— Разбира се — каза Карес и излезе от задушната кухня.
Доминик вървеше след нея с разтревожено изражение на обикновено ведрото си лице.
— Трябва да поговоря с вас за една особено деликатна ситуация, мадам — изрече Доминик колебливо. Меките й кафяви очи бяха неспокойни.
— Какво има? — попита тихо Карес, усмихвайки й се окуражаващо. — Като господарка на Сан Рьогре аз трябва да съм наясно с всички деликатни ситуации, Доминик.
— Да, и аз така си помислих, мадам — съгласи се жената. — Говорих с мосю Сен Амант, но той просто забрани церемонията, мислейки, че това ще бъде краят й.
— Каква церемония? — попита Карес, опитвайки се да следва накъсаната линия на мисълта й.
— Церемонията, която робите правят всяка година на този празник. Мосю Цвайг се съгласи с мен, че нейната забрана би могла да доведе само до вълнения. По реката се носи вестта за въстание на робите, но засега няма нищо подобно в жилищните помещения в Сан Рьогре — обясняваше Доминик, сплела ръце в отчаяние.
— И ти мислиш, че забраната на тази церемония може да доведе до бунт? — попита Карес, припомняйки си, че Доминик бе свободна жена, която сама бе избрала да работи като икономка на семейство Сен Амант. Стомахът й се превърна в ледена буца, когато осъзна, че тя говори истината. Все още й беше трудно да осъзнае факта за наличието на робството, позволяващо на един човек да притежава друг, въпреки че това беше част от ежедневието в Луизиана.
— Да, мадам. Не ми се ще да видя нито африканска, нито френска кръв по земята на Сан Рьогре.
— Робите могат да проведат празненството, ако го направят така, че то да не се вижда от къщата. Аз поемам отговорността, ако мосю разбере за това. И, Доминик, нека надзирателят и неговите хора да се погрижат нещата да са под контрол и всички да се завърнат, щом церемонията свърши — каза Карес, като хапеше устната си в размисъл за усложненията, които би могла да предизвика нейната промяна в нарежданията на Люсиен. Тя можеше само да се надява, че той никога няма да разбере какво е направила.
— Благодаря, мадам. Мисля, че това е много мъдро решение — каза Доминик с изражение на облекчение.
— О, Доминик, защо господарят е забранил тази церемония, която се е провеждала толкова години в Сан Рьогре?
— Защото… Защото тази вечер ще се навършат седем години, откак умря Аурора Сен Амант — отговори тя с огромна неохота, а в самурените й очи се появи странна сянка.
— Не беше ли умряла на празника на Вси светии? — опита се да я поправи Карес.
— Тялото й беше намерено рано сутринта на този ден, но робите вярват, че тя е умряла предишната нощ, на своя рожден ден — обясни Доминик. — А седем е много важно число в тяхната религия. Те вярват, че довечера се навършват седем години от смъртта й.
— Но… Аурора Сен Амант не е изповядвала тяхната религия, нали? — каза изненадано Карес.
— Напротив, мадам, тя играеше доста важна роля в тяхната религия — призна Доминик. — Тя беше върховна жрица на вуду в Сан Рьогре. Те вярват, че тя може да възкръсне от гроба на тази годишнина от смъртта си. Те искат да бъдат там, за да умилостивят духа й и тя да не стори зло на никой от тях.
— Но това е абсурдно, Доминик — каза Карес, без да може да прикрие презрението в гласа си, въпреки че при думите на жената косъмчетата по врата й настръхнаха.
— Може и така да е, мадам — отвърна Доминик с неразгадаемо изражение на иначе откритото си лице. — Така или иначе, те се бояха от нейната сила приживе и това не се промени след смъртта й. Ако това е всичко, мадам, ще отида при мосю Цвайг да му предам вашите нареждания.
Карес гледаше как грациозната фигура се стопява в мъглата, която бе надвиснала над имението. Какво бе направила? Тя едва сега осъзнаваше какво би станало, ако Люсиен узнаеше, че тя току-що бе дала на робите своето позволение да проведат церемонията си по посрещането на духа на Аурора, в случай, че тя възкръсне от своя гроб в навечерието на празника на Вси светии. Как щеше да издържи остатъка от дългата вечер, която и предстоеше, ослушвайки се за всеки звук, който би позволил на Люсиен да разбере за глупавото й решение?
