с изглед към реката.
Карес се озова в една елегантно мебелирана стая, която би могла да бъде част от някой френски замък, преди да влезе с Люсиен през една врата в тяхната спалня.
Тази стая също гледаше към реката. През друга отворена врата тя видя будоар, стая за преобличане, а след нея — една дори още по-малка стая, самата баня с прекрасна мраморна вана в средата.
— Виждам, че откри легендата на Луизиана, прочутата бяла мраморна вана на Сан Рьогре — изкоментира Люсиен с проблясък в черните си като полунощ очи.
— И кралицата няма такава невероятна баня — каза Карес и се засмя леко, а до устните й се появиха дълбоки трапчинки. Вече съм сигурна, че пребиването ни в Сан Рьогре ще бъде истинско удоволствие.
— Надявам се, че ще се намерят и други причини, за да се насладиш истински на времето, прекарано тук с мен — неговите думи бяха едно дрезгаво обещание за очакващото ги плътско удоволствие.
Изведнъж дървеният под изскърца и едно голямо тъмно петно се втурна през отворената френска врата. Карес се обърна, за да види как най-голямото, най-тромаво същество, което някога бе виждала, пресича прага на стаята. Кучето се хвърли към господаря си с изплезен дълъг розов език, подаващ се от страховитата му муцуна.
— Това трябва да е Бруно — засмя се Карес, протягайки ръка, така че странният кучешки екземпляр да може да подуши миризмата й.
Кучето я обиколи, изследвайки я, за да разбере коя или какво е тя, докато Карес стоеше неподвижно и говореше тихо, за да го успокои. Накрая то легна в краката й, гледайки към нея с одухотворените си очи, които сякаш я молеха да поглади рошавата му глава. С внимателни, но все пак силни движения, тя го погали по главата, после зад клепналите уши и по гърдите. Постепенно кучето се отпусна и легна по гръб, за да може да го почеше по корема.
— Къде си научила това? Той направо те прие, а Бруно не приема кого да е. Замених го за два медни домакински съда, докато беше още пале в селцето Чоктоу от другата страна на езерото Понтшартрен. Той винаги си е бил малко дивичък, но никога не съм го виждал да приема някого така, както прие теб — каза изуменият Люсиен.
— Да се надяваме, че ще се отнесе така и към Бланш — каза Карес шеговито, чудейки се как се чувства котенцето в кухнята. Тя не бе виждала Доминик, откак влязоха в къщата.
— Може би и тя ще успее да го очарова като господарката си. Ако робите видят колко лесно си го усмирила, ще си помислят, че притежаваш магически сили — пошегува се той, без да осъзнава, че една от слугините бе застанала на вратата с меден съд с вода за миене.
Но Карес все пак видя младата жена, видя уплахата в големите й тъмни очи, когато тя отвърна на погледа й. Знаеше, че момичето бе видяло как кучето й се подчини, както и че то бе изумено от нейната прилика с предишната господарка. Умората още веднъж натежа над Карес, когато си припомни причината, поради която Люсиен се е оженил за нея, както и защо за него бе такова голямо удоволствие да я види в Сан Рьогре.
— Влез, Фантин. Това е новата ти господарка — каза Люсиен на изплашената млада жена и тя влезе с колебливи стъпки в стаята. — Скъпа, това е Фантин, домашната прислужница. Тя е дъщеря на Зои.
— Радвам се да се запозная с теб, Фантин. Моля те, остави водата в банята и ми донеси няколко кърпи. Бих искала да се освежа преди вечерята.
— Да… мадам. В шкафа в банята винаги има ленени кърпи — отговори тя и странно вдървена, премина през вратата на стаята в помещението за преобличане и после в малката баня.
— Защо всички са се втренчили така в мен? — изведнъж попита Карес Люсиен, решена да чуе от него, че тя прилича на Аурора.
Беше се уморила от всички тези преструвки и не можеше да уталожи гнева си към Люсиен затова, че не й бе казал истината след сватбата. И защо? Тя не бе очаквала той да е влюбен в нея. Беше отгледана с мисълта, че ще се омъжи по сметка за мъж, избран от баща й заради неговото богатство и семейство. И ако любовта се появеше след брака, те щяха да са щастливци, ако пък не, след като родеше няколко сина, тя щеше да е свободна да приема дискретно любовници, а мъжът й вероятно вече щеше да си е намерил една или две. Но пък и тя не бе очаквала да се влюби така в мъжа, който в манастира й бе изглеждал просто като решение на нейните затруднения. И защо бе позволила на мисълта за отдавна мъртвата Аурора да я обсеби? Какво значение имаше, че той се бе оженил за нея заради приликата й с друга жена, щом това й бе позволило да избяга от мрачното си настояще? Сега тя беше мадам Сен Амант от плантацията Сан Рьогре. Никой от враговете й във Франция не можеше да я достигне в този забравен от бога пущинак, дори придворните на краля не се интересуваха какво става в Луизиана.
