Той си играеше с нея, осъзна Карес, точно както хищните котки от джунглата си играеха с жертвите си. Това беше още една нова черта в характера на съпруга й. Елегантният самотник, който бе флиртувал със съпругата на губернатора, бе изчезнал и на неговото място се бе появил един опасен циник. Соланж, изумена сега от промяната в мъжа, когото харесваше, вероятно обичаше да се възползва от влиянието и позицията си. Дори зад стените на манастира Карес бе дочула нещо за това как губернаторът и неговата жена са замесени в изпипана система за покровителстване, както и в други форми на корупция, като се възползват от постовете си, за да понапълнят собствените си ковчежета.
— Но стига толкова по военни въпроси. Ние допуснахме най-сериозната си грешка на компаньони, отегчихме нашите прекрасни дами — каза Люсиен невъзмутимо, вземайки закръглената, окичена с пръстени ръка на Соланж в своята. — Бихте ли могли да намерите сили в своите щедри сърца, за да ни простите? — Той поднесе пръстите й към устните си, след като тя кимна с крещящо декорираната си, напудрена перука, усмихвайки се пресилено като младо момиче.
Карес гледаше масата, стъписана от изненада. Пред очите им Люсиен се бе преобразил още веднъж в превзет придворен. Соланж вероятно бе заблудена, но Карес знаеше, че това е само поредната маска, която нейният съпруг надяваше по своя прищявка. Не можеш да решиш кой е истинският Люсиен; развратният придворен, богатият, зает плантатор или довереникът на вожда на чоктоусите, или може би и тримата заедно?
След като Антоан сервира десерта и сребърните подноси със захаросаните бадеми, разговорът се завъртя около зимния светски сезон, който щеше да започне през ноември, след като първият лек студ направеше безопасно прибирането в града. Соланж сподели плановете си за бал с маски. Люсиен слушаше, давайки си вид на силно заинтересуван и съпругата на губернатора бе поласкана.
Докато Соланж продължаваше да бърбори, Филип се наведе към Карес.
— Отегчаваме ли ви, Карес? — попита той тихо, а странните му кехлибарени очи сякаш поглъщаха всяка нейна черта.
— Мога да ви уверя, че не намирам разговорите за нападенията на индианците никак отегчителни — отвърна Карес.
— Тогава не намирате ли някои аспекти от живота в Сан Рьогре за плашещи? — настоя той. Тесните му кехлибарени очи се опитваха да проникнат отвъд студената й фасада.
— Не бих ги определила като плашещи. По-скоро обезпокоителни — каза тя, опитвайки се да отблъсне изнервящия му поглед.
— Безпокойство от какво? — гласът му бе тих, доверителен и сякаш цялото му тяло очакваше отговора й.
— Има нещо тук в къщата и земята наоколо… — тя спря, виждайки осезателния интерес в тесните му очи. Сега бе моментът да го попита, да разбере повече за Аурора. — Сигурно това ще ви се стори просто едно глупава фантазия, но понякога… почти мога да доловя как нечие невидимо присъствие ме следи от сенките.
— Въобще не бих го намерил за глупаво — отвърна той нетърпеливо, снижавайки гласа си, така че само тя да може да го чуе. — Има и други, които са усетили това присъствие. Аз го долавям през цялата вечер. Тя е тук с нас.
Карес усети как при тези думи по гърба й премина студена тръпка, а косъмчетата по ръката й настръхнаха. Тя едва успя да си наложи да вдигне чашата с вино към устните си и изпи това, което бе останало в нея, за да събере кураж за другите си въпроси.
— Кого точно имате предвид?
— Първата съпруга на Люсиен, разбира се. Аурора. — Гласът му се разходи по името, сякаш той изпитваше удоволствие от усещането за него върху езика си.
— Намирам я доста интересна — каза Карес през вдървените си, пресъхнали устни.
— Да, отлично ви разбирам. Вие си приличате, но нейната коса беше тъмна, черна като нощта. Тя само използваше бяла пудра, а очите й бяха наситено сини — й каза той с глас, изпълнен със странна възбуда. — Тя нямаше и вашата бенка над горната устна, но често си слагаше изкуствена бенка на същото място. — Той се загледа в устните й, унесен в мислите си.
