малко африканско момче от кой пипер и от кои подправки да й набере за вечерята. Тя извади от дълбокия джоб на полага си ленена кърпичка с дантела и избърса потта над горната си устна.
— Кога тук става по-студено? — попита тя момчето, докато то внимателно вървеше между лехите със зеленчуците и билките, метнало през рамо плетена кошница от дъбови клони.
— Само за няколко седмици, мадам — отвърна то.
Карес въздъхна. Това само потвърждаваше вече казаното от Люсиен. Във Франция листата на дърветата щяха да се оцветят, а утрините щяха да за хладнеят, но тук, в Луизиана, жегата бе не по-малка от лятната. Доминик я бе уверила, че до следващата есен ще привикне с горещината и влагата. Тя каза, че при повечето нови френски заселници аклиматизацията траела поне толкова. Карес си мислеше понякога, че не би издържала и ден повече, камо ли още година.
— Силван, май ще поседна на пейката за няколко минути — каза Карес на момчето, почувствала, че и се завива свят.
Тя се отпусна на кипарисовата пейка под зелените клони на дъба и въздъхна. Явно все още не бе възстановила силите си от пристъпа на треска, който я бе поразил през втория ден от пребиваването и в Сан Рьогре. Доминик и Люсиен бдяха над нея на смени, докато бе погълната от делириума на болестта, за която си мислеше, че ще я убие в няколкото мига на прояснение. Въпреки че се бе оправила, тя все още беше слаба и често й се виеше свят.
— Искате ли да извикам Доминик? — попита момчето, преди да се наведе за листата босилек.
— Не е необходимо — увери го тя, бършейки веждата си с влажната кърпичка.
Депресията, неин постоянен спътник от началото на треската, отново заплашваше да я завладее. Люсиен й обясни, че меланхолията е често срещан страничен ефект на треската и ще изчезне, когато тя се възстанови напълно. Как само се надяваше да е прав…
Вперила поглед през градината в двойната вита стълба на елегантната къща, тя си помисли как всичките й планове да се наложи като господарка се бяха провалили. Вече два месеца, откак бяха пристигнали в Сан Рьогре, а тя бе прекарала по-голямата част от времето си в делириума на треската или възстановявайки се на шезлонга, поставен за нея на верандата с изглед към реката. Но тя бе имала по- голям късмет от много други в Нови Орлеан. Новината за непрестанно биещата на смърт камбана бе пристигнала бързо от поразения град, по реката до поселищата и плантациите. Причините за смъртта бяха ако не болестта, то нападенията на индианците, отровните змии или оставената да се развали на слънцето храна. Тази Луизиана бе една дивашка райска градина, разсъждаваше Карес. Щеше ли да намери сили да живее в този страховит пущинак? Трябваше някак да успее, защото тя разбираше, че въпреки всичко нейното бъдеще е тук с Люсиен. Франция беше един полузабравен сън.
— Скъпа, сигурна ли си, че е добре да стоиш на слънце? — дочу тя плътния глас на своя съпруг.
— Чувствам се много по-добре — каза тя и се обърна, за да види как той подава юздите на жребеца си на коняря.
Тя се наслаждаваше на удоволствието да гледа как той се приближава с неговите широки, гъвкави крачки, усещайки как пулсът й се ускорява, а коремът й се стяга по оня познат начин, както винаги, когато той се появяваше, дори когато не го бе виждала само за няколко минути.
— Предполагам, че се насилваш заради гостите. Но Доминик ще се погрижи за всичко. Ако маркиз и маркиза Водрюл не бяха му гостували, преди да гостуват на нас, аз никога не бих приел Филип Дюбрюл. Презирам този човек, но има някои въпроси, които трябва да обсъдя с губернатора и затова, щом той иска да ме посети, аз не мога да му откажа, ако искам да продължавам да изнасям индиго за Франция. Но въпреки това, не искам тяхното посещение да те изтощава — каза той нежно и седна до нея.
— Все пак предпочитах Ивон и Пиер да са нашите първи гости. Това щеше да ми даде възможността да упражня ролята си на господарка за пръв път — каза тя с усмивка, която проблесна въпреки тъгата в сивите й очи.
— Не е нужно да играеш никаква роля, скъпа, ти си господарка на Сан Рьогре — й каза той с глас, пресипнал от вълнение.
— Иска ми се всичките ми роли да се изчерпват с тази на твоя съпруга — прошепна Карес с обещаващ глас, който накара сърцето му да забие по-бързо.
