Самотникът и лилията

Доминик често ще идва тук през свободното си време.

Той спря по средата на стаята, усещайки, че нещо не е наред. Проницателните му очи търсеха бледото й лице, опитвайки се да установят източника на болката.

— Тя няма да те плаши повече, малката ми.

— Наистина ли? Бих искала да имам твоята увереност — отвърна тя, като тона й изразяваше недоверие.

— Какво те потиска? — попита Люсиен със спокоен глас, който изразяваше загриженост и топлота.

— Ела с мен, искам да ти покажа нещо! — каза тя, вземайки тръстикова лампа със запалена в нея свещ.

— Води ме, скъпа — съгласи се той, отваряйки й вратата.

Като шумолеше с полата си, тя го поведе надолу по стълбите, вдигнала високо лампата. Главното фоайе беше полутъмно, осветено само от една-единствена свещ, поставена върху масата, за да разпръсква мрака.

Карес го чувстваше плътно след себе си, силното му, мъжко излъчване я успокояваше. Опита се да не мисли колко би искала да изпита чувството за сигурност в прегръдките му. Толкова много неща не й беше казал за миналото си, за преплетените съдби на Доминик, на майка и, на Жак и Габриел. Какво ли още е пропуснал да сподели?

— Ето! — извика тя през рамо, като прекрачи прага. — Обясни ми това! — Държеше лампата високо вдигната над масата.

— Какво, скъпа, какво трябва да ти обясня? — нежно попита той.

— Тя беше тук, поставката за перуки, картите, чашата с шампанско. Всичко това беше тук, на тази маса.

Карес се задъхваше, въртеше се наоколо и претърсваше ъглите на стаята. Нямаше нищо. Дори свещите от свещниците до портрета на Габриел бяха изчезнали.

— Ти видя ли тези предмети? — попита Люсиен, а през погледа му премина тревожна сянка.

— Да. Всички те бяха тук преди няколко часа — каза тя със смръщени вежди.

— Може би си сънувала, когато си задрямала на стола до огъня. Ти беше подложена на голямо напрежение. Понякога сънищата изглеждат съвсем истински каза нежно той и обгърна раменете й с ръка.

— Ти не ми вярваш — прошепна тя с отчаяние в огромните сиви очи.

— Мисля, че и двамата сме изморени. Ще се качим ли горе? — каза меко той с окуражителни нотки в гласа. Взе лампата от треперещата й ръка и я поведе към спалнята, обвил ръка около кръста й.

Карес се остави да я води, понеже я обхвана странна тревога и отчаяние. Дали е било сън? Не, тя беше сигурна в това, което видя в салона. Някой е махнал всичко, без да оставя следи, но кой би могъл да бъде, след като Доминик вече не беше икономка?

Люсиен затвори вратата след тях и постави лампата на масичката до леглото. След това се обърна към Карес и я привлече в сигурното убежище на прегръдката си. Той нежно галеше отпуснатата на рамото му глава и гърба й, стараейки се да я успокой и да й покаже, че кошмарите на нощта са заключени извън спалнята им.

— Малка моя, почини се. Нищо няма да ти се случи — шепнеше той, целувайки косите и копринените й бузи.

Заведе я до леглото, издърпа покривката и нежно свали дрехите от изтощеното й тяло, като че късаше листенца от роза. Пръстите му махнаха фибите от прическата й, позволявайки на сребристорусата й коса да се спусне над раменете й.

Тя стоеше като преуморено дете, без да се съпротивлява, оставяйки се да я разсъблече, понеже знаеше, че няма сили. Беше победена. Тя видя перуката, сигурна бе в това, освен ако не полудяваше. Но веднъж Соланж бе казала, че мъжете от семейство Сент Амант са прокълнати да се женят за луди жени.

— Лягай под завивките, скъпа, преди да си настинала.

Той я намести под копринените чаршафи и тежкия юрган, издърпвайки ги нежно до брадичката й.

Карес гледаше как той се съблича на слабата светлина на лампата. Погледът й беше измъчен. Как бе възможно да го желае толкова силно, като не знаеше дали не идва от леглото на Доминик?

— Не гледай така тъжно, малка моя! Тази болка в хубавите ти очи реже сърцето ми като нож — прошепна той, като се мушна под завивките и я притегли в обятията си. — Казах ти веднъж, че няма нищо, срещу което да не можем да се изправим заедно и да го победим.

