Ние имахме предимството да бъдем членове на семейство Дюбрюл, докато тя, с кръвта на Дюбрюл във вените си, беше слугиня.
Той сви рамене и добави:
— Разбира се, тя би казала всичко, за да дискредитира и двама ни, въпреки, че използваше Аурора за свои собствени цели.
— Това, което казваш за Доминик, е вярно, но кой би я обвинил? Животът на свободните, но със смесена кръв хора не е лесен. Свободен, но неприет като френски гражданин в Нови Орлеан, винаги държан настрани от обществото. Не смятам, че намираш това за лесен път — разсъждаваше Люсиен, като гледаше събуждащите се цветя в градината.
— И още нещо. Чух, че силата й расте сред негрите, а също и сред някои най-изтънчени френски граждани — каза Филип. — Знаеш, че има нова вуду магьосница, за която се говори, че има голяма власт.
— Чух! — отговори той решително.
Карес спря по средата на пътя зад високия маслинен храст, щом чу, че се споменава името на Доминик. Широкият гръб на Люсиен бе обърнат към нея, така че не можеше да я види. Без да се срамува, реши да подслуша разговора им.
Тя изпусна тиха въздишка, като чу съпруга си да признава, че е чул за новата магьосница. Тя се чудеше, стискайки малкия поднос, дали той не знаеше, също така, че част от нейния ритуал е да се маскира като Аурора. Със светлата си кожа, облечена в дрехите на Аурора и с нейната перука, в сумрака би могла да мине за мъртвата жена. Колко ли хора са виждали наистина Аурора? Много малко, а и отдавна са я забравили. Но всичко това целеше в Нови Орлеан да се разнася мълвата за нейното възкръсване. Карес изведнъж разбра защо е толкова важно за Доминик тя да се присъедини към нея. Приличаше на Аурора толкова много, че дори французите, участващи в тези ритуали, щяха да повярват, че Доминик е съживила мъртвец. И Люсиен изглежда не можеше или не желаеше да спре Доминик. Може би, шепнеше онзи тих глас в нея, това е така заради всичко, което знае или което е видяла преди седем години, в навечерието на празника на Вси Светии.
Тя пое дълбоко въздух за кураж и излезе от скривалището си зад сладката маслина, понеже забеляза, че Раймонд я наблюдава от вратата на малката конюшня.
Имайки предвид обстоятелствата, трябваше да се опита да се държи колкото е възможно по-нормално. Никога не се бе чувствала по-самотна, нямаше къде да отиде, не можеше да вярва на никого, дори на Люсиен. Нямаше значение колко много го обича, в съзнанието й оставаха нерешени въпроси.
— Нещо не е наред ли? — попита остро Люсиен и двамата мъже се изправиха на крака при приближаването й.
— Няма нищо — отговори кратко тя, поставяйки на масата тракащите съдове, тъй като ръцете й трепереха и тя трудно удържаше тежкия, претрупан поднос. Трябваше да се досети, че наблюдателните очи на Люсиен ще открият всяка промяна върху лицето й. Те бяха в такъв синхрон, че той лесно можеше да разбере, че е нещастна.
Контролирайки чувствата си (на това се беше научила в манастирското училище), тя седна на издърпания й от Люсиен стол. След като мъжете седнаха, тя сипа на Люсиен чаша прясно горещо кафе, което му бе донесла от кухнята. Светският, ежедневен ритуал на сервиране на кафе, сметана и захар, поднасянето на сладкиша, всичко това я отвлече от мислите й.
— Филип ми разказа, че Соланж планира съвършен бал с маски за посрещане на пролетта преди започването на Великите пости — каза Карес на Люсиен, като му подаваше чинията със сладкиша.
— Чух за това от губернатора — произнесе Люсиен с лека гримаса. — Ти познаваш Соланж. Тя е решена този маскен бал да съперничи на всички провеждани досега във Версай. Ще спечелят шивачите в Нови Орлеан, така че загубата няма да е съвсем пълна.
— А ти какво ще облечеш, Карес? — попита Филип, пиейки друга чаша кафе.
