Сен Амант.
7.
Влажно и горещо течение проникваше в спалнята заедно с лъчите на утринното слънце. Карес се изви, обърна се, все още дълбоко заспала. Но когато неприятното усещане се засили, тя отвори натежалите си клепки, за да открие, че Люсиен е излязъл, а Доминик се задава откъм френския прозорец, водещ към верандата с изглед към вътрешната градина.
— Нося ви закуската, мадам — поздрави я жената с лек си акцент. — Задушно е днес. Чаша силно кафе и няколко от моите топли захаросани сладки банички направо от фурната ще ви дадат сили да посрещнете утрото. — Тя се промъкна през мрежата срещу комари и постави на леглото плетения поднос. Карес седна, облегната на възглавниците зад гърба си.
— А моят съпруг? — попита тя, мислейки си колко време бе минало, откак не бе закусвала в леглото.
— За съжаление господинът бе извикан по работа, но ми заръча да ви предам, че ще се върне преди църковните камбани да са ударили дванайсет на обяд. Той искаше също да ви предам неговите извинения за това, че е прекъснал уединението на медения месец, но излизането му било изключително наложително.
Карес отметна сплетените кичури от лицето си и бързо си наля чаша горещо черно кафе от сребърната каничка, добавяйки топло мляко. Умората се бе разпростряла върху нея като одеяло, а влажната горещина засилваше нейната отпадналост. Тя се надяваше, че няколко глътки от силното кафе биха й помогнали да изхвърли лошите мисли от главата си. Дори възможността да е сама и се струваше добре дошла. Карес наистина беше самотница. Тя чувстваше, че така е и с Люсиен. Зачуди се, без особена причина, дали и Аурора е обичала да се усамотява. Докато си похапваше от превъзходните банички, Карес си спомни, че Люсиен я бе попитал дали ще й хареса да живее извън града, в плантацията. Той каза, че някои жени се бояли от изолацията. Дали бе имал предвид Аурора?
— Моля те, налей малко мляко в паничката на Бланш — каза Карес на Доминик, дочула от кошницата слабо мяукане.
— Вече налях на котенцето, мадам. Докато спяхте. Заведох го долу в градината. Получи купичка мляко и няколко пресни скариди в кухнята. Но тъй като не мога да го наблюдавам непрекъснато, върнах го обратно в кошницата — обясни Доминик.
— Благодаря, много си досетлива — й каза Карес с усмивка на благодарност.
— Хубаво е, че пак си имаме животинче у дома. Мадам Габриел имаше куче и няколко котки. Тя изглежда се чувстваше по-уютно с животните, отколкото с хората, но пък и нейните животинчета никога не й отвръщаха със зло и я приемаха такава каквато беше. Разбира се, когато мадам Аурора бе господарка тук, в къщата, не се допускаха никакви животни — призна Доминик, а в очите й отново се появи сянка. После, изведнъж разбрала, че е казала твърде много, тя смени темата. — Наредих на Паскал и на коняря Раймонд да донесат тук, горе, съдове с вода. Помислих си, че ще искате да се изкъпете, мадам.
— Да, би било чудесно — кимна Карес. — А твоите банички са изключително вкусни.
Искаше й се да попита защо Аурора не бе допускала животни в къщата, припомняйки си казаното от Люсиен, че имал куче на име Бруно в Сан Рьогре, но се притесни, че би могла да прекали в любопитството си.
— Благодаря, мадам — Доминик махна на Паскал и Раймонд да донесат медните съдове с водата. Те влязоха, отвърнали поглед от леглото, закрито отново с мрежата. Измъкнаха пиринчената вана иззад един параван, напълниха я бързо и излязоха. Доминик наля в хладката вода благоухания и скоро стаята се изпълни с аромата на лилии. На едно столче до ваната бяха поставени ленени кърпи и калъп френски сапун.
— Изглежда чудесно — въздъхна Карес, измъквайки се първо от леглото и от копринената нощница, забравила за белега. Тя почувства как очите на Доминик се спряха за миг на него, после бързо се отместиха. Е, все някога трябваше и това да стане, си помисли Карес, тръсвайки рамене, докато Доминик разстилаше дългата й коса извън ваната, за да не се намокри. Тази жена бе нейна лична прислужница, а сега, когато Люсиен знаеше за белега, нямаше причина да продължава да го крие от Доминик.