Карес потръпна, колкото повече научаваше за Аурора, толкова по-малко й харесваше тя. Толкова много ли приличаше на тази мъртва жена? Какво точно виждаше Люсиен, когато я гледаше с такова желание в своите тъмни, изразителни очи.
— Може би вие ще успеете да ми обясните нещо, което ме озадачава — прошепна тихо Карес, като внимаваше Люсиен да не я чуе.
— Много се надявам да мога да бъда в помощ на такава красива дама — отвърна той, без да сваля очи от нея.
— Защо… защо Аурора не е погребана в семейното гробище?
— Тази земя е осветена от свещеник от Нови Орлеан. Аурора се самоуби и затова й отказаха правото да я погребат там. Тялото й е положено под мраморна плоча на една поляна между два огромни дъба. Това беше любимото й място — гласът му прозвуча някак странно.
След като той каза това, внезапно се появи въздушно течение в иначе спокойната гореща нощ и накара пламъчетата на свещите да трепнат и после да изгаснат. Листата на близкия дъб изшумоляха както полите на роклята на минаваща наблизо жена.
Филип вдигна глава като плашливо животно, надушило опасност. Очите му се насочиха към тъмната веранда, сякаш очакваше там да се появи някой. Ноздрите му настръхнаха и той се изправи наполовина от стола си. След това, потръпващ, седна отново на мястото си.
— Скъпи мой, какво има? — попита Соланж, втренчена в пребледнялото му лице. Прекръствайки се, тя промърмори: — Изглеждате така, сякаш сте видял дух.
— Не съм го видял, маркизо, усетих то — прошепна той.
— Изглежда от залива се задава буря. Нека влезем в салона — обяви Люсиен, като стана рязко и хвърли ленената си салфетка на масата с жест на отвращение. — Може би ще ни доставите удоволствие, като изсвирите нещо на клавесина, Дюбрюл.
Антоан запали тънките свещи на многобройните газени лампи в стаята, докато те влизаха през отворените крила на френската врата. В салона се бе настанила тягостна атмосфера, която дори чуруликащият глас на Соланж, която разказваше за една от многото си любовни афери в Нови Орлеан, завършила зле, не можеше да разсее. Всички бяха изнервени от забележката на Филип на верандата, но той явно не се трогваше особено от това. Той тръгна направо към клавесина, седна пред него и засвири някаква проста мелодия, докато вятърът бушуваше все по-силно около къщата и през отворената френска врата.
— Докато Филип е зает със своето занимание, ние можем да поиграем на карти — обяви Соланж, сочейки елегантна маса за карти от орехово дърво, доставена от Франция.
Тя бе поставена пред камината, украсена през този сезон на годината с голяма порцеланова ваза, боядисана в розово и кремаво, аранжирана с маслинови клончета, отрупани със стотици бели цветчета, от които се разнасяше наситен аромат.
Седнала срещу Люсиен, Карес почти успя да повярва, че се е върнала във Франция, в един от салоните на Версай. Само мекият, влажен въздух, толкова необичаен за студените дъждовни есенни дни във Франция, й напомняше, че се намира сред дивата природа на Луизиана. Тя усети как съзнанието й се отнася, докато Филип свиреше песен след песен, а Соланж продължаваше да флиртува все по-очевидно с Люсиен.
Бурята, която преди само загатваше за себе си, сега се развихри с пълна сила, блъскайки по плътните стени на къщата със силен вятър и пороен дъжд. Това изнервяше Карес все повече, докато играта на карти продължаваше. Нарастващата умора я накара да се почувства така, сякаш на клепачите й бяха окачени тежести.
— Добре ли си, скъпа! — прекъсна бръщолевенето на Соланж загриженият глас на Люсиен. Той погледна над ветрилото картите си, които държеше в дясната си ръка.
— Да, само бурята малко ме изнервя — отговори тя, опитвайки се да се съсредоточи отново върху играта.
— Вярно ли е, скъпи Люсиен, че по време на буря духът се разхождал из Сан Рьогре? — се поинтересува Соланж с подпийнал смях.
