сребристо отражение върху водите на Мисисипи.
Баща ми възложи на опитен архитект, човек със свободни разбирания, да построи тази къща върху земята, която бе получил. Дори с помощта на робите строежът на това, което е било замислено като убежище за майка ми, му отнел над три години. Ние живеехме в Нови Орлеан, докато я строяха, макар че си спомням много малко от това време. Бил съм на четири години, когато сме се преместили в Сан Рьогре. Тази къща възприемам винаги като истински дом, толкова непоклатим и издръжлив, колкото ми изглеждаше баща ми, когато бях дете.
Припомняйки си какво й бе разказала Доминик за детството на Люсиен и за неговата бедна побъркана майка, Карес се натъжи при мисълта за малкото момче и силния, грижовен Жак Сен Амант, който бе построил това красиво убежище за любимата си съпруга — една жена, която никога не бе била негов пълноценен партньор, независимо от любвеобилните му грижи.
След това, като че призован от нейните спомени за миналото, зад един завой на реката се появи осветеният с факли пристан на плантацията Сан Рьогре. От някъде започна да бие камбана, а робите за последен път се пребориха с течението на реката, за да избутат лодката към кипарисовия кей.
Силни черни ръце се протегнаха да хванат въжетата на лодката, когато тя се приближи към пристана. Висок бял мъж с грубо телосложение, облечен в прости дрехи, даваше заповеди на робите на своя френски с немски акцент. През разпрострелите се клони на вечнозелените дъбове се процеждаше светлина, идваща от отворените френски прозорци на къщата, водещи към верандата на втория етаж.
— Хелмут, искам да ти представя моята съпруга, мадам Мари-Карес Сен Амант — каза Люсиен, докато помагаше на Карес да стъпи от борда на лодката върху дъските на дока. — Скъпа, това е нашият надзирател, Хелмут Цвайг.
— Очарован съм, мадам Сен Амант — каза високият мъж с пясъчноруса коса, сваляйки тривърхата си шапка в неумел поклон.
Но когато вдигна глава, за да я погледне в лицето на светлината на една от горящите факли, неговите леденосини очи се разшириха и той пребледня.
— Колко мило от ваша страна, че сте ни устроили посрещане, мосю Цвайг — каза Карес и му се усмихна леко, почувствала как коремът й се свива на топка.
Тя знаеше на какво се дължи смаяното изражение и объркването по грубото лице на надзирателя. Той бе живял тук, докато Аурора е била още жива, и за миг си бе помислил, че тя е самата Аурора, завърнала се от гроба.
— Доминик, Зои каза, че е приготвила всичко — рече надзирателят, обръщайки се облекчено към стройната икономка, която стъпи на кея, хванала в ръка кошницата с Бланш.
— Ще сложа кошницата с малкото коте в кухнята, за да може то да хапне нещо, след това ще го донеса във вашата стая, мадам — каза Доминик на Карес, когато застана до нея.
Карес кимна с благодарност и се обърна към съпруга си, който й бе протегнал ръка, за да я поведе към брега и после по пясъчната пътека между дърветата към нейния нов дом. Луната блестеше през преплетените клони на чепатите дъбове, карайки алабастровия пясък и висящите гирлянди от мъх да изглеждат като посребрена дантела, която се спускаше към високата трева. Силното ухание на чай и жасмин се носеше по горещия въздух и ги обвиваше като прегръдка. Това само добавяше още един щрих към загадъчната атмосфера на Сан Рьогре на лунна светлина.
— Имаме цяла невероятна нощ на разположение, за да наваксваме това, което направихме сутринта набързо — каза Люсиен тихо с нотка, която издаваше неговата страст, докато те се приближаваха към впечатляващата сграда на Сан Рьогре.
Карес го погледна с плаха усмивка, преди да премести погледа си върху елегантната къща, в която сега щеше да бъде господарка. Тя бе построена в стила на френска Западна Индия, с по-висок основен етаж и приземен, използван за килери, кухни, изби и лятна трапезария. Масивните основи стигаха до втория етаж, откъдето се извисяваха тънки колони, опиращи в покрива, издаден далеч над края на верандата, за да пази сянка. Пред дългите тухлени комини от високия масивен покрив надничаха малки прозорчета с почти кукленски размери. Лунната светлина се отразяваше в прозорците и ги караше на блестят като очите на някое диво блатно животно.
