— Соланж, моля те — укори я съпругът й, но и той самият бе пийнал доста.
— О, Люсиен знае, че цял Нови Орлеан шушука за пословичния дух на Сан Рьогре — отхвърли тя забележката му с махване на пълната си, отрупана с пръстени ръка. Обръщайки се към Люсиен, тя попита нетърпеливо: — Ще видя ли духа тази вечер, скъпи! Много се надявам.
— Ако продължаваш да пиеш от брендито ми, прекрасна Соланж, сигурно ще видиш доста неща тази вечер — каза Люсиен с глас, натежал от неговия сарказъм. Тя го изгледа за миг, след това, докосвайки ръката му, се изкиска цинично:
— Доста неприлично е от твоя страна да се задяваш така.
В този миг един силен порив на вятъра отвори с трясък френската врата и угаси всички свещи в канделабъра, който Филип бе поставил на клавесина. Пръстите му сбъркаха последния акорд и дори пияната Соланж остана безмълвна.
— Вероятно духът те е чул — рече губернаторът на жена си и стана да затвори вратата, защото дъждът валеше в стаята. — Както казва една стара поговорка, внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш.
Когато Люсиен достигна вратата, всички чуха силния звук от раздирането на нещо. Нов порив на вятъра дойде от верандата и заедно с него се появи тънко сиво-бяло видение, което се завъртя около тавана, а после слезе до пода.
— О, господи. — Стонът на Соланж изрази общото им впечатление.
Нейният съпруг закрачи към мястото, където нещото бе паднало, докато другите го следяха ужасени. Посягайки към него, той го взе и го вдигна високо на бледата светлина на останалите свещи, като каза:
— Ето го и твоят дух, Соланж, парче испанска брада.
Настана тишина, след което пискливият смях на Соланж изпълни стаята, а Люсиен излезе навън в бурята. Карес се затича към вратата с огромното желание да се отърве от атмосферата на салона, дори и ако за това й се наложеше да изтърпи гнева на бурята.
— Не се приближавай! — извика Люсиен от мястото, където бе застанал, няколко метра по-нататък на верандата. Проблясъкът на една светкавица освети това, което той бе имал предвид. Един чепат дъбов клон от дървото най-близко до къщата се бе отчупил и бе паднал през перилата на верандата. Беше счупил няколко секционни прозорчета от френската врата на една празна спалня.
Карес спря на прага, гледайки как съпругът й стои под изливащия се дъжд, втренчен в огромния отчупен клон. В следващия миг тя усети как две силни мъжки ръце обхванаха раменете й и един топъл дъх се плъзна по шията й.
— Това е онзи дъб, дъбът близнак — изсъска Филип. — Боже, счупил е прозореца на спалнята на Аурора.
Карес почувства как една тръпка прекосява гръбнака й от горе до долу при неговите думи и усети как ръцете му се впиват в раменете й.
— Моля ви — каза тя, тръсвайки рамене, — причинявате ми болка.
— Извинете ме — промърмори той, отдръпвайки ръцете си.
Тя не знаеше защо, но чувстваше, че трябва да махне Люсиен далеч от тази стая.
— Люсиен! — извика Карес в хаоса на бурята, излизайки на верандата.
Свирепият вятър блъсна лицето й, отмятайки полата й назад. После извика отново, тъй като той не я беше чул.
— Люсиен!
Той се обърна бавно, една светкавица освети измъченото му лице и изгарящата мъка в тъмните му очи, косата и вратовръзката му се вееха назад от вятъра. Тя протегна ръце и усети, че дъждът шибна кожата й.
— Люсиен, дръпни се от там! Ела при мен! — извика тя.
Карес не беше сигурна дали я е чул или не, но при следващия проблясък той беше вече при нея, грабвайки я в ръцете си. Притисна я така силно към себе си, че тя остана без дъх. Но това нямаше значение; всичко, което имаше значение, бе това, че тя беше в неговата прегръдка и той бе спасен от някаква ужасна опасност, която тя не смееше дори да назове.