13.
Мъглата сякаш се бе надиплила около верандата на долния етаж, правейки гледката, която се откриваше през отворените крила на френската врата в лятната трапезария, наистина зловеща. Всеки звук като че отекваше в тишината на неясната привечер.
Атмосферата в стаята бе обтегната, защото унилото време сякаш бе пръснало своето заклинание над всеки един от седящите до елегантно подредената маса. Разговорите бяха просто нескопосани опити на някой от гостите да прекъсне натежалото мълчание, което повече не се издържаше.
Карес чувстваше, че всяка частичка от нея е обхваната от съмнения, заради това, което бе направила. Тя се вслушваше във всеки звук, който би могъл да бъде част от церемонията на африканците. Забеляза с тревога, че Люсиен е потънал в някакви свои мрачни мисли в другия край на масата. Неговият тлеещ тъмен поглед се бе спрял на пламъчетата на свещите в сребърния канделабър, поставен до него.
— Ще провеждат ли в бараките си тази вечер обичайната церемония? — стресна всички гласът на Филип, а Карес подскочи, събаряйки чашата си с вино. Тя се бе втренчила, неспособна да помръдне, докато червеното вино се разливаше по бялата покривка като кръв.
— О, Божичко! — възкликна Соланж и се прекръсти. — Разливането на вино предсказва, че ще се лее кръв.
— Господи! Стига с тия глупости — предупреди я Люсиен, процеждайки думите през здравите си бели зъби.
— Никакви церемонии няма да има тази вечер в бараките, нито пък ще се говори повече за суеверия тази вечер.
— Наистина, скъпи Люсиен, вие се държите като човек, комуто нещо тежи на сърцето — отбеляза Соланж с лека усмивчица. Нейната отнесеност, дължаща се на брендито, изпито през следобеда, изчезна при възможността за словесен дуел с красивия домакин. Той продължаваше да я привлича. И тъй като така и не беше я вкарал в леглото си, сега Соланж търсеше отмъщение, заяждайки се с него.
— Защо сте отменил церемонията на робите? — настоя Филип, без да позволява темата да бъде сменена, дори след като прислужницата почисти разлятото вино.
— Щеше да е опасно в тази мъгла — отвърна Люсиен, без дори да поглежда Филип, но впил поглед в Карес в другия край на масата.
Погледът на тези пронизващи абаносови очи сякаш минаваше право през нея. В полумрака на стаята те като че ли блестяха на светлината на свещите като страховития поглед на някой хищен звяр, а той все така си оставаше загадка, енигма. Защо я гледаше така настойчиво? Този нетрепващ поглед почваше да й лази по нервите, които и без друго бяха опънати до краен предел.
— Тук има нещо — каза Соланж, надушвайки тайната. — На всички така ни се искаше да видим истинска вуду церемония, при това в навечерието на празника на Вси светии. Колко любопитно би било.
— Боя се, че Сан Рьогре е твърде нелюбопитен — отвърна Люсиен, хвърляйки само бегъл поглед на Соланж, преди отново да впери магнетичните си очи в Карес.
— Може пък и да не ви се наложи да пропуснете своята вуду церемония, Соланж — й каза Филип, а кехлибарените му очи се присвиха в неприязън, когато погледна Люсиен. — Без значение какво точно сте разпоредил, африканците ще направят церемонията си, дори затова да им се наложи да се скрият в блатата, далеч от погледа ви.
Това подмятане беше толкова близко до истината, че Карес усети как коленете й отмаляват. Наложи й се да прибере ръце в скута си, за да не видят другите, че те треперят.
— Дали пък Филип не е прав? — попита Соланж Люсиен с нарастваща възбуда.
Широките, покрити с коприна рамена на Люсиен потръпнаха едва доловимо.
— Може би. И ако искате да се разходите из блатата в тази мъгла, то аз не мога да ви спра, Соланж.
— Въобще не сте забавен, скъпи. Загубил сте онова ваше много опасно излъчване. — Соланж нацупи