— От колко време чакам да чуя тези думи — въздъхна той, повдигайки ръката й към устните си за една кратка целувка.
Един проблясък от спомените й за дните на боледуването се появи в ъгълчето на нейното съзнание. Тя сякаш отново видя тези горящи орбити, впити в нея от надигащата се тъмнина и трепкащата светлина на една далечна свещ зад тях, която едва разпръсва мрака.
„Обеща ми да не ме напускаш“ — я зовеше този магнетичен глас. Тя се вкопчи здраво в тази котва, пусната в морето на болката и някак успя да намери изход от мрака.
— Аз също чаках прекалено много — прошепна тя и погали лицето му с жест, който му казваше, че го желае.
— До пристигането на гостите ни остава още доста време, трябва да те занеса нагоре по тези стълби до нашата спалня, независимо от погледите на слугите и надзирателя — й каза Люсиен. Всяка негова дума извикваше в нея една чувствена картина, която предизвикваше топла тръпка по гърба й.
— Няма да забравя, че отегчителната вечер, която ни предстои, ще е само едно обещание за това, което ще последва — го подразни леко тя и потръпна от удоволствие, когато той прокара език по чувствителната й длан.
Единствено звънът на камбаната от пристана, известяващ за пристигането на лодка, успя да наруши магията, която те бяха изплели между кипарисовата пейка и сенките на вечнозеления дъб. Те станаха, за да минат край къщата и после по алеята между дъбовете, която водеше към Мисисипи.
— Струва ми се, че гостите ни са подранили — изкоментира Люсиен. — В бележката на Филип се казваше, че няма да пристигнат преди залез-слънце. Вероятно на губернатора и неговата жена им е писнало от компанията на Дюбрюл. Соланж е всеизвестна с това, че лесно се отегчава.
Карес хвърли един поглед на съпруга си изпод широката периферия на шапката си. Тя бе забравила, че Соланж Водрюл, съпругата на губернатора, считаше Люсиен за един от своите приближени от елитния социален кръг, който формираше двора на губернатора. Доколко ли близки бяха Соланж дьо Водрюл и Люсиен, се чудеше тя с лека отсянка на ревност. Знаеше, че развратната маркиза дьо Водрюл се бе прочула със своите флиртове с млади, красиви мъже, често доста по-млади от позастаряващата Соланж. Беше ли Люсиен един от нейните тъй наречени beaux cavaliers10! Той бе признал, че миналото му не може да бъде дадено за пример, но включваше ли то афера с безпътната Соланж?
Но алеята се задаваше забързаният Хелмут Цвайг, придружен от един роб. Бледото му лице бе поруменяло, а сините му очи имаха странно изражение.
— Мосю Сен Амант, пристигна пирога на племето Чоктоу — изрече на един дъх надзирателят немец, когато достигна до тях. — Една отцепила се група от чоктоуси, приятелски настроени към англичаните, беше нападнала немските поселища нагоре по течението на реката само преди няколко месеца, отвеждайки някои от фермерите и убивайки други, които се бяха съпротивлявали.
— Дадоха ли да се разбере защо са дошли в Сан Рьогре? — попита спокойно Люсиен.
— Водачът говореше малко френски — отвърна Хелмут Цвайг, опитвайки се да поеме дъх. — Каза, че искал да говори с дясната ръка на Жак. Кълна се, че точно това каза. Знам, че е безсмислено, но аз то помолих да го повтори. — Надзирателят поклати глава и избърса потта от веждите си с ръкава на ризата си.
— Напротив, напълно смислено е — каза Люсиен с топлина в тъмните се очи. — Това сигурно е Нашоба, синът на приятеля на баща ми, вожд на чоктоусите. Аз съм Дясната ръка на Жак, защото точно така ме познават в тяхното село — обясни той на Карес и надзирателя. — Ела, искам да те запозная с него — каза той, обръщайки се към Карес. — Разхожда ли ти се до пристана? Сигурен съм, че ще лагеруват там и ще откажат да дойдат в къщата.
— Да, разбира се — отвърна Карес, заинтригувана от възможността да разкрие още една непозната част от живота на съпруга си.
— Баща ми ме заведе в лагера на Чоктоу, когато бях малко момче и там се запознах с Нашоба — обясняваше Люсиен, докато вървяха по пясъчната алея между огромните дъбове. През едно дълго лято ние
