малките си подли устни, флиртувайки с него.
— Сега имам своите отговорности — каза той дрезгаво, хвърляйки на Карес поглед, който бе не по- малко интимен от една целувка.
— Станал сте скучен — произнесе категорично Соланж, като че това беше най-тежката обида. — Просто не знам как издържате брака с такъв скучен мъж, Карес.
— Той е най-очарователният и необикновен мъж, който някога съм срещала — отговори й Карес с пресъхнало от страст гърло.
Люсиен я погледна с очи, които изглеждаха огромни на фона на бледата скована маска на неговите съвършени черти. Те пламтяха от копнежа му по нея, после една лека усмивка разчупи чувствените му устни и се стопи за миг в далечното, мраморно изражение на невероятно красивото му лице.
Нейните ръце болезнено желаеха да се докоснат до него, да почувстват как копринените му коси се разливат като студена вода по пръстите им, да усетят мъжествената грубост на хладните къдрици по гърдите и бедрата му. В мислите си тя се плъзгаше по мускулестото му тяло, припомняйки си допира, вкуса и миризмата на формите, кои го обожаваше. Карес искаше да усети ръцете му по кожата си толкова силно, че желанието й се превръщаше почти във физическа болка. Тези далечни черги трябваше да се смекчат от силата на неговата страст, тези устни трябваше да шепнат името й отново и отново, да го крещят с вик, изтръгнал се от душата му.
— Скъпа моя съпруго — каза тихо той с глас, превърнал се в дрезгав шепот от вълнението и вдигна чашата си в нейна чест.
— Но моля ви, имам чувството, че ви притеснявам в спалнята ви, Люсиен — оплака се Соланж с гримаса на неприязън върху стиснатите си устни.
— Соланж — каза нейния съпруг. В тази единствена дума се съдържаше предупреждение.
— Аз искам само да погледам гази вуду церемония. Ще бъде чудесна тема за разговор през зимата в Нови Орлеан. — Тя се изправи, избутвайки ореховия стол с гневен ритник на обутите си в сатенени пантофки крака, преди някой от мъжете да е успял да я спре.
— Изглежда ни предстои една малка разходчица из покритите с мъгла блата след вечерята — въздъхна Пиер-Франсоа дьо Водрюл, ставайки на крака.
Филип и Люсиен го последваха.
— Ще ви се отрази добре на храносмилането — промърмори Соланж, потупвайки съпруга си по леката издутина, която се подаваше над сините му копринени бричове.
— Няма да е зле да обуете ботушите си за езда. Почвата ще бъде доста влажна на много места — каза Люсиен, поглеждайки със съжаление губернатора и неговите елегантни обувки със сребърни катарами. — Вие също, Соланж.
— Глупости, ако съсипя тия, имам още много други — се запъна инатата жена, твърдо решена, че нищо няма да я спре да направи това, което знаеше, че Люсиен не иска тя да направи.
— Мога лично да го потвърдя, още повече че тя донесе повечето от тях със себе си от Нови Орлеан — каза съпругът й е кисела усмивка.
— Няма ли да дойдеш с нас, Люсиен? Все пак ти си наш домакин — изсъска срещу него Соланж от мястото, където бе застанала заедно с Филип и съпруга си.
— Ще ви настигнем по-късно, Соланж — отвърна раздразнено Люсиен. — Знам къде ще ви заведе Филип, но аз и Карес искаме да обуем нещо по-подходящо за подобно изпитание.
— Както желаете — каза Соланж, тръсвайки закръглените си рамене. — Хайде, Филип, вие ще водите.
— Да ги оставим да вървят, накъдето са намислили — каза Карес, изправяйки се, след като Люсиен отмести стола й.
Техните гости бяха изчезнали в мъглата.
— Ти ме изкушаваш, малката ми, но един господ знае къде ще ги отведе този глупак Филип — отвърна той, поставяйки ръце на раменете и, докато горещите му устни търсеха пулсиращата точка в основата на шията й. Върхът на езика му направи страстно кръгово движение по копринената й кожа.