— Да — промълви тя, положила глава върху гърдите му.

— Не знам какво си чула за моето минало, какви противни истории ти е разказвала Соланж, която ще бъде твърде щастлива, ако се разделим. Но, вярвай ми, когато ти казвам, че никога не съм обичал, когото и да е повече от теб. Повярвай ми, любима моя, сърце мое, душа моя.

Тя слушаше думите му, които бяха като балсам за измъченото й съзнание. Нямаше никакво значение какво е ставало преди; усещаше, че това, което й казва, идва от сърцето му. И беше убедена, че човек, способен да изрече такива думи, не може да бъде хладнокръвен убиец.

— Когато съм с теб, всички сенки изчезват. Само когато съм сама, те се появяват и ме хвърлят в съмнения — призна тя.

— Какво имаш предвид, съмняваш се в мен? — попита той, притискайки я по-плътно до себе си.

— Тази вечер разбрах от Паскал, че майката на Доминик е била любовница на баща ти, след като е пристигнала в Нови Орлеан. Той й е купил къщата на улица „Сент Ан“ — обясни Карес и повдигна глава, за да може да гледа тъмните му очи, които обичаше.

— Вярно е. След първите няколко години женитба, майка ми не позволяваше да я докосват и се изолираше от околните за дни, за седмици, изгубена в някакви тайни места, където бягаше от измъчващите я спомени. Баща ми я обичаше много, но той беше мъж, жизнен, жив, узрял мъжкар, скъпа. Той имаше нужди, които лудата му жена никога не задоволяваше. Майката на Доминик беше доста хубава и много самотна след пристигането си в Нови Орлеан. Мисля, че по свой начин тя обичаше баща ми и той се грижеше за нея. Той не я е принуждавал, тя сама дойде при него и бих могъл да кажа, с голяма страст.

— А Доминик? — попита Карес. — Как се отнасяше тя към баща ти?

— Бедната Доминик, тя беше на десет години, когато дойдоха от Сен Доминго. Твърде развита за възрастта си. Мисля, че децата от смесени бракове са принудени да растат по-бързо от останалите. Тя ненавиждаше положението, в което белите мъже бяха поставили нея и майка й. И аз не я обвинявам. Това, мисля, ни сближи — горчивините, които светът бе причинил на нашите майки. Може би затова й позволих толкова власт, тя ми беше като сестра, а ти знаеш колко често сестри управляват домовете на овдовелите си братя. След смъртта си баща ми й остави пари, същото направи и истинският й баща, Дюбрюл. Щяха да й бъдат достатъчни да се заеме с някаква работа в Нови Орлеан или в Париж, но тя отказа да ги докосне. Наричаше ги „виновни“ пари и може би беше права. Тя живееше от толкова време в Сан Рьогре, толкова компетентно управляваше и двете къщи, че Аурора разчиташе изцяло на нея. Беше по-лесно да я оставя да прави това, което иска, но трябваше да я насърча да вземе парите и да си създаде собствен живот. Това беше моя грешка и не искам ти да плащаш за нея, скъпа. Като живее в собствената си къща и се занимава със собствена работа, може би Доминик ще намери щастие и в собствения си живот и ще забрави фикс идеята си за Аурора Сент Амант.

В гласа му звучеше съжаление, докато обясняваше своята съдба и тази на Доминик, оплетени като в паяжина.

— Значи тя никога не ти е била любовница? — попита тихо Карес, а очите й срещнаха неговите, без да трепнат.

— О, ето кое те тревожи, скъпа! — каза той с разбиране. — Кълна се, че никога не ми е била любовница — каза той, целувайки я леко по челото. — Животът ми, преди да те срещна, не беше отшелнически, но отношенията ми с Доминик никога не са били интимни. Тя, в известен смисъл, ми беше като сестра, а също и приятел от детството. Трудно е да се обясни с думи връзка, която се приема като семейна, без да ни свързва кръвта. Израснахме заедно, споделяхме една и съща болка да наблюдаваме непълноценния живот на нашите майки, въпреки че причините бяха съвсем различни. Не мисля, че Доминик би се отдала на бял мъж. От много години тя и Паскал са любовници и макар, че и двамата са независими,