— Ти беше ли прислужница на Аурора? — попита Карес, докато се сапунисваше. Бе решила да си държи езика, но не можеше да контролира любопитството си.
— Да, мадам, както и на майка му, макар че по онова време бях много млада. Мосю Жак ми нареди да се грижа за бедната мадам Габриел, след като моята майка умря от едра шарка — каза Доминик и изля малко чиста вода върху Карес, за да измие пяната.
— Защо винаги говориш за неговата майка, сякаш нещо около нея не е било наред? — се поинтересува Карес, тъй като прислужницата за втори път споменаваше майката на Люсиен по този начин.
— Защото тя беше луда, напълно не на себе си — обясни Доминик на шокираната Карес. — Мадам Габриел почти не говореше, живееше в един изцяло неин свят. Предполагам, че в него се чувстваше по- щастлива, място, в което няма спомени.
— И колко време бе в това състояние? — попита Карес изненадана.
— През целия си живот, поне откак я видях за пръв път. А в града се говореше, че била такава още от пристигането си в Нови Орлеан.
— Колко ли ужасно е било това за моя съпруг — каза Карес меко, стана от ваната и стъпи на ленената кърма, която Доминик бе поставила върху широките кипарисови дъски на пода.
— М’сю, точно като своя баща, закриляше непрекъснато майка си. Не даваше и дума да се издума против нея. Той непрекъснато се биеше, за да защитава нейната чест в училището на капуцините. Децата са толкова жестоки, госпожо — отвърна Доминик.
— Да, наистина са жестоки понякога — съгласи се Карес, мислейки си с тъга за малкото момче, което се бе било за честта на своята майка и срещу подмятанията на другите деца. Остра болка прониза сърцето й, докато се бършеше с ленената кърпа. — Значи нейното състояние не беше тайна за никого?
— Нови Орлеан е малко градче, а беше и още по-малко, когато м’сю беше дете. Мосю Жак се опита да предпази мадам, като я изпрати в Сан Рьогре, но му се налагаше да идва в града и тогава не можеше да остави само слугите да се грижат за съпругата му въпреки че една от бях беше майка ми. Трябваше да дойдем с тях в Нови Орлеан.
— Сигурно е бил невероятно добър човек, за да се грижи така за една жена, която не е била съвсем на себе си — каза Карес.
— Казват, че мосю Жак се влюбил в съпругата си, още щом я видял за пръв път. Той беше силен мъж, който винаги пазеше едно нежно кътче в сърцето си за безпомощните, като бедната мадам. Тя често беше по-скоро негово дете, отколкото негова съпруга.
В гласа на Доминик се появи странна нотка. Тя спря и се вгледа през прозореца, сякаш за да види нещо болезнено, което лежеше в миналото. После, връщайки се отново в настоящето, тя продължи:
— Мисля, че точно от господаря мосю Люсиен се научи да се грижи за тези, които се нуждаят от него. Като неговата бедна майка. За съжаление, състраданието му изчезна след първия му брак — каза Доминик почти гневно, а в кафявите й очи се появи сянка. — А после, след тази трагедия, той стана твърд и заживя според семейното мото — без да се разкайва за нищо, което е направил през последните няколко години.
— Какво имаш предвид, Доминик? — попита Карес изумена.
— Вашият халат, госпожо — Доминик й подаде кремав копринен пеньоар. — Моля ви, не обръщайте внимание на последните ми думи. Нямам правото на мнение по тези въпроси. — Гласът на жената потрепери, докато подпъхваше дрехата под дългите коси на Карес.
— Благодаря — каза Карес, след като коприната се плъзна по голото й тяло. — Разбира се, ако пожелаеш, аз няма да кажа нищо на господина, но искам да се чувстваш свободна да говориш пред мен. Имам толкова много да уча от теб за управлението на Сан Рьогре. Надявам се, че ще мога да разчитам на помощта ти.
Седнала пред масичката до огледалото, тя срещна, погледа на Доминик, отразен в него.
— Можете, мадам — отвърна жената и започна да разресва дългите кичури на Карес с посребрена
