flottant „плаваща земя“. Повечето мощи трябваше да бъдат в гробници или в подобни на пещи сводести изби, построени в редици, обикновено между стените на гробниците. Всичко това мина през главата на Карес, докато свещеникът започна да говори. Букетът кървавочервени камелии върху ковчега беше единственото цветно петно в мрачния пейзаж на гробището от сиво, бяло и черно.
След като свещеникът приключи, Паскал пристъпи напред, преди наетите за тази цел работници да поставят ковчега в гробницата, и сложи нещо върху полирания дървен капак. Карес видя, че Филип му хвърли убийствен поглед през свитите си кехлибарени очи. Каквото и да беше, той се противопоставяше, но не достатъчно, за да спре Паскал. Тя отмести поглед. Нямаше желание да се взира толкова силно. Някакво странно предчувствие й подсказваше, че има нещо общо с вуду.
Люсиен каза няколко думи на свещеника, след което застана до нея, докосвайки ръката й:
— Ела, няма какво повече да правим тук.
Тя с облекчение се остави да я води край най-различните гробници, някои така сложно изработени, че приличаха на малки къщи, към изхода и към „Рю дьо Тулуз“. Каретата чакаше, а Раймонд беше на мястото на кочияша. Филип повдигна шапката си, за да се сбогува, и се отправи с отсечена стъпка надолу по тясната улица.
— Трябваше да му предложа да го закараме, но самата мисъл да прекарам още известно време в компанията му е повече, отколкото мога да понеса. — Сподели Люсиен, като помогна на Карес да се качи в каретата.
Нинон седна до Раймонд. Паскал бе пожелал да остане сам и да излее скръбта си на гроба на Доминик. Свещеникът яздеше след тях заедно със собственика на погребалната къща и работниците.
— Колко мрачен ден за погребение — потрепери Карес, извръщайки глава от прозореца на каретата, след като напуснаха гробището.
— Казах ти, че не е нужно да идваш — напомни й тихо Люсиен. — След това, което ми разказа, никой не би изисквал от теб, да присъстваш.
— Тя е работила всеотдайно през целия си живот за семейство Сен Амант, а и аз сега съм Сен Амант. Правилно беше да изразя почитта си. — Карес не мислеше, че Доминик бе подредила масичката и бе поставила змията в гардероба й. Не е имала време да извърши и двете неща, преди да умре. Но въпросът, дали те са били поставени по нареждане на Доминик, все още измъчваше съзнанието й.
— Ще посетиш ли Соланж този следобед? — попита Люсиен.
Съпругата на губернатора беше поканила Карес на игра на карти заедно с няколко други видни дами в града.
— Ти искаш ли да отида? — попита Карес, загледана през прозореца.
През тези два дни след смъртта на Доминик атмосферата между нея и Люсиен беше напрегната. Въпреки че предната нощ, той я люби бурно и страстно, което ги доведе до неописуем възторг, сутринта беше излязъл, преди тя да се събуди и отсъства цял следобед, чак до късно вечерта. Наранена и ядосана, тя се престори на заспала, когато той се прибра. Те разговаряха малко, след като се събудиха. Единственото, което й каза беше, че не е длъжна да ходи на погребението на Доминик.
— Ако нямаш желание, не ходи при Соланж — каза й той с онзи студен и далечен глас, който тя ненавиждаше. — Мислех, че ще бъде приятно развлечение след такава потискаща сутрин.
— Може би си прав — размисли неспокойно Карес. За негово учудване, тя едва се удържаше да говори спокойно.
— Ще ти оставя каретата. Моята работа може да се свърши и пеша — отговори й със същия далечен глас.
Той винаги заминаваше по някаква мистериозна работа. Карес хапеше притеснено долната си устна и си мислеше, че това я влудява. Къде ходи? С кого се среща? Какво би могло да държи един мъж далече от дома му толкова време, освен, може би, друга жена? Очите й потъмняха от болка при мисълта, че Люсиен може да има любовница.
— О, вкъщи сме — обяви той, когато спряха пред входа.
