някой от изповядващите заедно с нея вуду. Имаше доста французи, които, макар и да не споделяха напълно нейните вярвания, признаваха, че тя притежава специални сили, сетивни сили — обясняваше Соланж, а очите и светеха алчно от клюката, която споделяше. — Шушукаше се за странни ритуали или оргии, или както там ги наричат, на някакво сечище в блатата през летните нощи. Хората мислеха, че той вече не е можел да търпи начина, по който се държеше тя или че я е заварил с любовника й, изчакал е, докато той си тръгне, и я е убил. Той би могъл да изчезне после в блатата, защото ги познава като дланта на ръката си, и да се появи отново, когато тялото е било открито, сякаш току-що се е завърнал. Никой не знае какво точно се е случило през онази вечер и ние също няма да узнаем, но хората обичат да си приказват. Аурора беше точно този тип жена. Все още се говори за нея, макар че тази вечер ще се навършат седем години от смъртта й. Трябва да ви кажа, че това донесе и на Люсиен особена репутация. Няма нищо, което една жена да харесва повече у един мъж, от това усещане за опасност около него.
Карес почувства как й призлява едновременно от думите на Соланж и от факта, че дава ухо на тези клюки. Самата идея, че Люсиен би могъл да убие Аурора, беше нелепа. Той определено не би се оженил след това за нея, за една жена, която така напомня на Аурора, ако я беше убил. Никой не би направил нещо подобно, освен ако не беше много болен, обсебен от мисълта за жената, която бе убил в изблик на ревност и искайки след това да я възкреси. Не, помисли си тя в желанието си да обърне гръб на тези предположения. Той не беше такъв тип! Не беше!
— Добре ли си, скъпа! — Дълбокият, познат мъжки глас я измъкна от мрачните й размисли, но това така я стресна, че тя отскочи от него.
— Моля… моля те, добре съм — прошепна тя, дърпайки се от ръцете му, които бяха стиснали толкова силно раменете й, достатъчно силно, за да могат да блъснат една дребна жена през парапета на верандата долу на каменните плочи.
— Соланж, що за приказки с духове сте разказвала на съпругата ми? — обърна се Люсиен с гняв в очите към пълната жена, която продължаваше да си вее с ветрилото, а на жестокото й лице се бе изписала доволна физиономия. Това бе радостта на котката, която бе направила смъртоносното си движение, след като е измъчвала жертвата си.
— Определено не мога да се сетя за какво говорите — каза тя провлачено. Сините й очи бяха студени като лед. — Само тази къща би могла да изплаши някого.
И все пак в гласа й се долавяше триумф. Тя бе посяла семето на съмнението в съзнанието на Карес, както бе желала. Щеше да му го върне за това, че не бе пожелал да спи с нея. Беше се оженил за тази крехка жена — дете, вместо да стане неин любовник, и щеше да си плати за това. И все пак, тя беше казала на Карес онова, което други разнасяха от години из Нови Орлеан. Загадката около смъртта на Аурора Сен Амант нямаше да бъде разрешена никога.
— Не бива да позволявате на Соланж да пълни красивата ви главица със страхотиите на нашата Луизиана — предупреди я губернаторът, след като последва Люсиен в салона.
Жена му се бе захванала отново със старите си трикове да сее неприятности, той го усещаше във влажния въздух. Пак бе придобила вида си на хищна котка.
— Къде е Филип? — попита Карес, за да смени темата.
Трябваше някак да прогони думите на Соланж от съзнанието си. Сега разбираше, че тази жена бе искала поради някаква своя извратена, егоистична причина, да я накара да се усъмни в Люсиен. Аурора явно не беше единствената странна жена в Нови Орлеан.
— Той се държа като плашливо младо жребче — изсумтя губернаторът, вземайки гарафата от ръцете на съпругата си. — Мисля, че пи достатъчно, скъпа — промърмори той на начумерената Соланж. — Това ми е необходимо сега повече, отколкото на теб.
— А, ето го и него — каза Люсиен с тон, който говореше красноречиво за неприязънта му към Филип.
— И аз бих пийнал малко бренди — промърмори Филип, зървайки Пиер. — Какво отвратително време.