Карес почувства как сърцето й заби възбудено, когато той застана толкова близко зад нея, че тя усещаше топлината на неговото тяло, която пареше всеки отделен нерв по кожата й. Пръстите й се вкопчиха в облегалката на нейния стол, за да противостоят на отмалата, която бе изпълнила крайниците й. Нищо друго нямаше значение, освен това, че устните на Люсиен галеха шията й, а ръцете му я притискаха страстно. Светът започваше и свършваше в кръга на тяхната прегръдка.
Колко време са стояли така, потънали в безбройните усещания, които ги бяха залели, така и нямаше да разберат. Изведнъж резкият лай на Бруно ги измъкна от унеса. Кучето се бе появило иззад стола на Люсиен и сега бе вперило поглед през отворената френска врата в мъглата. Козината на гърба му беше настръхнала, когато той вдигна огромната си рошава глава и зави с първобитния вопъл на своите предци. След това тръгна бързо към вратата, където застана на пост, препречвайки входа; бърните му се извиха назад и зъбите му се оголиха в дива гримаса на предупреждение към всеки, който би дръзнал да влезе без разрешение.
— Какво вижда той? — попита Карес, шепнейки изплашена. Отново почувства как косъмчетата по гърба и врата й се изправят под напора на първичния инстинкт за самосъхранение.
— Мисля, че по-скоро усеща нещо — отвърна Люсиен напрегнато. Той притисна за малко раменете й в желанието си да я успокои.
— Добре, момчето ми, добре — заговори Люсиен на животното с нисък, успокояващ глас, като леко го галеше.
Карес застана до мъжа и кучето. Това не беше нощ, в която да й се иска да остане сама, пък било то и в другия край на стаята. Тя не виждаше нищо, като се взираше в мъглата, която обвиваше по-ниските клони на дъбовете. Каквото и да бе усетил Бруно, то бе отвъд човешките възприятия. Тя едва не се извърна, когато го забеляза. Това бе една сфера от светлина, която сякаш танцуваше по поляната до блатата, сега почти невидима от мъглата.
— Боже мой! — възкликна тя, усещайки как Люсиен се изправя до нея. — Виждаш ли това?
— Да, наричат го feu follet12 — обясни той, но гласът му бе напрегнат.
— Какво е „feu follet“? — думите на Карес прозвучаха като ужасен плач, защото танцуващата светлинка й приличаше на капризно видение.
— Това е мистериозното огнено кълбо, което се появява от блатата, вероятно защото там има гниеща растителност в изобилие. Може често да бъде забелязано нощем в блатата, а понякога се случва да се появи и в разчистени пространства като ливадата до къщата на ръба на тресавището. — Гласът му този път беше твърд и той я притегли по-близо до себе си.
Тя посрещна с благодарност успокояващата топлина на тялото му и се загледа във видението, което изчезваше в мъглата. Бруно, явно загубил интерес към сцената, отиде до масата, където започна да търси остатъци от храната.
— Дори Бруно реши, че не си струва да преследва един блуждаещ огън — пошегува се Люсиен, опитвайки се да прогони страха от очите й.
Какво ли й бе казала тази отмъстителна вещица Соланж, докато бяха отсъствали сутринта? Той усещаше, че тя се чувства несигурно около него и болка прониза сърцето му, когато си помисли, че тя може би се страхува от него.
— Ако Соланж го види, сигурно ще бъде изумена и ще се убеди, че този път наистина е видяла дух — се опитваше да представи всичко като шега Карес, тъй като Люсиен бе пожелал същото, но коремът й все още бе свит на топка.
— Трябва да тръгна след тях, скъпа. Филип не познава пътеките през блатата така добре, както аз. Може би дори сега, докато говорим с теб, те вече са се загубили. Ще е по-добре ти да изчакаш в салона, докато аз отида да ги потърся. Там не е място за теб. Сечището притежава някаква ужасяваща атмосфера, на която не искам да ставаш свидетелка, защото мястото е неприветливо дори на дневна светлина. Мисля, че само Соланж би могла да сметне подобна нощна разходка за увлекателна. Тя винаги е в търсене на някакво възбуждащо усещане, но възприятията й за това са твърде ограничени и лесно се отегчава — каза той с глас, в който се прокрадваха презрение и сарказъм.