Той я отведе в салона далеч от бурята. Вътре Соланж и Пиер-Франсоа стояха, вперили поглед в тях, докато Филип изцеждаше последните капки от гарафата с бренди, поставена на една масичка до камината. Вода се стичаше от дрехите им, когато Люсиен затвори вратата и после тръгна към мястото, където Антоан събираше пръснатите по земята карти за игра.
— Щом се разсъмне, доведи няколко полски работници да разчистят клоните, защото някои от тях са нападали от дървото. Сега не можем да направим нищо — рече той на прислужника негър. След това, обръщайки се към Карес и към гостите, той каза с безстрастен, убедителен тон: — Мисля, че е време да се оттеглим за тази вечер. Там на масата има свещи — и посочи към мястото, където бяха поставени свещи в единични медни свещници, до една горяща свещ, от която можеха да ги запалят.
Без да отронят дума, те последваха съвета му и дори словоохотливата Соланж остана безмълвна. Всеки грабна по един свещник, сякаш бе талисман против ужасите на мрака и всички напуснаха салона, запътени към различни крила на къщата.
Карес се наслаждаваше на успокояващата сила на стройното тяло на Люсиен, докато влизаха в своята спалня. Никога до тази нощ атмосферата на Сан Рьогре не й се бе струвала толкова зловеща, помисли си тя, потръпвайки.
— Благодаря ти, Фантин — каза Люсиен на младата прислужница, полузаспала в стола до трепкащата светлина на свещта.
Изправяйки се с мъка на крака, тя започна да помага на Карес да съблече роклята си, но при елегантното кимване на Люсиен даде знак, че е разбрала и бързо запали останалите свещи в стаята. Пожела им лека нощ, обърна се и напусна стаята.
В светлината на свещите Карес видя, че Бруно и Бланшет са заспали в отредените им ъгли. Докато тя се бе възстановявала, те бяха успели някак да уредят нелекото си съжителство. Едно добре премерено одраскване по носа на Бруно го бе научило да гледа на крехкото коте с повече уважение. Той бе разбрал, че трябва да стои по-далеч от нейните чевръсти лапички.
— Може би бурята ще доведе със себе си по-хладно време — каза Карес с надежда, опитваща се да се справи със сложното закопчаване на роклята си.
— Очакваш по-хладното време? — попита Люсиен, сякаш отдалечен на мили разстояние и все пак застанал зад нея на мястото на Фантин.
— Тази отвратителна жена и нейният съпруг няма да се махнат преди първото захлаждане. Надявам се тази година то да дойде необичайно рано — каза Карес с въздишка. — Вдругиден е Денят на вси светии. Доминик каза, че по това време често се захлажда.
— Ах, съгласен съм, че колкото по-скоро си тръгнат гостите, толкова по-добре, но така и не осъзнавах, че е почти първи ноември — разсъждаваше той на глас с лека тревога в глас.
— И какво те притеснява? — попита тя през рамо, разкопчавайки последната кукичка на корсета си.
— Няма значение — отговори той напрегнато. Но докато сваляше първо роклята си и после фустанелата, тя беше убедена, че това е нещо, което има огромно значение. Беше също така сигурна, че Люсиен няма да й каже нищо, защото тя бе останала изолирана от стената, с която се бе обградил, стената, която се появяваше винаги, когато имаше нещо, свързано с Аурора.
— Толкова си хубава на светлината на свещите — каза той нежно в косата й, застанал зад нея.
Тя усети как ръката му се придвижи напред и погали внимателно връхчетата на гърдите й през прозрачната материя на нейната риза. Желанието потече по вените и, въпреки че се опитваше да се пребори с неговата магнетична привлекателност. Тази вечер присъствието на Аурора в къщата беше прекалено осезателно. Тя не искаше да бъде само сянката на една мъртва жена. Но за нея той беше като наркотик, който тя жадуваше с всяка фибра на тялото си. Необходимостта от неговото докосване беше по- силна от честта й, достатъчно силна, за да пренебрегне достойнството си, дори само за да почувства още веднъж как той я увлича със себе си в онова невероятно изживяване.
— Тази вечер, скъпа, се нуждая от теб повече от всякога досега. — Гласът му беше дрезгав шепот, той бе поставил дланите на ръцете си върху пулсиращите й зърна, горещите му устни бяха допрени до
