трапчинката на врата й, там, където нейният пулс пърхаше бързо като крилцата на уловена птичка.
Тя се предаде, облягайки се назад към него и позволи на езика му да проследи сините венички по мраморната й шия. Нейната ръка потърси зад себе си гъвкавите му бедра, погали техните очертания и тя си припомни какво бе усещането да ги усети увити около себе си. Когато той свали фината риза от раменете си, ноктите й се впиха в него през плата на бричовете му.
Бурята изглежда отново набра сила, докато той я носеше на ръце към очакващото ги легло. Тя гледаше от мекия, пухен матрак, в който бе потънала, как той сваля дрехите от тялото си. Неговата очевидна възбуда я караше да потръпва неудържимо от страст. Тя усещаше някаква промяна у него тази вечер. Някаква плашеща и възбуждаща промяна. Не знаеше къде са корените й, във вилнеещата навън буря или в емоционалната буря вътре в него, но усещаше, че в него се таи сдържана ярост.
Когато я притегли към себе си, той промърмори до пламналите й устни:
— Ще се опитам да бъда нежен, но не мога да го обещая.
— Нито пък аз — отвърна тя на стреснатия му смях.
След това Люсиен вече не се засмя, когато тя захапа долната му устна толкова страстно, че това накара кръвта му да закипи. Търсещите му устни се устремиха към нейните жадно и безпощадно. Тя отвърна на грубата му целувка, като сплете езика си с неговия, увивайки го в своята влажна, кадифена атака, след това го засмука, опитвайки вкуса му с неудържимост, на която не бе мислила, че е способна.
Силните мъжки ръце обхванаха в дланите си пухкавите овали на задника й, притискайки я към мускулестото му тяло. Нейните нежни пръсти се бяха заровили в кичурите на косата му, докато се целуваха и прегръщаха като диви животни. Те се търкаляха по пухения матрак в танца на страстта, първо той отгоре, а после тя.
Със затворените пред бурята крила на френската врата, която не позволяваше на студения въздух да проникне, стаята беше топла и уютна, точно като прегръдка. Телата им скоро се покриха с пот и това само прибавяше още нещо към тяхната освободеност, която ги бе обвързала с магията си.
Те сякаш не можеха да се наситят на вкуса, на миризмата, на усещането за другия. Стонове и въздишки на страст и удоволствие изпълниха стаята с най-сладката музика, в контраст на звуците на нестихващата буря.
— Да, моя любов — извика тя, след като той проникна в нея твърдо, с усещането за триумф, изпълвайки я със своето желание. Бедрата й се изпънаха, за да го посрещнат, движейки се, връщайки се назад, отговаряйки на неговото проникване със собствената си дива страст.
Те само усещаха, защото бяха прекалено възбудени, за да мислят, че и двамата търсят причина да забравят трагичното си минало. Споменът за техния живот, преди да се срещнат, бе пометен за няколко скъпоценни мига извън времето, когато заедно споделиха своята първична страст, която поглъщаше цялата им памет.
По-късно, когато вече лежаха прегърнати, изтощени, но доволни, Карес усети как някаква странна меланхолия я обзема като моментно призляване. Тя въздъхна, притискайки се още по-плътно към гъвкавото тяло на Люсиен.
— Какво има, скъпа моя? Ти въздъхна толкова тежко — прошепна той в заплетената коприна на косата й, галейки я с пръстите си, наслаждавайки се на удоволствието, което проникваше през кожата му.
— Не знаех, че меланхолията се спуска над теб като мъгла — каза тя, усмихвайки се плахо в опита си да прогони тъгата, която се опитваше да я погълне.
— О, мисля, че мога да ти го обясня. Нарича се „Le petite mort“, малката смърт. Когато любовниците изживеят едно особено близко сливане, в което се обединяват душата и тялото, разделянето след това, когато са постигнали удовлетворение е много трудно. Трудността идва от това, че те осъзнават, че вече не са едно цяло и че трябва да се завърнат към собствената си идентичност. Ти това чувстваш сега, скъпа — й обясни Люсиен, подкрепяйки думите си с леки целувки по косата й и копринената кожа на слепоочията. — Затвори очи и се унеси в сън. Това е просто част от живота, част от любовта.
