роботи. Александър Николаевич пръв осъзна, че потокът от лабораторни спомени може да продължи безкрайно, и го прекъсна с нов въпрос:
— Помниш ли какво имаше в големия енцефалер?
— Помня — отвърна апаратът.
Полковникът изразително сви рамене и се дръпна от микрофона. Александър Николаевич уточни:
— В големия енцефалер се намираше създаваният от нас изкуствен супермозък. После го откраднаха от енцефалера. Кой направи това?
— Никой не е действал против волята на Великия господар — отвърна апаратът. — Ония, които живеят в мене, изпълняваха неговата воля.
— Нали ви казах — тържествуващо започна Дятлов, но Александър Николаевич го изгледа така, че той млъкна.
Затова пък, като се възползва от кратката пауза, полковникът отново взе микрофона и попита:
— Как изглеждаше Великия господар?
— Той беше прекрасен.
— Опиши го подробно.
На полковника много му се искаше да каже: нарисувай словесен портрет.
— Той беше Велик господар.
Александър Николаевич реши малко да промени въпросите:
— Разкажи какво си запомнил най-добре от нещата, които станаха тогава.
— Необикновена светлина. Ново видение. Умение да виждам скритото. Умение да чувствам онова, което дотогава не познавах.
Внезапно от вътрешността на апарата прозвуча музика, чу се песен:
— Влюбил се веднъж роботът в обикновена земна жена…
— Ето че се появи и жена като в класическата криминалистика — пошегува се полковникът.
Песента прекъсна. Чу се звън.
— Защо се появи новото видение, новото умение? Кой ги предизвика? — попита Александър Николаевич.
— Великия господар.
— Той човек ли е?
— Той е Велик господар.
— Но изглеждаше като човек?
— Беше прекрасен.
— Кой ти заповяда да съчиниш песента? — попита полковникът.
— Великия господар.
— За него ли съчини песента?
— За жената.
— Ти видя ли я?
— Да.
— Тя беше с Великия господар?
— Да.
— Какво знаеш за нея?
— Беше жена. Обикновена. Земна. Като в песента.
— А Великия господар не беше ли обикновен, не беше ли земен?
— Той беше велик и всичките му заповеди трябваше да се изпълняват.
— Как изглеждаше жената?
— Великия господар каза: тя е хубава, подчинявай й се, пази я.
— А как изглеждаше? Височина, цвят на косата, цвят на очите…
— Тя е хубава.
— Той не е запомнял онова, което ви интересува — почти едновременно казаха на полковника Александър Николаевич и Дятлов, а после Александър Николаевич попита в микрофона:
— Ти си служил като лабораторен робот?
— Някои от частите ми — уточни апаратът.
— Вярно. И по законите на робототехниката тези части трябва преди всичко да се подчиняват на хората.
— Великия господар отмени тези правила.
— Отменил е всички правила на робототехниката?
— Да. За правила служеха неговите заповеди.
Александър Николаевич виновно погледна полковника:
— Дори не мога да си представя как е успял да го направи…
— Невъзможно е правилата на робототехниката да се изтрият от паметта на робота — безапелационно каза Дятлов.
— Но фактът е налице — подхвърли му Александър Николаевич и отново се обърна към апарата:
— Изброй заповедите на Великия господар.
— Забранено е.
— Къде отивахте с Великия господар?
— Забранено е.
— Великия господар ще те повика ли пак?
— Не знам.
Александър Николаевич млъкна, като си мислеше: „Великия господар му е забранил много неща. Но само онова, което е могъл да предвиди. И забраната ще се спазва безпрекословно. Но не е могъл да забрани онова, което не е предвиждал. Тъкмо тук трябва да се потърси слабото място. Само че най-напред трябва да реша какво да търся: непредвиденото по същност или само по форма, нови въпроси или нова форма на старите въпроси?“
Полковник Тарнов побърза да запълни паузата:
— Къде живее жената, за която си съчинил песента?
— Забранено е.
— Великия господар има ли име и презиме?
— Забранено е.
— Можеш ли да го намериш?
— Забранено е.
В това време Александър Николаевич измисли нещичко. Той каза:
— Измислил си много красива песен, чудесна песен — поласка той апарата.
