— Няма да ме оставиш сама в тази къща — поправи го Карес. — Не ме интересува колко зловеща е атмосферата там, нищо не може да е по-лошо от това да остана тук сама. Хайде да се качим горе и да облечем нещо по-подходящо. — В гласа й се долавяше твърдост, която му подсказваше, че няма смисъл да спори.
— Не забравяй, скъпа, че съм те предупредил — каза той гробовно, с отсянка на нещо, което би могло да бъде отчаяние или примирение, стаено в тъмните му очи, и те излязоха от стаята.
Когато тя облече с помощта на Фантин сивия си ленен костюм за езда и кожените ботуши. Люсиен вече също бе обул своите високи до коляното ботуши. Появи се слаб ветрец, който разнесе част от мъглата, макар че тя все така се стелеше над гъстата растителност на блатата. Те бяха освободили Фантин за нощта и видяха как тя изтича през градината по посока на кухнята, където се намираха стаите на женската прислуга.
— Насам — каза Люсиен на Карес и те тръгнаха по пътеката, която едва се виждаше на светлината на надупчения калаен фенер, който той носеше в едната си ръка.
Пътеката свърши с конюшните и помощните постройки, граничещи с края на мрачното благо. Карес чувстваше, че вятърът набира сила, тъй като вече развяваше полите й и огромните клони на дъбовете бяха почнали да пращят и проскърцват при допира си един в друг, издавайки печални звуци. Когато минаваха край бараките на робите, тя видя, че всичко там е утихнало, но не защото те спяха, а по-скоро защото в тях нямаше никой. Всички ли бяха отишли на това празненство, за което тя бе дала разрешение да се състои?
— За пръв път в живота си и Филип да е прав — изкоментира Люсиен хладно, също виждайки, че бараките са празни.
Карес се поколеба само за миг, след като той й направи знак да го последва в тунела, образуван от дъбовите и кипарисови дървета, покрит с мъх, откъдето започваше блатото. Доловил страха й, той протегна ръка, която на светлината на фенера бе придобила бронзов оттенък. Усещайки как тези мазолести пръсти сграбчват ръката й, тя сякаш почувства, че част от силата му се прелива в нея и престана да се страхува. С този невероятен безстрашен мъж до себе си, който познаваше блатата като дланта си, както бе казала Соланж тя нямаше от какво да се бои.
— Трябва да вървим по тази пътека, докато стигнем до „cheniere“, където си мисля, че са решили да проведат тази своя тъй наречена церемония.
— Какво е това „cheniere“! — прошепна Карес, макар да не знаеше защо, шепти. Благото й изглеждаше като зловещо, забранено място, в което не би трябвало да се опитват да проникнат.
— Cheniere е могила от раковини, доста голяма могила, която стои там от незапомнени времена. Обикновено на тези могили има по няколко вечнозелени дъба, точно както и на тази, но на нея има и още нещо. — Той спря на тясната пътека, вдигайки фенера така, че тя да може да види лицето му. — На тази могила има един гроб, гробът на моята първа съпруга Аурора.
Карес усети как дъхът й заседна в гърлото. Тя се вгледа в тези черни очи, които не отбягваха погледа й. Видя в тях тъга и разкаяние, усещане за обреченост и малко след това хладно отдръпване, като че ли охладнявайки към нея, той нямаше да й даде възможността да го отблъсне.
— Точно за това не исках да идваш с мен. Исках да запазя тайната за смъртта на Аурора още известно време, докато се опознаем по-добре, разбира се. Тя се самоуби. Точно затова не е погребана на светената земя на семейното гробище. Филип настоя да я погребем тук, защото това било любимото й място в Сан Рьогре. Разбира се, доста по-късно открих, че тя е изповядвала тази африканска религия. Дори е била водачка на групата роби в плантацията. Филип казваше, че ставайки тяхна жрица, тя преодоляла страха си от тях. Не бях разбрал колко страшно е било за нея в действителност да остава сама в имението, докато не стана прекалено късно.
— Знам това — успя да отвърне тя.
— От кога? — попита той, а погледът му прикова очите й със силата на вълнението.