Карес постъпи както той я посъветва и затвори очи с желанието да заспи. Но думите „малка смърт“ продължаваха да отекват в преуморения й мозък. Тя не искаше да допусне, че думата „смърт“ може да се свърже по някакъв начин с тяхната връзка, макар да разбирайте, че Люсиен бе говорил само метафорично.
Пък и за спане имаше достатъчно време. Тя усети равномерното му дишане, което й показваше, че той е заспал. Когато чу часовника да бие един след полунощ, осъзна, че вече е Денят на вси светии, когато мъртвите трябваше да се върнат на земята. Потръпвайки леко, Карес зарови глава в гърдите на Люсиен. В неговата силна прегръдка нищо не можеше да й навреди, дори духът на Аурора. Тогава, припомняйки си за отчупения дъбов клон, тя усети студена тръпка. Какво се бе случило на Деня на вси светии, та то така тревожеше Люсиен? Тя имаше чувството, че то засяга Аурора, а от годишнината от смъртта й ги делеше само един ден.
12.
Лека мъгла, придошла от реката, бе обхванала Сан Рьогре в зловещата си неяснота. Сутринта мъжете се бяха заели да нарежат падналия дъбов клон и да проверят полето и другите дървета, оставяйки Карес и Соланж сами в салона. Въпреки, че до следобед слънцето все още не се беше показало, денят беше рядко горещ, с наситена влага, която караше двете жени да се чувстват неприятно.
— Не вярвам, че мъглата при реката ще е толкова гъста, че Филип да не посмее да опита да се върне в Шен Верт — изкоментира Соланж, махайки си с широкото палмово ветрило, напоено с аромата на ветивер. Те гледаха към френската врата, през която мъглата скриваше реката от погледите им.
— Да, би било жалко — отвърна Карес съвсем искрено.
Неговото присъствие я тревожеше, защото той я гледаше настойчиво всеки път, когато останеха заедно в една и съща стая. Той виждаше в нея видение на Аурора, а тя мразеше да й се напомня за приликата й с тази мъртва жена. Беше благодарна на Люсиен, че той го бе помолил да го придружи заедно с губернатора за обиколката на земите.
— Поне за едно нещо бих се радвала — той да остане тук тази вечер. Простете ми, но намирам атмосферата в Сан Рьогре за потискаща. Колкото повече хора има в тези стаи тази вечер, толкова по- добре — каза Соланж без заобикалки.
— Заради Деня на вси светии ли? — попита Карес, сепната от искреността на тази жена.
— Ако въобще някога е имало къща, обитавана от дух, то това е именно тази къща — каза тя категорично. — Пък и това самоубийство на връх празника направо е ужасно — добави Соланж, потръпвайки.
— Аурора е умряла на Деня на вси светии? — прошепна Карес, припомняйки си изражението на Люсиен, когато му бе напомнила, че празникът е само след два дни.
— Във всеки случай, слугите са я открили тогава.
— И къде е бил Люсиен? — успя да промълви Карес.
— Върнал се след няколко часа, лагерувал нагоре по реката на път за дома при едно от пътуванията, възложени му от Пиер-Франсоа — й каза Соланж, поемайки ролята на осведомителка на новата мадам Сен Амант.
— Разбирам. Нямало го е доста време — отвърна Карес, мразейки се за своето любопитство и за евтините си подпитвания за Люсиен и първата му съпруга зад гърба му.
Но тя трябваше да намери отговори на въпросите, които я преследваха още от първия ден, когато бе узнала за изумителната си прилика с Аурора.
— Така поне казват, че наистина е отсъствал доста време. Той сам поиска тази задача от Пиер- Франсоа. Ние естествено счетохме това за твърде странно. Но пък и самата Аурора беше доста странна, моля да ми простите за това, че не подбирам думите си — се изсмя грубо Соланж, продължавайки да опитва да раздвижи въздуха с ветрилото си.
— Какво имате предвид?
— Тя смяташе, че притежава определени сили — обясни Соланж, като тръсна натруфената си перука. — Например, предсказва бъдещето с помощта на карти. Снощи играхме именно на нейната масичка. Тя си я поръча от Франция. Обикновено седеше в салона на градската къща на Сен Амант в Нови Орлеан. Така се
