език, който всяка част от тялото й разбираше.
Стонът, който се изтръгна от гърлото й, беше смесица от опасение и страст. Люсиен никога не бе изглеждал толкова странен, както когато езикът му следваше пътя на неговите ръце по втвърдените й гърди и очертанията на гърба й, смъквайки остатъка от дрехи по тръпнещото й тяло. Крайниците й се подчиняваха на движенията на неговите силни, настойчиви ръце, които й правеха знак да свали роклята си, корсета и ризата си, които падаха едно по едно като листа, носени от вятъра.
Той имаше вид на обсебен мъж, когато се наведе, за да свали сатенените пантофки от краката й. Дъхът заседна в гърлото й, щом започна да смъква копринените чорапи от стройните и бедра. Устните му целуваха, галеха нежната им вътрешна част и трапчинките на коленете й.
Един алабастров лъч лунна светлина се стичаше през дантелените завеси на френската врата и се отразяваше в продълговатото огледало, окачено между двата прозореца в рамка от палисандрово дърво. Карес видя фигурата на жена, застанала пред коленичил мъж, който бе притиснал устни към нежната, с цвят на слонова кост, кожа на нейния корем. Тя установи изумена, че именно нейните ръце, заровени в абаносовата коприна на косата му, го притискаха към нея, че точно нейното голо тяло, изпънато срещу него, търсеше всеки нюанс от умелото му прелъстяване.
Отражението на палавата жена в сребърното огледало я изпълваше със странна вътрешна възбуда. Сякаш от нея бе паднала маска, прикривала досега една потискана част от съществото й, че в тази странна къща й бе позволено да се почувства свободна под опеката на господаря на Сан Рьогре.
След това един облак премина през опаловата сфера, движеща се ниско по нощното небе, и замъгли живата картина на тяхната страст, отразена в стенното огледало. Единствено трепкащият кръг от светлината на свещта бе останал в мрачната стая, изпълнена сега с аромата на лилии от пламналото тяло на Карес. Тя цялата гореше от допира на Люсиен и усещането за него. Страховете и въпросите бяха избягали под напора на страстта, с която той я бе покрил. Сега единствено усещанията имаха значение.
Той се изправи на крака, извисявайки се над нея, след което бързо съблече дрехите от своето стройно тяло, като със силата на погледа си не й позволяваше да помръдне. Имаше нещо дивашко в тези огнени, несмирими черни очи, които проникваха в стаените й дълбини. Именно онази част от него, която търсеше чистото удоволствие, сега бе отразена в дълбочината на тези тъмни очи.
Люсиен я хвана за ръка и я привлече към балдахина и точно тогава луната се измъкна иззад облака, за да огрее отново в стаята. Той дръпна бързо кадифения шнур и ефирната материя на предпазната мрежа обгради леглото като с мъгла. После те сплетоха тела върху меките ленени чаршафи, неговите мускулести, мъжествени крака се увиха около стройните й бедра.
Нейните нежни пръсти се протегнаха към панделката, която държеше опашката му и я развързаха, позволявайки на косата му да се разсипе по дланите й. После тя изпъна гърдите си, за да ги поднесе към търсещите му устни. Въздишка на удоволствие изпълни задушната нощ, когато езикът му обиколи стегнатото розово връхче, пулсиращо при неговото докосване. Силните ръце не й позволяваха да се изскубне от пламенните му устни, от настойчивостта на неговото желание.
Но Карес и не търсеше начин да се откъсне, защото тя искаше да изпита всяко усещане, което Люсиен можеше да изтръгне от нейното наскоро пробудило се тяло. Самотата, безутешността бяха изчезнали, бяха се стопили в утехата на неговата прегръдка.
— Моята красива съпруга — прошепна той, а устните му търсеха шията й, за да се изкачат после до устата й и да я обладаят с една силна, опияняваща целувка, която бе балсам за нараненото й сърце.
Нищо не би могло да й навреди, докато беше с него. Тук, в неговите силни ръце, тя бе намерила убежище, тихо пристанище сред бушуващите щурмове на своя живот.
Когато умелите му пръсти разтвориха бедрата й с милувка, тя потръпна в очакване на екстаза, който щеше да последва. Искаше отново да се слее напълно с него, намирайки така физическо удовлетворение, докато духът й се носеше към апогея на най-сладостната загадка на живота.