— Дори не съм мислила за това — призна тя, облекчена, че той не й каза „скъпа“ пред Люсиен. — Освен това, вълнението в маскарада е, че никой не знае кой стои зад маската.
Тя се опита да се усмихне.
— Същото като в живота — бал с маски — изкоментира Люсиен, а черните му очи фиксираха настойчиво Карес, понеже искаше да привлече погледа й. — Всъщност никога не знаем кой е зад маската, чии чувства са истински и чии са фалшиви.
— Това е цинично заключение, но е вярно — съгласи се Филип.
— А ти какво мислиш, скъпа? — продължи Люсиен.
Тъмните, наблюдателни очи, които не пропускаха нищо, продължиха да я гледат със същата странна настойчивост. Изглежда, че той очакваше нещо от нея, но тя нямаше представа какво е то.
— Мисля, че за някои хора това е вярно. Намирам го цинично, както каза Филип, и много тъжно — отговори Карес замислено.
— Защо тъжно? — настоя Люсиен, а черните му очи искряха.
— Хората носят маски, за да се предпазят от нараняване, понеже са били така удряни от живота, те стават предпазливи и внимателни. И след като си създадат такава маска, те се затварят в себе си и се изолират дори от щастието и връзката, която наистина желаят — отвърна тя, а големите й сиви очи го погледнаха с тъга и нежност.
— Моя прекрасна Карес, ти продължаваш да ме смайваш. Знам, че се ожених за красива жена, но нямах представа, че съм се оженил за философ — изрече той с глас, станал дрезгав от някакво неопределимо чувство.
Взе ръката й от масата и я притисна до топлите си устни. Тя почувства, че сърцето й се преобръща от този жест и от тлеещата покана в изразителните му очи. Тя се усмихна в отговор. Когато той беше такъв, внимателен и нежен, подозренията й се струваха смешни.
Филип се изкашля, като се въртеше от неудобство на стола си. Люсиен не обръщаше внимание на госта, но на Карес й стана жал за мъжа. Тя се принуди да откъсне очи от магнетичния поглед на Люсиен.
— Още малко кейк? — попита тя.
— Не — каза той сковано и се изправи на крака. — Мерси, Карес, за прекрасната утрин. Люсиен.
Той се поклони леко по посока на Люсиен. Взе триъгълната си шапка и бастуна от празния стол, поклони се сковано още веднъж и измърмори: „Адиос“. След това се отправи бързо към градинската врата.
— Мисля, че го обидихме — въздъхна Карес.
— Надявам се! Може би няма да се върне — мързеливо каза Люсиен.
— До следващия път, когато заминеш от Нови Орлеан и го накараш да служи като придружител.
Карес произнесе това с нотка на раздразнение, загледана в люлеещата се назад-напред порта след излизането на Филип.
— Няма да стане скоро — отговори той, без да отрече, че това, което казва тя, е истина.
Почувства, че пак я обхваща яд. Ако някой носеше маска, то това бе Люсиен. Когато се намираше в прегръдките му, тя усещаше, че той е другата половина от душата й, но имаше моменти като този, когато смяташе, че изобщо не го познава. Той рядко говореше за себе си. Никога за времето, през което е бил женен за Аурора, или къде ходи по време на мисиите си, за които се предполагаше, че са в името на губернатора и на Франция.
— И кога, по-точно, ще заминеш пак? — попита тя с напрежение в гласа.
— Страхувам се, че не мога да ти кажа, скъпа. Нека, когато сме заедно, да живеем за мига. Бъдещето ще дойде достатъчно бързо — каза меко той, галейки дланта й с палец, като че ли успокояваше диво същество.
— И така, от мен се иска да чакам и никога да не задавам въпроси — отвърна тя, без да го погледне. — И никога да не надничам под маската.
— Дали и двамата нямаме своите тайни? — напомни й той.
— Аз… аз не мисля, че те са едни и същи — заекна тя.
— Може би искаш да ми кажеш, след като искаш да има тайни между нас, защо държиш мъжки плащ на дъното на куфара си — каза той, усетил, че думите му я шокираха.
Ако тя искаше истината, нека се започне оттук.
— Ти си ровил в куфара ми? — тя се задъха, а лицето й побеля като платно.
