бяхме просто неразделни и аз живях с него и със семейството му като негов брат. Баща ми мислеше, че единственият начин да се научиш да разбираш чоктоусите е да живееш в техния лагер, както той самият бе живял в индиански лагер в Нова Франция и Канада като момче. Той беше мъдър човек, а моето лято при чоктоусите ме научи кое е най-важно в живота. Нашоба се държеше с мен като с член на племето и от него аз научих как да живея в блатата, как да ловувам, а по-късно и как да оцелявам при трудни ситуации. — Погледът му беше замечтан, докато се взираше към реката.
Карес долови, макар че той вървеше до нея, как съзнанието му броди из друго време и място. Тя усети как я обзема непоносима самота. В живота на Люсиен имаше толкова много неща, за които тя не знаеше нищо. Когато се дръпнеше така от нея, тя можеше само да предполага каква ли болка е изтърпял, за да му се наложи да издигне такава стена между себе си и останалия свят.
— Защо индианците не идват в къщата? — попита Карес, опитвайки се да разпръсне мълчанието, което се бе настанило между тях.
— Аурора се плашеше от тях. Така се объркваше от тяхното присъствие, когато пристигаха, че ме накара да й обещая, че няма да ги пускам по-навътре — отвърна той стегнато. — Направо изпадна в истерия, докато не й го обещах.
Аурора и спомените за нея сякаш бяха легнали като покров над Сан Рьогре. Колкото повече чуваше за тази жена, толкова по-глупава й изглеждаше тя, помисли си Карес с раздразнение. Нищо чудно, че Люсиен се е затворил в себе си. Сигурно се е научил да го прави като самозащита срещу повърхностната Аурора. Как е могъл да обича толкова глупава жена? Тя въздъхна с негодувание, докато двамата се спускаха по затревения наклон в края на алеята. Може би сега, когато се беше възстановила, Карес щеше да открие някои от отговорите на нейните въпроси за първата съпруга на Люсиен и да успокои меланхоличния дух на тази жена, заплашващ да изгради стена между нея и очарователния мъж, с когото сега вървяха заедно.
Един висок, добре сложен индиански воин излезе напред, за да поздрави Люсиен на парчето земя между реката и началото на алеята. Неговите тъмни очи се плъзнаха към съпругата му, но не я разпознаха. Нашоба никога не бе виждал Аурора, с облекчение заключи Карес. Нямаше да издържи още веднъж сепнатите, прикрити погледи на тези, които бяха познавали Аурора и бяха шокирани от тяхната прилика.
Люсиен стисна ръцете на чоктоуския воин, за да го приветства с добре дошъл. Взаимното уважение между двамата мъже беше очевидно. Нашоба заговори бързо с Люсиен на своя собствен език, игнорирайки напълно Карес, сякаш тя не съществуваше.
Люсиен слушаше внимателно, прекъсвайки го на няколко пъти с въпроси. За учудване на Карес, той владееше отлично чоктоуски. Тя наблюдаваше двамата мъже и виждаше своя съпруг в нова светлина. Къде беше останал елегантният, апатичен благородник от Нови Орлеан? Мъжът, който сега говореше съсредоточено с индианския воин, имаше много малко общо с придворния, водещ закачливи разговори с разпуснатата маркиза дьо Водрюл. Кой от двамата бе истинският Люсиен Сен Амант?
Докато те двамата говореха, другите трима войни стояха на известно разстояние със зорки очи и безизразни лица. Карес беше за пръв път толкова близко до тези страховити войни и не можеше да не се възхищава на силните им, мускулести тела, на съразмерните им крайници и на тяхното благородство. Значи това са благородните диваци, за които се говореше във Версайския двор. Определението беше много сполучливо, тъй като те се държаха по-грациозно и с по-голямо достойнство от много от придворните на Луи XV. Опитвайки се да не се втренчва, тя погледна отново към двамата мъже, вглъбени в своя разговор. Чувстваше, че Люсиен е разстроен от това, което му казва Нашоба.
Звънът на камбаната от пристана, ударена от негърчето, чието задължение бе да наблюдава реката, прекъсна разговора на мъжете, привличайки вниманието на всички върху плоскодънната лодка, която се приближаваше към кея на Сан Рьогре. Бижутата на шията на пълничката женска фигура, застанала на борда, пламтяха на спускащите се лъчи на залязващото слънце. Техните гости бяха пристигнали.
— Ела, добре ще е да ги посрещнем — каза Люсиен на Карес, гримасничейки, като остави Нашоба сам.
