икономка? Ако нещата стояха така, значи имаше нещо повече от пламенна вяра във вуду — жената беше дълбоко разстроена психически. Тя се надяваше да не влоши нещата с посещението си, но Доминик трябваше да разбере, че не може да я уплаши. Карес внимателно репетираше наум това, което щеше да й каже, докато вървяха по калните дъски на тротоара на „Сент Ан“.
Къщите ставаха по-малки. Много от тях бяха едноетажни хижи. Някои от постройките се нуждаеха от пребоядисване, на други им липсваха дъсчици от покрива, капаци висяха на прозорци без стъкла, покрити само с восъчна хартия или с тежко платно. Високи бурени и китки дребни палми растяха в малките дворчета, което позволяваше да се развъждат всевъзможни влечуги. Не е било необходимо Доминик да търси дълго змията, помисли си Карес и потръпна.
— Това е къщата й, мадам. — Паскал спря, посочвайки към отсрещната страна на улицата малка хижа с веранда отпред.
Къщата на Доминик бе по-добре поддържана в сравнение с другите, край които минаха. Стените бяха прясно боядисани в бяло, капаците в тъмнозелено, а на прозорците имаше истински стъкла, нещо необичайно за този район. Имаше също и оградена със стена градина отстрани на къщата. Листа на бананово дърво, както и грациозно полюшващи се бамбукови стъбла, се издигаха високо над дървената ограда. От тази къща се излъчваше някаква празнота и меланхолия.
Карес се поколеба за момент, преди да слезе от дървения тротоар. Ботушите и потънаха в засъхващата кал. Ласкал я последва с нежелание. Въпреки че бяха любовници, той се страхуваше от нея. Каква ли е тази жена, която имаше такава власт над любимия си?
Изтласквайки страха дълбоко в съзнанието си, Карес влезе в двора през градинската порта. Няколко маслинови храсти и увити жасминови лози омекотяваха линиите на верандата, върху чиито дъски стъпи. Тя чу тежкото дишане на Паскал зад гърба си. Дишаше като състезател по бягане, но тя знаеше, че той се задъхва от страх.
— Изглежда е заминала, мадам — промълви той, понеже наоколо витаеше усещането за празнота.
— Ще почукам все пак, за да се уверя — каза Карес. Усещаше стомаха си да се свива, когато вдигна ръката си. Около къщата витаеше загадъчна атмосфера, нищо не се виждаше, само се усещаше някакво първично чувство, което предупреждаваше.
Щом ръката й докосна кипарисовата врата, и двамата се стреснаха, защото тя се отвори. Чувство на страх и опасност я стисна за гърлото. Струваше й се, че ще припадне.
— По-добре да не влизаме там — предупреди Паскал.
Карес се колебаеше на прага. Беше стигнала толкова далече. Лудост бе да смятат, че Доминик е заминала. Объркана, тя почти се обърна, за да си тръгне, когато видя в ивица слънчева светлина, идваща от малкото прозорче, проснатото на пода женско тяло.
Тя не искаше да повярва на това, което й говореше умът. Започна да диша ускорено, като вдишваше бързо и задъхано. Ръцете й се свиха в юмруци. „Влез, ти трябва да влезеш!“ — думите кръжаха в съзнанието й като бръмчене на досадно насекомо.
— Да се махнем оттук, мадам! — прошепна Паскал, макар че нямаше кой да ги чуе.
— Не можем, нещо не е наред, усещам го — каза тихо тя, без да се обърне назад.
Не му каза, че е видяла тялото на пода.
— Аз също го усещам, затова трябва да си вървим. Тук има зли духове — мълвеше Паскал и се кръстеше.
Поемайки си дълбоко дъх, Карес влезе в стаята, за която бе сигурна, че е салонът. Бе обзаведен с елегантни мебели от Франция: огледала в позлатени рамки бяха окачени на боядисаните в бяло стени, дълги свещи стояха в сребърни свещници върху изящни френски масички, килим от Обюсон, в приглушени розово-сини цветове бе опънат на пода от кипарисови дъски. Просната върху изискания килим, Доминик лежеше с прерязано гърло в локва кръв.
— Господи! — изтръгна от гърлото си Карес.
