впуснаха в оня танц от проникване и отблъскване, танцът на мъжа и жената. Те движеха своите слети тела, прилепили разгорещени устни и така достигнаха кресчендото на прекрасното сливане на душите в едно цяло.
В полумрака на задушната стая въздухът не помръдваше дори леко доловимо. Те се разделиха за малко, само за да полежат в лека прегръдка в ласката на копринените чаршафи. Нито един от тях не нарушаваше тишината, защото и двамата бяха разтърсени до дъно от силата на усещането, което бяха изпитали. Въпреки незнанието си, Карес разбра по някакъв начин, че може би никога повече няма да имат щастието да достигнат такава интензивност на възприятието си в секса.
Люсиен притисна своята съпруга към гърдите си, галейки леко разбърканите й коси, които блещукаха като сребро на бледия отблясък на свещите. Той бе разтърсен до дъното на душата си. Често се бе наслаждавал на красиви жени в леглото, но си беше мислил, че след Аурора сърцето му е закоравяло дотолкова, че никога повече няма да може да обича. И все пак тази вечер не се бе появила и мисъл за нея, нямаше го страхът от прекомерното увлечение, защото сърцето му бе следвало своя собствен път, нямащ нищо общо с логиката и самосъхранението. Когато бе погледнал към тези големи, невинни сиви очи, изпълнени единствено с почуда и доверие, той бе усетил как сърцето му се предава на тази крехка жена. Тръгнал на поход, за да я покори, той самият бе капитулирал, защото тя бе открила начин да премине през преградата, която бе поставил около най-съкровеното у себе си.
Взирайки се през мъглата на мрежата в полумрака на стаята, Люсиен видя назад във времето една красива жена, която го бе довела почти до ръба на умопомрачението, което той винаги се бе боял, че е наследил от своята бедна, сломена майка. Той бе обичал Габриел с всяка своя фибра, точно като Жак Сен Амант. Накрая тая любов бе разрушила добрия, силен мъж, какъвто знаеше, че е бил неговият баща. Беше добил непосредствено впечатление от това, което любовта може да направи с един мъж, си мислеше той, присвивайки очи, загледан в красивото лице на Карес, която се бе сгушила в него, изразявайки пълно доверие. Тя никога не трябваше да разбира колко много означава за него, защото това можеше да се превърне в оръжие, с което да съсипе живота му. Не можеше да спре да мисли дали Карес е способна на нещо такова. Животът го бе научил недвусмислено на какво са способни жените, когато става въпрос за отношенията им с мъжете.
Карес не знаеше дали някакъв определен шум я бе събудил, но изведнъж тя се оказа будна, лежаща сама под огромния балдахин. От прозорците, които гледаха към улицата долитаха звуците на музика и пеене, прекъснато от мъжки викове. Карес седна върху чаршафите и се пресегна за нощницата си, просната до един от краката на леглото. Тя облече дрехата през глава и отмести предпазната мрежа, за да види Люсиен, облечен в дълъг копринен халат в бордо, запътил се към френския прозорец, който свързваше стаята с предната веранда. Кепенците на прозорците бяха широко отворени, а пердетата дръпнати.
— Какъв е този ужасен шум? — попита Карес, обувайки сатенените си пантофки с висок ток в цвят на слонова кост.
— Тук има такъв обичай за първата брачна нощ. Charivari е шеговита серенада, свирена фалшиво, докато тълпа, от най-пияните гости и отрепките от пристанището, подхвърля доста непристойни шегички. Младоженците трябва да се покажат и да им дарят нещо за ядене и малки подаръци — обясняваше Люсиен, наблюдавайки разрастващата се тълпа пред градската му къща. — Очаквах го, след като съм вдовец, който се жени за млада невеста — добави той кисело.
— И защо? — се поинтересува внимателно Карес, заставайки до него.
— На вдовица или вдовец винаги се правят серенади. Понякога подмятанията могат да станат доста груби — каза той ядосано. — Горе главата, скъпа съпруго, не им обръщай внимание. Трябва да се покажем на верандата, докато Доминик и Паскал ги обслужат и им поднесат подаръците, иначе няма да си тръгнат.