Той я покри с тялото си и дъхът му сякаш бе заседнал в гърлото при вида на нейните коси, които лунната светлина насищаше със сребърно сияние. Нежните й сиви очи го гледаха с такова доверие, с такава любов, че той изведнъж срина стените, които бе изградил около сърцето си.
— Господи — въздъхна Люсиен, опитвайки се да си възвърне самообладанието.
— Скъпи, няма нищо нередно в чувствата ти — прошепна тя и се пресегна да отмести синкавочерния кичур коса, който се бе спуснал над веждата му.
Нейното разбиране към това, което той изпитваше, нейната сладостна нежност го разтърси до дъното на душата.
— Трябва да те имам сега. Не мога да чакам повече — каза той с глас, изпълнен с такова невероятно желание, че почти я изплаши.
Без да откъсва очи от неговите, Карес уви бедрата си около краката му. Тя сключи ръце около врата му, изпъна бедрата си към него и в ухайния нощен въздух отекна неговият победен стон.
Тя трепна при първия тласък, уплашена от силата му. После, след като той нахлу във влажните й дълбини, се предаде, за да се наслади на своето отдаване.
Горещи устни върху горещи устни, тяло до тяло, две сърца, биещи в хармония, така те се издигаха все по-високо и по-високо, окъпани в лунната светлина, която бе галила толкова много любовници от незапомнени времена, докато те достигаха своето сливане. Виковете им на удовлетворение се смесиха и те откриха своето облекчение и успокоение, с обединени в едно тела и души.
Двамата спяха прегърнати леко в дълбокия унес на изтощението. Бяха заспали така дълбоко, че бурята вилня дълго навън и дъждът се изливаше непрестанно, преди да се събудят. Бруно се бе скрил под високото легло, за да се спаси от вятъра, който бе разтворил широко крилата на френската врата, позволявайки на дъжда да проникне в стаята.
Натежалите клепачи на Люсиен се отвориха неохотно при трясъка на гръмотевиците и блясъка на светкавиците. Карес се размърда върху гърдите му, когато загърна раменете й с чаршафите. Той стана от леглото, промъкна се през мрежата и тръгна към френската врата, чийто крила сега се люшкаха напред- назад от яростта на бурята.
Щом затвори вратата пред дъжда, той видя бледа струйка светлина на източния хоризонт, което му казваше, че въпреки мрака на бурята, се приближава зората. Ставането му бе събудило Бруно. Кучето изпълзя с огромна неохота от сухото си убежище под леглото. Тогава Люсиен видя нещо в устата му.
— Ела тук, дай ми го, момчето ми — повика внимателно той кучето.
С неохотно изскимтяване Бруно пусна това, което бе захапал, върху сламената рогозка, която покриваше кипарисовите дъски през лятото. Оказа се кост от пилешки крак.
— Добро куче — прошепна той и почеса рунтавото животно зад ушите.
Нащърбеното острие на една светкавица освети стаята достатъчно силно, за да се убеди Люсиен, че Бруно е намерил тази кост под леглото. Ноздрите му се разшириха от гняв, а очите му се превърнаха в черен лед, докато гледаше костта. Той знаеше какво означава тя. Според африканските религии пилешките кости разваляха магиите, предназначени да донесат зло. Някой в Сан Рьогре беше сложил тази кост под леглото им, за да прогони злото, което си мислеше, че представлява Карес.
— Какво има? — поинтересува се нежният женски глас, идващ от балдахина, сякаш неговите мисли я бяха повикали.
— Нищо — отговори той безстрастно, обърна се с гръб към нея и се насочи към огромния гардероб до една от стените.
Люсиен отвори гравираната врата и бързо постави изсъхналата кост на един от рафтовете, решен да не предизвиква у жена си желание за нови въпроси. Той откачи от една закачалка с подплънки златист копринен халат и загърна с него стройното си, жилаво тяло. След това отиде до камината, драсна една клечка кибрит, съхраняван в плоска кутийка, и запали двете свещи, защитени от стъклени похлупаци.
— Изглежда първият ти ден в Сан Рьогре ще бъде дъждовен — каза той, носейки единия от свещниците, за да го сложи на мястото на изгорялата и разтекла се през нощта свещ на масичката до леглото.
— Какъв е този аромат? — попита Карес, докато нейните фини ноздри вдъхваха от уханието, което бяха долавяли само веднъж досега.
Тогава то бе принадлежало на наметалото, което и даде непознатият посетител в килията й в Париж. Тя никога нямаше да го забрави, защото това ухание все още се бе запазило в наметалото, сгънато на
