Карес погледна приятелката си смаяна, но преди да успее да попита нещо, контракциите започнаха отново. Те не престанаха, докато стоновете на Ивон не се превърнаха във викове. Тя започна да се напъва, както й бе казала сестра Ксавие.
— Време е, малката ми, ще те преместим за твоето освобождаване — каза монахинята.
С помощта на Карес тя я премести върху тясната кушетка.
Самата Карес стоеше безпомощна, докато Ивон се държеше за подпорите на кушетката и се напъваше при всяка контракция. Стоновете й бяха дълбоки и постоянни, но сестра Ксавие не виждаше нищо нередно в това, а я окуражаваше с висок глас. Ивон забрави всичко, когато се показа главата на бебето с кичур оранжево-червена коса. След това малко, добре оформено телце се плъзна в чакащите ръце на сестра Ксавие.
— Имате чудесен син! — обяви монахинята.
По лицето на Карес се стичаха сълзи. Детето плачеше силно, а косата му имаше същия цвят като на майка му.
По-късно, след като Пиер видя сина си и придружи сестра Ксавие до изхода, Ивон лежеше в леглото си, облечена в чиста нощница, а бебето, увито в пелена, беше в ръцете й. Тя погледна Карес и каза:
— Личи си, че е мой, виж тази коса. Не мога да повярвам, че нещо толкова сладко може да причини толкова болка — въздъхна тя.
Погледна към Карес и попита притеснено:
— Нали не казах нищо вулгарно в присъствието на сестрата? От болка не мога да си спомня нищо.
— Не, въпреки че мисля, че сестра Ксавие е чувала по време на ражданията неща, които биха накарали и моряк да се изчерви — изрече Карес, докосвайки с преклонение мъничките пръстчета на бебето.
— Радвам се, че беше тук, Карес — каза Ивон и се прозя.
— Аз също се радвам, но мисля, че сега и двамата трябва да отдъхнете — нежно отвърна Карес. — Лека нощ и приятни сънища.
Докато тя стигна до вратата, и Ивон, и бебето заспаха. Пиер се изправи от стола си до огъня и й се усмихна уморено:
— Ще позвъня на кочияша ти. Той вечеря заедно с моите слуги в кухнята. Но мога да ти предложа късна вечеря. Аз не съм вечерял и ще се радвам на компанията ти.
— Да, това звучи чудесно — съгласи се Карес, установявайки, че не е яла от сутринта. Тя имаше и друг мотив, искаше да го попита какво е чул за убийството на Доминик. Изказването на Ивон измъчваше съзнанието й целия следобед и вечерта.
Една прислужница им донесе димящо гърне с бамя, пресен препечен френски хляб, прясно масло, а също и бутилка вино. Вкусната храна и виното разтовариха съзнанието на Карес и възвърнаха силите й. След като вдигнаха тост за новороденото и преминаха на сиренето и плодовете от Сент Доминго, които прислужницата бе донесла за десерт, Карес реши да попита Пиер какво е чул за смъртта на Доминик.
— Не много, наистина, само няколко клюки в кафенето и на пазара. Тя е била заклинателка, с известна власт в града, поне така казват — отвърна той, повдигайки широките си рамене. — Но животът тук няма стойност и много от убийствата никога не се разкриват в Нови Орлеан. В кафенето говореха, че някой я е убил, за да й затвори устата, тъй като знаела много тайни за важни личности в града. Изглежда е имала доста последователи от обкръжението на губернатора.
— Ивон каза, че си чул, че са видели висок французин да напуска къщата й същата сутрин, когато е била убита — каза Карес, надявайки се, че не е разбрала приятелката си.
— Няколко деца, които играели на улицата, се кълнат, че са видели такъв човек, но никой не може да бъде сигурен — рече той, като се облегна и отпи от виното си. — Ще ти дам един приятелски съвет, Карес, и се надявам да го приемеш заради собствената си безопасност. Забрави за Доминик. Винаги е опасно, когато французойка се забърка с вуду. Остави тези неща.
— Не мисля, че имам друг избор. Полицията не се интересува от разкриването на убиеца — сподели Карес с гримаса на отвращение.
— Така е по-добре, повярвай ми — каза той с вещина. — Този мъж, ако изобщо има такъв, никога няма да бъде разкрит, а ако бъде, нищо не може да се докаже.