— В деня, в който идвахме насам от Нови Орлеан с плоскодънната лодка — започна Карес. — Ивон ми каза за слуховете, които е чула. Беше решила, че ще е по-добре да ги науча от нея, отколкото от някой непознат. Тя ме умоляваше да не им позволявам да ме изплашат или да се набъркат в моя брак с такъв добър човек.
— А ти успя ли? — каза той дрезгаво.
— Да, защото както ти казах, не се плаша лесно. Познавам ужаси, които другите дори не могат да си представят — каза тя простичко. — Освен това тя каза, че ти си добър човек, а ти наистина си добър с мен.
В тъмните му очи проблесна толкова пронизваща, оголена болка, че Карес се отдръпна. Той погледна към нея, сякаш искаше да каже нещо, но просто преценяваше последствията.
— Изправен съм пред такава смелост и вярност. Може би някой ден ще се почувствам достоен за тях — каза й с глас, изпълнен с някакво странно чувство и след това поднесе ръката й към устните си.
Снишавайки фенера, той се обърна, без да пуска ръката й и я поведе навътре в блатото, към могилата и гроба на Аурора. Карес не можеше да разбере как той усеща накъде трябва да вървят, защото пейзажът около тях й приличаше повече на декорите на кошмар, но Люсиен явно се чувстваше като у дома си сред неземната буйна растителност на гората и блатото. Усукани лози, дебели колкото човешка китка, се бяха увили около древните дънери на дърветата, спускайки къдрици от клони, протегнати като ръце. С навлизането навътре в блатото въздухът ставаше все по-тежък от миризмата на гнило и уханието на цъфтящите лози. Под техните ботуши по пътеката, макар и отъпкана от ходилата на много роби, се разстилаше плесен от нападалите листа. Навсякъде Карес усещаше влагата, капките вода по листата, по увитите лози и по перестите листа на кипариса.
Те вървяха по криволичещата, виеща се пътечка и достигнаха до едно голямо кипарисово дърво, в чиито корени, протегнати вън от задушаващата вода на блатото за глътка въздух, Карес се спъна. В този момент тя видя пред себе си червено сияние и чу барабаните, биещи в изнервящ ритъм, който едновременно я плашеше и я караше да се унася. И без да е била там, тя разбираше, че това са звуците на Африка. Те нашепваха за традиции, чувственост и свобода.
Люсиен спря на ръба на това, което бе нарекъл cheniere. Те двамата все още бяха скрити от гъстата растителност и наситения мрак на блатото.
— Миризмата идва от казана, в който варят тафия. Трябва да се придвижим внимателно напред. Мога само да се надявам, че Цвайг им хвърля по едно око, както обикновено прави в такива нощи. Независимо от това, което ще видиш, не бива да отронваш и звук. Тафията е силен ром, който те си приготвят. Не знаем от колко време вече го пият. Нито звук — предупреди я той и не помръдна, докато тя не прошепна, че го е разбрала.
След като се приближиха, там ги посрещна гротескна гледка, която сигурно надхвърляше дори въображението на Данте. Един стар африканец стоеше до белия надгробен камък, издялан от мрамор и приличащ на малка, зловеща детска къщичка за игра, и свиреше на някакъв инструмент с две струни. Беше покрит с нещо подобно на змийска кожа. До стария роб бяха застанали трима млади мъже, които биеха барабани, направени от големи изсушени кратуни и череп, който приличаше на кравешки. Използваха и някакъв странен инструмент, направен от черепа на алигатор. По странните барабани бяха опънати кожи, които им придаваха тази особена, плътна вибрация. Върху надгробния камък бе поставена голяма клетка, от която се носеше зловещ шумолящ звук. Африкански мъже и жени танцуваха около гроба в ритъма на музиката. Мъжете бяха облечени само с червени препаски, а жените носеха къси облекла, направени от яркочервени кърпи, зашити една за друга по някакъв специфичен начин, а главите им бяха покрити с пъстри тюрбани. Светлината на огъня пръскаше техните дълги сенки върху белия мрамор на гроба.
Докато Карес и Люсиен наблюдаваха танцьорите, прикрити от гъстата растителност на блатото, от индигово черните облаци се показа луната. Нейният блясък само направи сцената още по-зловеща, посребрявайки мъха, който висеше от клоните на дъба, надвесени над надгробния камък. Сега те сякаш фосфоресцираха на тази странна светлина. Това като че още повече възбуди танцьорите и те започнаха да