Помогна й да слезе и се отправи към вратата. Раймонд и Нинон тръгнаха към задния вход.
Завъртайки ключа в ключалката, той отвори и пропусна пред себе си Карес в мрачното преддверие. В къщата беше влажно и студено. Той изпрати Карес да се стопли до жаравата на камината в салона.
— Мислила ли си за костюма си за бала с маски на Соланж?
Люсиен се поинтересува, като че искаше да подобри настроението, следвайки я в полутъмната стая.
— Не съм имала настроение да измислям костюми — отговори Карес, като му позволи да й помогне да си свали пелерината.
— Ще се състои само след седмица — напомни й той. — Може би мадам Сесил вече има нещо ушито.
— Този бал с маски на Соланж изглежда е събитието на годината.
Карес демонстрираше безразличие. Свали ръкавиците си и протегна ръце към огъня.
— Миналата вечер Соланж изпрати по мене един костюм. Изглежда са й го донесли от Франция преди няколко години. Тя се кълне, че изобщо не го е облякла, след като е видяла, че не е в неин стил. Помислила, че може да ти хареса. Смятам, че истинската причина е малкият размер, макар че бях достатъчно дипломатичен да не й го спомена — сподели Люсиен. — Въпреки това, на теб ще ти стои чудесно, а и мисля, че искаше да бъде учтива.
— Ти си бил със Соланж миналата вечер? — попита Карес с твърд глас.
Тя знаеше, че губернаторът отсъства. Той инспектираше крепостите в Бразилия по устието на Мисисипи.
— Обещах на Пиер-Франсоа да я наглеждам. Ти знаеш колко бързо се отегчава Соланж, а когато е отегчена, може да създаде хаос — говореше той, а в думите му се долавяше острота и неприязън.
— И какви са плановете й за бала с маски? — Попита Карес сдържано, като все още стоеше с гръб към него. Тя се бореше с обземащата я ревност. Беше ли безпътната Соланж причината, която го задържаше с часове чак до късно през нощта?
— Сложни, както обикновено — каза Люсиен със сарказъм в гласа.
Той дори не харесваше Соланж. Защо му трябва да прекарва токова време с нея? Карес си помисли с дълбока въздишка, че изобщо не разбира мъжете.
— Да не съм ти развалил настроението, скъпа? — попита той, като дойде и застана зад нея с ръце върху раменете й и с устни в косите й.
— Защо ми задаваш такъв въпрос? — промърмори тя, борейки се с нарастващата я нужда да бъде близо до него, да се обърне и да потъне в прегръдките му.
— Ти въздъхна толкова тежко — отговори той, обръщайки я срещу себе си.
— Времето стана студено след полъха на пролетта, което се прибави към меланхолията ми — каза Карес, като се отдръпваше от комфорта на прегръдката му, но ръцете му бяха върху раменете й.
— Според мен ще е по-добре да отидеш при Соланж този следобед. Не искам да мисля, че си сама и бродиш из тази голяма къща.
— Разбира се, ти би могъл да останеш и да ми правиш компания. — Тя прошепна тези думи, но се страхуваше, че много добре знае какъв отговор ще последва.
— Бих искал, скъпа, стига да можех, но имам неотложна работа.
Каза й това с извинителен, но твърд тон, нетърпящ възражения. Целуна челото й леко, а ръцете му я обгърнаха здраво:
— Но преди да тръгна, има време да се отбием до нашата спалня.
Той шепнеше в ухото й, а дъхът му беше топла милувка.
— Сега ли? — промърмори тя.
Тих дрезгав смях се откъсна от гърлото й. Чувствеността, която се съдържаше в думите му, повдигна настроението и обувана въображението й.
Точно когато Люсиен се наведе към нея, те чуха трополенето на ботушите на Раймонд по дървения под на дългия коридор. Той идваше от двора, след като беше закарал каретата до конюшнята. Те бързо се разделиха, когато той стигна до отворената врата на салона.
— Извинете ме, мосю, но един прислужник на мосю Сониер чака отвън. Той помоли да предам това