Този разговор преминаваше непрекъснато през съзнанието на Карес, докато пътуваше от къщата на Сониер до дома си. Ако има такъв човек, той никога няма да бъде заловен, бе казал Пиер, но тя имаше ужасното подозрение, че й е известна самоличността на този мъж. Почувства, че нещо в стомаха й започва да се надига и да й прилошава, докато гледаше тесните, мокри от дъжда улици. Само тук-там някоя светлинка от прозорец или от отворена врата на кафене, разкъсваха покривалото на тъмнината.
Мислите й се върнаха пак към сутринта, когато бе убита Доминик. Същата сутрин Люсиен й каза, че излиза да свърши нещо, което не може да чака. Дали то не беше, за да накара Доминик да замлъкне завинаги? Тя не можеше да не си спомни какво й каза Луиу — говореше се, че Доминик е видяла мъжа, който е бил с Аурора в нощта, когато е умряла. И когато Люсиен е казал на Доминик, че трябва да напусне, дали тя не го е заплашила, че няма да мълчи повече? Дали нейният съпруг, мъжът, който обичаше с цялото си сърце и душа, не бе убил и двете жени?
27.
Градската къща беше потънала в сенки и нямаше никой, когато Карес се прибра у дома. Мъждукащата светлина на една-единствена свещ я посрещна в студеното, тъмно фоайе.
Паскал дойде откъм жилищата на слугите, когато Раймонд й помагаше да слезе от каретата до входа на конюшнята. Тя бе настояла да я закара до задния вход, тъй като не искаше да чака Паскал да измине целия път през къщата, за да отвори входната врата.
— Аз съм вечеряла. Ако запалиш огъня в спалнята ми, ще си легна веднага — каза тя на Паскал, който я придружи до салона. — Мосю не се ли е върнал още?
— Не, мадам — отговори Паскал, като позволи на Бруно и Бланш да влязат след него.
— Те нахранени ли са? — попита тя, навеждайки се да потупа Бруно, след което погали копринения гръб на Бланш.
— Да, мадам, готови са да заемат топлото си място пред огъня — каза Паскал с лека усмивка, първата след обзелата го меланхолия, причинена от смъртта на любимата му Доминик.
— Мисля, че си прав — съгласи се тя, изкачвайки се по стълбите зад Паскал, който носеше газена лампа, за да осветява пътя.
След като запали огъня, той напусна спалнята й и остави Карес заедно с двете животни. Тя изпита леко притеснение, след като отвори вратата на гардероба, но беше твърде изморена, за да се нервира.
Облече бяла копринена нощница и наметна кадифен домашен халат. Наля си малко коняк от бутилката, поставена върху бюрото на Люсиен. Независимо от пламтящия огън и тежкия кадифен халат, тя не успя да прогони студа от костите си. Знаеше, че това се дължи по-скоро на съзнанието й, отколкото на времето. Думите на Пиер не искаха да излязат от ума й, въпреки че се опитваше да ги прогони.
Гледайки бюрото на Люсиен, потънала в мисли, в първия момент тя не забеляза писмото, което лежеше там. Но по някакъв начин кръстът върху восъчния печат на хартията привлече вниманието й и я измъкна от мъглата на разсъжденията. Тя го бе виждала преди, във Франция. Не можеше да се сбърка кралския печат.
Изненадана, Карес взе плика и го обърна в ръката си. Трябва да е дошло с последния кораб от Франция, може би с дипломатическата поща за губернатора, но нямаше съмнение, че е адресирано до Люсиен. Той е бил излязъл, когато са го донесли, така че Паскал сигурно го е взел и поставил на бюрото.
Връщайки плика на мястото му, тя допи коняка си. Ето още една тайна, засягаща съпруга й — писмо от краля. Човек, който не е бил във Франция, да е в такива близки отношения с краля; нещо, което придворните във Версай се стремяха да постигнат години наред.
— Кой, всъщност е той, Бруно? Можеш ли да ми кажеш? — мърмореше тя на глас, като седеше в стола до огъня и галеше рошавата глава. Кучето се повдигна, за да я погледне със сънени очи.
— Защо не попиташ него самия?
Дълбок мъжки глас произнесе отчетливо тези думи зад гърба й.
Карес се изправи бързо на крака и се огледа. Люсиен стоеше до библиотеката от другата страна на