Не беше необходимо да се приближава. Жената беше мъртва. Започна да й се повдига, разтрепери се и усещаше, че всеки момент ще припадне.
— Скъпа, о скъпа! — Скръбният вик на Паскал раздра меланхоличната тишина.
Той мина покрай Карес и коленичи до мъртвото тяло, взе в ръце нещастната й глава и я залюля.
Очите на Карес се напълниха със сълзи. Бе подготвена за всякакъв сценарий, но да намери Доминик убита не се включвайте в нито един от тях. Тя се извърна от интимната сцена между Паскал и изгубената му любима. Запъти се към вратата. Искаше да го остави сам, за да й каже сбогом.
— Скъпа, Карес, какво се е случило? — изненаданият глас на Люсиен я посрещна откъм входа.
— Люсиен!
Викът й бе едновременно благодарствена молитва и изненада. Тя се втурна към него и се хвърли в прегръдките му, където се чувстваше в безопасност.
— Добре ли си? — попита той, притискайки я към себе си.
— Аз… аз съм добре, но Доминик е… мъртва — каза тя разтреперана, притискайки лице до кадифения му жакет.
— Но откога си тук, скъпа? — попита той, видял хлипащия Паскал, който прегръщаше бездиханното тяло на любимата си Доминик.
— Току-що пристигнахме — призна тя.
— Ела да излезем! Нека го оставим сам с нея — каза Люсиен, закривайки с рамене гледката от нея, и я поведе към верандата.
— Кой ли е извършил това ужасно нещо? — промълви Карес, докато стояха в малката градина, на няколко метра от дървения тротоар.
— Нямам представа, скъпа, освен ако Доминик не си е създала врагове в ролята си на чародейка. Това е възможно. Вуду се приема от доста хора в Нови Орлеан, но също така всява страх в много от тях. Гласът му бе загрижен. Трябва да уведомим полицията в охранителния корпус, а също и собственика на погребалното бюро. Трябва да се консултираме с Паскал за организацията на погребението. А и на Дюбрюл трябва да съобщим. Тя му беше полусестра, макар и незаконна.
— Искам да си тръгна колкото е възможно по-бързо — рече Карес, като не преставаше да трепери, мислейки за трупа, който лежеше точно зад вратата.
— Почакай тук! Трябва да говоря с Паскал.
Тя кимна в знак на съгласие. Облегна се на парапета, опитвайки се да забрави ужасната гледка, която постоянно се връщаше в съзнанието й. Кога се е случило това и защо?
Изведнъж си спомни част от разговор, който накара света да се завърти около нея. Тя се опита да запази самообладание, мислейки си за думите на Люсиен, казани снощи. Доминик вече няма да те притеснява, бе казал той, като се върна. Тези думи звучаха зловещо след случилото се. Какво правеше тук той? Сутринта й бе казал, че има да свърши някаква работа, която не търпи отлагане… Не, тя не трябваше да допуска подобни мисли за собствения си съпруг.
— Паскал ще остане с тялото, докато те заведа вкъщи — каза Люсиен, като застана до нея. Тя трепна, щом чу гласа му. — Сигурна ли си, че си добре?
— Моля те, да тръгваме! — настоя тя.
Трябваше да се махне от това ужасно място на смъртта.
— Ела! — Люсиен й подаде ръка.
Тя постави разтрепераните си пръсти върху свитата му ръка и той я изведе от потъналата в меланхолия къща, усърдно пазеща тайната за смъртта на Доминик.
— Радвам се, че дойде. Аз не знаех какво да правя — каза Карес с пресъхнали устни.
— Исках да се уверя, че Доминик е приела споразумението ни. Но трябва да призная, че се изненадах, като те видях. Мислех, че си на пазара.
— Случи се нещо, което промени решението ми. Аз също исках да се убедя, че Доминик знае, че нямам намерение да се включа във вуду.
— Исках да те пазя, скъпа, да улесня живота ти след ужасите, които си преживяла в затвора. Изглежда не успях — отвърна горчиво той.
Тя почувства как тялото му се напряга.
— Луизиана прилича на враждебен Едем, където опасността никога не е много далеч. Но във Франция