Индианците гледаха смълчани и стоически как завързват лодката за кея, докато нейните пътници се бяха втренчили изумено в тях. Студените сини очи на съпругата на губернатора се плъзнаха по телата на войните, оглеждайки мускулестите крака, обути в гамаши. Соланж дьо Водрюл наистина бе отвратителна, си помисли Карес. Тя въздъхна при мисълта, че те ще останат тук, докато времето се захлади достатъчно, за да могат да се приберат в Нови Орлеан. Доминик й бе казала, че случаите на треска са намалели, след като времето в колонията се е захладило за пръв път. Карес можеше само да се моли това да стане по- скоро.
— Моят скъп кавалер — възкликна маркиза дьо Водрюл, тръгвайки към Люсиен, който се наведе над ръката й.
Дали наистина той е бил един от младите мъже на отвратителната Соланж, се чудеше Карес, или е само един от обектите на нейните домогвания? Тя се обърна, за да поздрави красивия маркиз, когато той стъпи на пристана, учудена още веднъж, че този мъж е неин съпруг. Докато той се бе навел над ръката й, Карес се улови, че гледа в тесните кехлибарени очи на Филип Дюбрюл, застанал зад него.
— Мадам, най-после се срещнахме — прошепна той.
— Очарована съм — отвърна тя учтиво, протягайки ръка към него с огромна неохота.
Той гледаше нея, но виждаше Аурора. За миг тя съжали, че не е жената, която вероятно е означавала толкова много за него. Странно, помисли си тя, обикновено доведените братя и сестри не се обичаха особено и най-вече, когато не са били отгледани заедно. Филип Дюбрюл явно беше изключение, защото тя усещаше с всеки нерв на тялото си, че този мъж бе изпитвал дълбоки чувства към Аурора Сен Амант.
Люсиен го поздрави студено. Бе очевидно, че двамата мъже не се харесваха особено един друг. След стандартния поклон Филип прехвърли вниманието си върху Карес, за нейно разочарование.
След като първо поговори с Нашоба, Люсиен ги покани да влязат в къщата. Подавайки ръка на съпругата на губернатора, като всеки добър домакин, той ги поведе към салона.
— И как намирате Сан Рьогре, мадам? — осведоми се Филип. Във въпроса му се долавяше настойчивост, която надхвърляше добрите маниери. Явно той наистина се интересуваше от отговора.
— Моля ви, наричайте ме Карес — пожела тя, като си помисли, че когато я нарича с малкото й име, той ще престане да я отъждествява с Аурора.
— Благодаря, Карес, разбира се, и вие можете да ме наричате Филип — каза той с поглед, чиято странна настойчивост явно достигаше нещо или някой, който само той можеше да види.
— За да отговоря на вашия любезен въпрос, Филип, намирам Сан Рьогре много красив — отвърна тя с ръка, поставена едва-едва върху копринения му ръкав, както изискваше етикета.
— Не ви ли плаши това, че сте сама тук, в този пущинак? — попита той, докато минаваха под протегнатите клони на дъбовете, покрити с мъх, който се поклащаше от лекия ветрец, идващ откъм реката.
— Не, а освен това този пущинак около имението притежава своята дива красота.
— Вие сте също толкова наблюдателна, колкото и красива — каза той галантно, но в гласа му се долавяше някаква загадъчна нотка, която я смущаваше.
В начина, по който Филип се отнасяше с нея и по който я гледаше, имаше нещо обезпокоително. Това беше нещо повече от лекия флирт, който бе в сили между жена и мъж в отбраното общество. Това бе нещо по-мрачно, по-настойчиво.
— Доминик обясни ли ви значението на това дърво? — попита той, сочейки към един огромен дъб, чийто два гигантски, чепати клона, покрити с мъх, се бяха сраснали един с друг. Те почти докосваха земята.
— Не, не го е споменавала — отвърна учудената Карес, която не бе обърнала внимание на това, колко странно изглежда дървото, докато Филип не й го бе показал.
— Африканците вярват, че всеки, всичко си има своя двойник или дух и когато хората, животните и дори растенията умрат, техният дух остава близко до любимия им, за да му помага и да се грижи за него. Но освен добрите, има и злонамерени духове на прокълнатите, които могат да бъдат призовани. Те вярват, че с подходящи магии или церемонии тези духове могат да бъдат затворени в определени предмети, за да могат да ги извикат при нужда. Предпочитаните обекти са такива, които притежават особени качества. Двата сраснали клона на едно и също дърво се считат за мощен талисман на двойничеството. Този, който
