удовлетворение и приятна възбуда. Силата на усещането и мисълта, че страстта се е изплъзнала от контрола им дори в момент, в който е трябвало да тръгнат, бяха направили преживяването още по- невероятно.
— Скъпа, трябва да ставаме и да се обличаме — каза Люсиен с въздишка. Той поднесе ръката й към устните си, а в изразителните му очи се появи сянка на безпокойство. — Помаяхме се повече, отколкото трябваше, но трябва да призная, че си струваше риска — промърмори той в нейната мека длан.
— Толкова ли е опасно? — попита Карес, без да е истински загрижена, защото все още се наслаждаваше на топлината и на удовлетворението.
Притисната в прегръдката на Люсиен, тя се чувстваше почти безсмъртна, нищо не можеше да й навреди докато този мъж с невероятна вътрешна сила я закриляше.
— Да, а аз увеличих риска още повече, като забавих тръгването ни. Но не се притеснявай, ще се погрижа нищо да не ти се случи — отвърна Люсиен и я притисна към себе си, целувайки я бързо по челото. След това стана, за да се облече и я подкани да направи същото.
Следващият час премина в хаоса на обличането и събирането на малкото дрехи от сандъка с нейния чеиз, изпратен от мадам Сесил. Люсиен даваше наставления на Паскал, а Доминик помагаше на Карес.
— Защо вземаш това? — попита Люсиен, виждайки, че Карес подава на Раймонд малкото сандъче, което бе донесла от Франция. — Мислех си, че новият чеиз ще ти е достатъчен.
— Вътре има няколко неща, с които не искам да се разделям — обясни тя меко.
Мисълта за мъжката пелерина на дъното на сандъчето проряза за миг съзнанието й. Карес се почувства глупаво и, което беше по-лошо, някак невярна, затова, че все още пази дрехата на този чужд мъж, след като се бе омъжила. Но пелерината й беше талисман през най-тежката част от живота й и тя не искаше да се разделя с нея. Въпреки всичко помисли, че макар любенето да им се отдаваше невероятно, над тяхното щастие все още тегнеше облак. Наистина ли Люсиен копнееше за нея, а не за Аурора?
Следобедното слънце напипаше върху отворената карета докато те си пробиваха път през тълпата към доковете. Кошницата с Бланш стоеше до Доминик, която бе седнала срещу Люсиен и Карес. Сандъците с багажа и пътните чанти бяха натоварени отзад. Градската къща се намираше съвсем близо до пристана на „Рю Шартр“. След като излязоха от улица „Сен Пиер“, Карес учудена забеляза фигурата на Филип Дюбрюл, застанал срещу стръмния бряг. Явно Люсиен е бил прав, помисли тя. Всеки, който можеше да си го позволи, се опитваше да напусне Нови Орлеан.
Страхът присъстваше осезаемо в замрелия, влажен августовски въздух, спуснал се над града като задушаващо покривало. Войници от казармите, застанали от двете страни на „Плас Роял“, се опитваха да поддържат някакъв ред на пристана. Германските фермери, които бяха дошли, за да продадат на пазара плодовете и зеленчуците си, се мъчеха да потеглят по-бързо със своите плоскодънни лодки и пироги, за да избягат от сграбчения в лапите на треската град. Слуховете за върлуващата епидемия се разрастваха като горски пожар, предизвиквайки паника сред жителите. Пътниците от Нова Франция в Канада, някои от които бяха дошли по Мисисипи, за да търгуват, а други, за да се заселят в блатата и мочурищата извън града, също си тръгваха. Те бяха пристигнали тук, за да избегнат непрекъснатите индиански нападения, зачестили напоследък по реката. Но сега предпочитаха да поемат риска от сблъсък с индианците пред това да загинат от болестта. Приятелски настроените индианци, които продаваха корени от лаврово дърво и играеха комар на пазара, също напуснаха града.
Двумачтовите бригантини и тримачтовите търговски кораби, както и едномачтовите корабчета и плоскодънни лодки се бяха събрали на бреговата линия. Пияни мъже се тълпяха по пристанищните таверни, долнопробните кръчми и игралните домове. Не всички можеха да напуснат Нови Орлеан и затова търсеха подкрепа в бутилката, за да посрещнат смъртоносната треска.
Миризма на вкиснало вино, бренди и евтин ром се носеше из въздуха и придаваше на вонята от гниещи плодове и зеленчуци още по-нездрав отенък. Тютюнът, индигото и миртовите восъчни свещи чакаха да бъдат натоварени за Западна Индия и Франция и прибавяха своето още по-специфично ухание.