Сресвайки набързо косата си, Карес наметна кремавия си пеньоар с извезаните сребристи цветчета на момина сълза. Застанала заедно с него до френския прозорец, тя бе посрещната от възхитените погледи, които мерна, преди двамата заедно да излязат на верандата, придружени от ликуващия рев на тълпата.
В ръцете на някои от мъжете искряха запалени факли и от тях политаха малки въгленчета в тъмносиньото кадифе на нощното небе. Входната врата се отвори и Доминик започна да раздава чаши с червено вино и с местната ананасова бира, приготвена с горена захар, карамфил и ориз. Следваше я Паскал, който подаваше торбички с тютюн. Нов изблик на радост последва появата на двамата слуги.
— Благодаря, приятели мои — обърна се Люсиен към тълпата. — Споделете нашата радост в нощта на сватбата.
Карес се усмихваше на възгласите и наздравиците за нейната хубост. Това беше пияна, но приятелски настроена тълпа. Когато стисна ръката на Люсиен и погледна надолу, тя забеляза фигурата на добре облечен мъж, който стоеше встрани от останалите. Светлината от факлата, която държеше човека, застанал до него, привлече вниманието й към високата му, елегантна фигура. Погледът й бе уловен от надменността в неговите студени, кехлибарени очи, които я пронизваха. Тя видя как надменността бе изместена от изненада, а след това от странен копнеж. Той носеше красиво леденосиньо елече от коприна и бричове, сякаш изпълняваше длъжност в Двора, а на главата си бе сложил напудрена перука, хваната отзад на опашка с широка копринена панделка. По издълженото му, аристократично лице нямаше и следа от мекушавост. От него се излъчваше по-скоро студена и плашеща самоувереност. Карес леко потрепери, отвръщайки очи от арогантния му сега поглед.
— Дано втората мадам Сен Амант да живее по-дълго от първата — пресече смеха и песните на тълпата горчивата насмешка.
Настана тишина и мъжете се обърнаха към мъжа в леденосиня коприна, застанал в края на тълпата. Дори концертината замлъкна, докато всички се обръщаха към мястото, където стоеше Люсиен, прегърнал през раменете Карес.
Тя усещаше невероятния, но обуздан гняв на мъжа си. Едно мускулче на челюстта му потрепна, но лицето му изразяваше единствено каменно презрение, когато очите му се спряха на непознатия, искрящи от едва сдържан гняв.
Този ужасен миг бе прекъснат от вика „Успех! Успех!“, който постепенно бе подет от останалите. Единствено непознатият не се присъедини, а Люсиен махна на Доминик да донесе още един поднос с питиета за радост на събралите се.
— Ела, скъпа, да влезем вътре, докато вниманието им е заето — й каза Люсиен, повелително въвеждайки я през верандата обратно към френския прозорец.
Карес погледна през рамо, за да срещне студеният, суров поглед на непознатия, който постоя малко, след това се обърна и тръгна по улицата обратно към Плас Роял. С крайчеца окото си тя видя Доминик, която гледаше след него със странно, неразгадаемо изражение.
Когато Люсиен затвори вратата и я заключи, спускайки щорите, за да не прониква светлина, Карес попита:
— Кой беше онзи мъж?
— Кой мъж? — каза Люсиен едва разбрано.
— Този, който извика грубата забележка — отговори тя, решена да разкрие неговата самоличност.
— Филип Дюбрюл — отвърна Люсиен, приближавайки се към нея.
— Значи го познаваш? — каза тя изненадано.
— Той бе доведен брат на Аурора, първата ми съпруга — обясни той рязко с огорчен тон. — Искам името му никога повече да не се произнася в нашия дом. — Като постави ръка на кръста й, той я поведе към балдахина. — Никакви въпроси повече. Имаме време само за любов, скъпа — прошепна, докосвайки копринената й коса, и двамата се плъзнаха в леглото.
Но дори когато Люсиен я прегръщаше, Карес продължаваше да помни думите на непознатия и за миг си помисли, че долавя уханието на виолетки, парфюмът на Аурора. С тяло, преплетено с това на съпруга й, заровила пръсти в косата му, отговаряйки на пламенната му целувка, тя си представи, че чува името Аурора с нощния ветрец.
Карес усети внезапно пробождащо се отчаяние. При мисълта, че бракът й може да се окаже завинаги преследван от неясния спомен за неговата първа съпруга, жената, на която тя толкова приличаше — Аурора