— Прекрасно е, скъпи. Разбирам защо ти е било толкова приятно да израснеш тук. В тази къща има усещане за сила и издръжливост и, едновременно с това, елегантност — му каза Карес, щом достигнаха верандата на първия етаж с нейния прецизно изработен тухлен под.
Но тя не каза какво още мисли за къщата. Тук се чувстваше също така някаква изолираност, а отблъскващото блато сякаш дебнеше от ръба на разчистената територия. Дали тук Аурора бе паднала от верандата над тях, за да си счупи врата на покритите с мъх камъни?
— Какво има? — настоя Люсиен, като я прихвана по-здраво през кръста, а в гласа му се появи остра нотка.
— Какво имаш предвид? — попита Карес внимателно, осъзнавайки, че е позволила на своята несигурност да се появи и на лицето й.
— За миг изглеждаше изплашена — отговори той, гледайки я настойчиво на светлината, идваща от отворената врата на кухнята.
— Не е така — каза тя и леко тръсна нежните си рамене. — Нали ти казах, че не се плаша лесно? Минала съм през ужаси, за които дори не предполагаш — продължи тя и този път в нежния й глас се прокрадна горчивина.
— Прости ми, не исках да хвърлям сянка върху първата ни вечер в Сан Рьогре — й се извини Люсиен и я поведе през кухнята към задната част на къщата, където едно внушително двойно стълбище водеше към втория етаж.
За задна се считаше онази част на постройката, която гледаше към реката, така че от стаите, които излизаха на верандата, се откриваше пряка гледка към Мисисипи. Карес видя, че до къщата има зидана, измазана сграда, боядисана в бледожълто, с тъмнозелени кепенци за френските прозорци и врати. В пространството пред двойното стълбище бе оживено, защото там се намираха кухненската градина с прецизно подредени лехи с колчета по краищата, както и пристройките, разположени по-встрани от къщата и включващи главната кухня, помещенията за робите от домашната прислуга, пералнята, помещението за опушване на рибата, конюшнята, навесите за складиране на индигото и помещението, където се шиеха дрехите на робите и се правеха поправките по къщния инвентар. Люсиен обясняваше предназначението на всяка постройка, докато се изкачваха стъпало по стъпало по витото стълбище. Оттам Карес виждаше огньовете пред помещенията на робите.
Когато двамата изкачиха стълбището и той я поведе към втория етаж, където се намираха апартаментите на семейството, Карес дочу мърморенията на слугите и усети погледите им върху гърба си. Тя знаеше какво си казваха те и усещаше изумлението им, когато се втренчваха в нея. На бледата лунна светлина нейната прилика с тяхната предишна господарка сигурно им се струваше още по-поразителна. Тяхното безпокойство, страхът им бяха почти осезаеми във влажния непомръдващ въздух. Какво точно виждаха те? Може би духа на тяхната мъртва господарка, Аурора Сен Амант?
Когато достигнаха края на стълбището и широкия коридор, Карес се обърна учудено към Люсиен, защото тук нямаше централно помещение. Вратата на всяка от стаите водеше към друга стая и те, разположени по дължината на коридора, до една имаха френски врати, гледащи към алеята пред къщата.
— За плантаторските къщи в Западна Индия и Луизиана е типично да нямат централно помещение, а стаите им да са подредени в редица, водещи една към друга. Чрез това подреждане не се губи пространство и се позволява стаите да се проветряват от течението, макар и невинаги да могат да осигурят усамотение — обясняваше Люсиен с кисела усмивка върху чувствените си устни.
— Сигурна съм, че ще свикна с това — отвърна Карес с плаха усмивка.
Всичко тук й се струваше толкова странно и екзотично, точно като земята, на която бе построено. Умората се спускаше на вълни над нея. Денят бе дълъг и всичко, с което се бе справила във влажната жега, бе изцедило силите й. И макар къщата в Сан Рьогре да беше необичайна и елегантна, нейната странност беше просто поредната подробност от един уморителен ден, изпълнен с нови впечатления.
— Ти си изтощена. Прости ми, скъпа, веднага ще отидем до нашата спалня, където ще можеш да си починеш до вечерята — каза Люсиен, усетил, че тя е неспособна да възприеме нищо повече. С ръка около кръста, той я поведе твърдо през просторната гостна. Високите френски врати бяха отворени към верандата
