— Аз не. Доминик. Тя е искала да го разопакова, както е направила с останалите ти дрехи, но след като намерила плаща, дойде при мене — обясни той. — Понеже ти настояваше да го вземеш със себе си от Сан Рьогре, тя си е помислила, че му отдаваш специално значение. Така ли е наистина, скъпа?
Ръката му стисна нейната, сякаш се страхуваше тя да не избяга.
— Доминик! Трябваше да се досетя! — извика Карес с отвращение. — Тя е и твоя доносница. Писна ми от извиненията ти относно държанието на тази жена!
Издърпа ръката си от неговата, докато той я гледаше изненадано. Изправи се и погледна към него. Сивите й очи бяха като буреносни облаци на яростта и безнадеждността.
— Ти отказваш да видиш същността на тази жена. Твое право е да не забелязваш странното й държание, както ти го наричаш. Достатъчно! До гуша ми дойде от Доминик!
Карес хвърли като камъни думите върху него, след това се обърна и побягна през двора към външните стълби, които водеха към спалнята им.
23.
Извитото токче на сатенения й чехъл се закачи на ръба на едно стъпало, докато тичешком изкачваше стълбището към верандата. Тя протегна ръка към перилата и последното нещо, което чу, преди да падне от петото стъпало, бе гласът на Люсиен, който викаше името й. Когато главата й се удари о тухления под на верандата, над нея се спусна тъмнина.
Трепкаща светлина и приглушени гласове я изтръгнаха от тъмнината. Отваряйки очи, тя видя светлина, идваща от тръстиковия глобус, поставен върху масичката до леглото. Гласовете идваха от стаята, която установи, че е спалнята й. Тя не виждаше. Направи усилие да седне, но болката в главата й бе толкова силна, а слабостта — така непреодолима, че падна отново върху възглавницата и затвори очи срещу светлината, която сега й се струваше твърде ярка.
— Скъпа моя, събуди ли се? — Дълбокият познат глас на Люсиен дойде някъде над нея.
— Да — прошепна тя, отваряйки бавно очи, понеже се страхуваше от светлината и болката, които караха дъха й да спира. — Светлината е много силна.
— Разбира се, ще преместя лампата — отговори той и изчезна за миг, след което отново застана до леглото. — Сега е на другия край на масата. Д-р Виел, военният хирург, ни информира, че след като дойдеш в съзнание, светлината ще дразни очите ти.
— От колко време съм така? — поинтересува се тя, като отвори изцяло очите си, за да може да види Люсиен в полутъмната стая.
— Сега е късно, почти полунощ — каза той и отмести кичура коса, който беше паднал върху тясната, спретната превръзка, увита около челото й.
— Била съм в безсъзнание през цялото това време! — промърмори тя невярващо.
Огледа се и установи, че някой бе свалил дрехите й и й бе облякъл копринена нощница. Струваше й се странно, че не може да си спомни нищо от това.
— Ние се безпокояхме, скъпа моя. Не мога да ти обясня с думи колко много. — Тъмните му очи галеха лицето й, докато повдигаше ръката й до бузата си.
— Ние? — попита тя, обръщайки глава към другата фигура, която стоеше в сянката зад него.
— Аз съм Доминик, мадам — отвърна жената от мястото, където стоеше.
— Доминик остана при теб, докато аз търсих лекаря — каза й тихо Люсиен. — Тя беше много загрижена за състоянието ти.
Карес затвори очи, страхувайки се, че те ще покажат колко неудобно се чувства в присъствието на тази жена. Тя искаше да намери убежище в тази стая, след скарването с Люсиен. Всичко изплува в съзнанието й. Тя беше говорила за това, че не трябва да имат тайни помежду си. Той беше отбелязал, че самата тя крие миналото си от него. И беше попитал за мъжкия плащ, скрит на дъното на сандъка й. Тя въздъхна дълбоко, като установи собственото си нежелание да говори за миналото. Как би могла да изисква повече от Люсиен?
— Трябва да почивате, мадам, докато докторът дойде сутринта — каза Доминик с тих глас, глас; с който се говореше на болни.