— Ще останете ли през нощта? — попита рязко Люсиен, докато Филип си наливаше от брендито.
— Да, бих желал да остана в Сан Рьогре тази нощ — отвърна той и надигна чашата към устните си.
— Бих могъл да изпратя моя надзирател да ви придружи по пътеката край реката. Ще ви заема кон — продължи Люсиен, застанал вдървено до Карес.
— Не, благодаря ви. Искам да се възползвам от вашето гостоприемство за още една нощ — отговори Филип, след като отпи голяма глътка от брендито.
— Мога ли да попитам защо? — провокира го Люсиен.
— Бих желал да посетя гроба на доведената си сестра утре сутрин. Утре е празникът, когато обикновено се отдава почит на мъртвите. Днес, в случай, че сте забравил, се навършва годишнина от раждането й, а утре — седем години от смъртта й. — Той говореше спокойно, но лявото му око потрепваше нервно.
След отговора на Филип ги погълна, досущ като мъглата вън от салона, натежалата тишина. Темата, която бе висяла толкова време във въздуха, сега бе подхваната. Въпреки това, никой не знаеше какво да каже.
— Не съм забравил, но все пак мисля, че мъртвите трябва да си останат в гробовете — каза Люсиен, нарушавайки мълчанието. — Този култ към тяхната памет може да се превърне в нещо ужасно. — Гласът му беше студен и остър като наточена стомана.
— Очаквах подобен отговор от вас — отвърна на удара Филип. Една веничка на слепоочието му пулсираше в ритъма на неговата възбуда. — Вие никога не сте я обичал, никога!
— Достатъчно, господа. Не и в присъствието на дамите — им припомни Пиер-Франсоа, заставайки между тях.
После се обърна към Карес и каза:
— Откривам, че апетитът ми е нараснал неимоверно. Ще вечеряме ли скоро?
— Ще проверя — тя погледна към него с облекчение. — Ако ме извините, ще сляза до кухнята на долния етаж и ще проверя дали лятната трапезария е подредена. — Тя хвърли един бърз поглед към гръмоносната физиономия на Люсиен и докосна леко рамото му, докато минаваше край него.
Това сякаш го изтегли от ръба на бездна. Той я погледна за миг така, сякаш не я беше познал, след това вдигна ръката й към устните си.
— Не се бави много. Липсваше ми — прошепна той до косите й.
В очите му вече го нямаше оня изгарящ гняв, бе останал само някакъв странен дълбок копнеж. Тя не можа да не се зачуди дали чувството, което бе съзряла в тези ониксови дълбини, се отнасяше до нея или до спомена за Аурора.
Чистият въздух, макар да бе топъл и задушен, й подейства ободряващо, докато слизаше по дясното крило на витото стълбище. Вдишваше дълбоко влажния въздух, сякаш за да прогони с това ужасяващите съмнения, който Соланж бе извикала у нея с клюките си.
Ранния здрач на есента и мъглата бяха изпълнили градината със сенки. Но шумът на работещите слуги все пак се чуваше, сякаш те бяха само безтелесни духове. Тя скръсти ръце пред гърдите си, като че ли й бе станало студено, но в горещия влажен въздух това не беше физически студ, а студ, проникнал в душата и заплашващ да я погълне. Колко подходящо време за навечерието на празника на Вси светии, помисли си тя, докато влизаше в кухнята.
— Готови ли сме с вечерята? — попита тя Зои.
Безупречно облечената едра готвачка тъкмо бе наредила на двете си помощнички да свалят железните тенджери от тлеещите въглени.
— Да, мадам — отговори жената с лице плувнало в пот от работата около горещото огнище на кухнята. Тя се грижеше после блюдата да бъдат пренесени в малкото кухненско помещение на долния етаж в къщата.
— Мадам, мога ли да поговоря с вас? — попита Доминик, която бе дошла в кухнята от трапезарията, където даваше наставления на прислужницата, която нареждаше дългата кипарисова маса, правена по поръчка в Нови Орлеан. Кипарисовото дърво не се повреждаше от влагата, която беше дори по-осезателна в стаите на мрачния първи етаж.
— Да, Доминик. Какво има? — отвърна й Карес.
— Може би ще е по-добре да поговорим на верандата — предложи тя.