Паскал спря до стълбите, които водеха към пристанището и доковете. Карес видя познати фигури докато Люсиен й помагаше да слезе от каретата. Те се спускаха по стълбите към пристана. Ивон и Пиер, понесли кошници, придружени от двама негри, които носеха сандъци след тях, се бяха отправили към мястото, където пирогите бяха изтеглени върху калния бряг на Мисисипи.
— Моля те, Люсиен, не можем ли да вземем на нашата лодка и моите приятели до тяхното имение? Мисля, че то се намира по-надолу от Сан Рьогре, по реката — попита Карес с ръка поставена върху рамото на съпруга й, докато той й помагаше да се качи по стръмните дървени стъпала. След нея идваше Доминик с кошницата на Бланш в ръка.
— Ако искаш, разбира се. Пътуването по реката в пирога е изморително и опасно за една жена — съгласи се той, когато достигнаха върха на бреговия насип. — Изчакайте ме тук. Ще поговоря с Пиер.
Когато двадесетметровата лодка на Сен Амант се откъсна стремително от брега и се плъзна по кафеникавите води на Мисисипи, Ивон, Карес, Пиер и Люсиен седяха в предната й част. Те наблюдаваха как робите на Сен Амант, застанали на платформите за качване от двете страни на борда, забиват дълги прътове в речната тиня, за да избутат лодката напред, напрягайки всички сили, докато достигнат края на пръта. След като я избутаха, те се настаниха в задната част и започнаха монотонните си движения, изтласквайки лодката нагоре по реката срещу силното течение.
— Това е невероятно облекчение, скъпа, да съм тук с теб, вместо в оня тесен, издълбан дънер на пирогата — призна Ивон на Карес с въздишка, така че Пиер да не я чуе. — Може пък нашата малка плантация да се окаже с подходящо име. Пиер ми каза, че я е наричал Бон Шанс, но само късметът ни позволи да се махнем от града едновременно с теб и Люсиен. Учудих се, когато те видях, скъпа, толкова скоро след сватбата, но треската промени плановете на всички.
— Аз съм късметлийка, че вие двамата с Пиер ще живеете толкова наблизо. Трябва да ми обещаеш, че ще ни посещавате често — каза Карес с нотка на отчаяние в гласа. Застаналите отзад роби продължаваха да тласкат лодката нагоре по реката, по-далече от Нови Орлеан. Скоро мрачните блата и ракитаците скриха гледката към града и само върхът на камбанарията на Сен Луи се открояваше на фона на лазурното небе, подсказвайки, че там някъде сред просторната, отблъскваща джунгла има следи от цивилизация.
— Нима отиваш в Сан Рьогре, скъпа! — възкликна учудено Ивон.
— Не ми е лесно, но не съм изплашена — обясни замислено Карес. — Просто имам такова чувство, но сега като знам, че вие ще сте наблизо, чувствам се много по-добре.
— Мисля, че просто си позволила на слуховете за това място да те стреснат — каза загрижено Ивон.
— Какви слухове? — попита Карес и разтвори широко сивите си очи в изненада.
— Прости ми, мислех, че си чула и това те притеснява — въздъхна Ивон с изражение, което затъмни нейните иначе жизнерадостни черти. — Това е просто една легенда, разпространявана от робите, която по някакъв начин е достигнала до Нови Орлеан. Хората си умират да злословят за богатите и красиви мъже, като твоя. Знаеш колко завистливи могат да бъдат.
— Ивон, моля те, кажи ми настоя Карес, поставяйки ръка върху рамото на приятелката си.
— Говори се… че в Сан Рьогре… че в нейните основи се е вселил дух… душата на Аурора Сен Амант — призна Ивон с неохота. — Вероятно няма нищо такова. Робите са суеверни и, когато някой умре при загадъчни обстоятелства, въображението им тутакси заработва.
— Аурора е умряла в Сан Рьогре? — попита внимателно Карес, прехапвайки устни.
— Да, така говорят всички — отвърна Ивон, а сините й очи се изпълниха със загриженост за нейната приятелка.
— Как? Как е умряла? — заинтересува се настойчиво Карес, говорейки тихо, така че гласът й да не достигне до мястото, където си говореха Пиер и Люсиен.
— Паднала от верандата на втория етаж, защото перилата поддали и си счупила врата на тухления под, долу. Изглежда е било нещастен случай, но някои твърдят, че се е самоубила, защото е била много нещастна и уплашена в Сан Рьогре. Други пък… подхвърлят друга история — промърмори Ивон, поглеждайки през рамо към Люсиен.
— Каква друга история? — продължаваше да настоява Карес.
— Те казват, че Аурора Сен Амант е била убита. Точно затова нейният дух, душата й, не намира покой.