— Какво има, скъпа! — Люсиен бе застанал пред нея, след като Фантин бе излязла от стаята. Той бе хванал нейната нежна, малка брадичка с два пръста, принуждавайки я до го погледне.
— Не ми отговори — отвърна тя.
— Любопитно им е да видят новата господарка. Мъчат се да отгатнат каква господарка ще бъдеш, добра или не, стриктна или не. Просто любопитство — убеждаваше той, но виждаше в доверчивите й тъжни очи, че тя не му вярва.
Не би могъл никога да й каже истината, да признае, че е способен на такава слабост. Как би могъл да сподели, че е бил привлечен от приликата й с Аурора, за да открие след това, че Карес е безкрайно по- интригуваща? Той усещаше, че тя притежава силата, която липсваше на първата му съпруга, сила, която го безпокоеше. Толкова тайни се криеха в Сан Рьогре; тайни, които той не искаше да бъдат разкривани.
Люсиен се чудеше как е могъл да се ожени за жена като Карес и да я доведе в плантацията. Но дълбоко в себе си той знаеше, че не можеше да постъпи иначе още след първия миг, в който я бе видял. Никога не беше вярвал в любовта от пръв поглед, докато не срещна Мари-Карес де Вилие. Неговата собствена сантименталност го изпълваше с отвращение, но това не променяше нищо. Страстта му само се засилваше още от първия ден и той се боеше, че с времето тя ще го обладава все повече. Не трябваше никога да й позволи да разбере какви са истинските му чувства към нея. Нима все още не бе разбрал какво може да му донесе любовта към една жена? Никога, си помисли той, няма да позволи това да се случи отново.
— Сигурен ли си, че това е всичко? — настоя студено Карес, а една от извитите й вежди се повдигна въпросително.
— Какво друго би могло да бъде, скъпа? — промърмори той и се наведе да целуне пулсиращата точка в основата на шията й. Усещането за възбуда прониза нейното същество.
— Аз… аз мисля, че това е нещо, което само ти би могъл да ми кажеш — успя да прошепне тя, опитвайки се да се пребори с тялото си, което предателски се поддаваше на неговата съблазън. Между тях винаги беше така. Страстта и желанието изместваха всички рационални мисли, всяко общуване, което не се докосваше до копнежа и нуждата им един от друг.
Едва доловимият шум от стъпки по дървения под на верандата, отвъд отворената френска врата, ги накара да се отдръпнат бавно и с неохота един от друг. Бързото, учтиво почукване по отворената врата ги събуди от замъгления сън на чувствеността, който ги бе омагьосал.
— Извинете ме, м’сю, но надзирателят иска да ви види — извини си Доминик, плъзвайки се в стаята. — Той казва, че има сериозни проблеми в околността.
— Да — отвърна Люсиен лаконично и срещна очите на Доминик с един кратък разбиращ поглед. — Завърши своя тоалет скъпа, и щом се върна, ще вечеряме на верандата. Там е по хладно, а гледката към реката при пълнолуние е прекрасна — каза той на Карес, повдигайки ръката й към устните си за кратко докосване. След това, без да поглежда назад, той излезе от стаята. Бруно го последва по петите, неговият едър, черен силует се очерта за миг на лунната светлина, падаща в стаята, и след това изчезна.
— Ще разопаковам вашите рокли, за да изберете някоя, мадам — каза Доминик на Карес, пресичайки стаята до мястото, където бе поставена нейната ракла. — След това ще налея водата във ваната, за да можете да облекчите умората си от пътуването, и ще занеса в това време роклята ви, за да я изгладят в пералнята. Малкото коте вече си похапва в кухнята.
— Какво става, Доминик? Чувствам напрежението във въздуха — прекъсна я Карес, докато отваряше голямата ракла.
— Мадам, робите… робите си имат своя собствена религия, която са почитали още в Западна Африка и Сейнт Доминик. Вашето пристигане ги е разстроило — обясни Доминик, обърната с гръб, докато изваждаше една светлосиня рокля от раклата.