По някакъв начин думите на жената накараха Карес да се почувства още по-безпомощна, още по- притеснена. Принудена поради слабостта си да пази леглото, тя бе зависима от Доминик и Люсиен. Ръката и стисна по-здраво тази на съпруга й; бе обхваната от моментна паника при мисълта да попадне във властта на Доминик.
— Всичко ще се оправи. Д-р Виел каза, че най-важното е да дойдеш в съзнание, оттам нататък лесно ще се възстановиш — увери я Люсиен.
Проницателните му, тъмни очи се навлажниха. Никога нямаше да го напусне ужаса от гледката, която представляваше тя. Приличаше на счупена кукла, паднала в основата на стълбището. Тази гледка събуди спомени, които се опитваше да забрави вече седем години.
— Ако нямате вече нужда от мен, мосю, ще се оттегля за през нощта — каза му тихо Доминик.
— Разбира се, иди да отдъхнеш! — увери я той. — Извини ме за момент, скъпа. — Той освободи ръката си от нейната с леко потупване, като че ли тя бе изплашено дете. Изправяйки се на крака, той тръгна към френските врати с Доминик до себе си.
Карес чуваше тихия им шепот, но колкото и да се напрягаше, не можа да разбере нито дума. Сълзи на разочарование и безсилие изпълниха очите й, тъй като, щом поместеше главата си, чувстваше непоносима болка. Тя дори не можеше да седне. Чувството, че е безпомощна като новородено, я ужасяваше, особено след като бе свикнала да бъде независима. Карес не се доверяваше лесно след трагичните събития във Франция. Затварянето й по нечий донос я бе направило предпазлива. Тя си мислеше, че има солидна причина да се страхува да бъде зависима от измамницата Доминик.
— Ще спя на кушетката, която Паскал и Раймонд ще донесат от старата стая на майка ми. Всяко тръскане в леглото само ще те притесни и ще ти причини главоболие — обясни Люсиен, като се върна при нея.
Той се наведе и я целуна първо леко по носа, след това по устните. Обръщайки се, духна свещта от лампата и се отправи към камината, където някой бе запалил огън срещу влагата и нощния хлад.
С дълбока въздишка Карес затвори очи, търсейки чрез бягството в съня отмора от измъчващите я чувства. Люсиен, заедно с Бруно и Бланш, изпънали се на пода пред него, бяха стражите й, охраняващи я от кошмарите на нощта. Тя искаше да има нещо, да има нещо, което да я предпази от ужасите, предизвикани от обърканото й съзнание.
Потоци утринна светлина навлизаха през призмите на френските врати, когато клепачите на Карес трепнаха и се отвориха. Като по чудо, главоболието й почти бе изчезнало и тя седна в леглото. Видя мястото, където бе спал Люсиен, върху тапицираната със синя дамаска кушетка, но то бе празно, а одеялото — захвърлено небрежно на пода.
— Добро утро, мадам. — Провлачените нотки в гласа на Доминик изненадаха Карес, когато икономката отвори вратата с едната си ръка, придържайки с другата подноса със закуската, без дори да трепне.
— Добро утро, Доминик — отвърна Карес формално, като издърпа възглавницата зад гърба си, за да може да седи, без да се изморява.
— Вие се чувствате много по-добре, нали? — попита тя, поставяйки плетения поднос пред нея.
— Да. Главоболието почти изчезна — призна Карес, вдигайки малкия сребърен кафеник, за да налее от горещата течност в чашата, обрамчена с малки теменужки. Тя реши да не обръща внимание на теменужките, въпреки че си отбеляза наум да предложи на Люсиен да поръчат нови съдове от Франция.
— Хубаво е, че изглеждате така добре, мадам. Мосю ще бъде щастлив да го чуе, като се върне вкъщи. Той отиде до резиденцията на дьо Водрюл, но поръча да ви уверя, че ще се върне, преди лекарят да пристигне — информира я Доминик, докато сгъваше падналото от кушетката одеяло.
— Каза ли по каква работа отива толкова рано в дома на губернатора? — поинтересува се хладно Карес, добавяйки сметана и захар в кафето си.
— Един от слугите на Водрюл донесе бележка. Мисля, че присъствието му се изискваше от маркизата —
