му. С извита в екстаз глава, тя го видя да се изправя срещу нея, да я наблюдава, да се убеждава в насладата, която й дава. Извика високо името му с изключителна възбуда и удовлетворение.
— О, моя прекрасна Карес, какво чудо си ти! Твоята вродена чувственост е като цвете, което се разтваря с все по-голяма красота — каза й той, като я гледаше да лежи изтощена в леглото.
Косата й се разстилаше около нея като коприна.
— Искам завинаги да те запомня така.
Черните му очи я поглъщаха. Тя лежеше и все още дишаше тежко от изживяното удоволствие. По копринената й кожа блестяха капчици пот. Тези настойчиви очи й се усмихваха, докосвайки я също като милувката на пръстите му.
— Говориш така, като че ме напускаш — тя му се усмихна закачливо.
Независимо от току-що изживяното пълно удовлетворение, тя почувства, че в нея отново се надига страстно желание. Как бе възможно той да я възбужда само с поглед?
— Животът е пълен с раздели и щастливи съединения, като това, тази нощ — отвърна Люсиен със загадъчен тон, който не й подсказа нищо.
Думите бяха толкова красиви, а устните му, оказали се върху нейните, така меки, че тя забрави, че не й е отговорил. Горещите му устни разтвориха нейните. Езиците им се срещнаха. Ръцете му обгърнаха финото женско тяло.
Топлината му запали огъня в нея. Ръцете й се спуснаха по мускулестия му гръб, след това към задните му части, притискайки ги към себе си. Стон се изтръгна от гърлото й, като усети втвърдилия се член до слабините си.
Желанието я обхвана още веднъж, отдадена на прегръдката му, опиянена от наркотичната му целувка. Тя пак бе жадна за екстаза, който можеше да изпита само с него, но този път искаше да го почувства изцяло в себе си, за да я задоволи с дължината си.
— Сърце мое, изпълни ме! — стенеше тя, извивайки се под горещите му устни, които докосваха шията й.
Неговият стон на капитулация прозвуча като химн на любовта, когато той се подигна над нея, разтвори я и я превзе. Тя отвърна на нахлуването му, забивайки нокти в стегнатия му таз.
Люсиен се стремеше към очакващите го глъбини, загубил контрол пред изгарящата от страст жена под него, която не се срамуваше от силното си желание. Той я обожавайте в този момент на превземане, когато тя му предаваше всичко. Когато се предаваше, тя бе сигурна и в неговата капитулация. Какво друго би могъл да иска един мъж от любимата си, освен този страстен отговор и приемането на всеки нюанс от тялото и душата му.
— Обичам те, моя красива Карес! — прошепна той, движейки се в нея.
— Обичам те, съпруже мой, Люсиен! — простена Карес, като тръпнеше с всяка част от тялото си.
Тя започна да се движи заедно с него, позволявайки на изключителното усещане да я обземе, чувствайки твърдия му, пулсиращ член да влиза в нея отново и отново. Влезли в един и същ ритъм, те изпълняваха танца на възторга под звуците на музика, която само душите им чуваха. По-бързо и по-бързо, двамата се издигнаха до чудото на върховното удоволствие. Екзалтираните им викове се сляха в един, когато достигнаха върха на съвършеното движение.
Думите бяха ненужни, тъй като нямаше думи, които да изразят това, което бяха изпитали. Телата им, сърцата им, най-съкровените части от техните същества общуваха по начин, който не включваше речта.
Те лежаха прегърнати един до друг и знаеха, че няма значение какво още ще им поднесе живота. Беше им даден най-ценният дар от съдбата, да преживеят пълното съединение на телата и душите. Ако животът им прекъснеше в този миг, те нямаше да съжаляват, тъй като бяха изпитали съвършенството, за което други само мечтаеха. Това преживяване превъзмогваше всяка болка, всяка самота. Съдбата им се беше доверила и им бе поднесла този дар…
Мъгла обгръщаше къщата, когато камбаните на църквата отброиха дванайсетте удара на среднощния час. Карес и Люсиен утихнаха, погълнати от съня и един от друг.
Един полуизгорял в камината пън падна и разпръсна искри около себе си, след това изгоря и се превърна в тлеещи въглени. Бруно се претърколи, потънал дълбоко в кучешките си сънища, а Бланш, свита в един стол, зарови нос в елегантната си, бала лапа, също дълбоко заспала.
Яркото утринно слънце разпръсна мъглата и се промъкна в стаята, където Карес спеше сама. Потокът светлина най-накрая я събуди. Тя отвори очи и се загледа в празната възглавница на Люсиен. Само вдлъбнатината и слабото ухание показваха, че е бил там.
Протегна ръка и докосна мястото, където е лежала главата му. Тя се премести на мястото му и зарови лице във възглавницата му. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че той е тук и я държи в прегръдките си.
Почукване на вратата я извади от мечтите й. Тя седна в леглото и извика:
— Какво има?
— Аз съм Нинон, мадам. Нося ви закуската — извика жената зад затворената врата.
— Моля, влез — каза Карес, завивайки се с чаршафа, понеже беше гола.
След като Нинон отвори вратата, тя видя на пода нощницата си на купчина заедно с халата. Дрехите на Люсиен ги нямаше.
— Добър ден, мадам. Слънцето е изгряло и денят е чудесен.
— Точно това ме събуди, прекрасната слънчева светлина, която, ме огря — отвърна Карес, а жената постави подноса пред нея.
— Да направя ли нещо за вас, мадам? — попита Нинон, като й наливаше чаша горещо кафе.
— Може би Бруно ще иска да излезе, а виждам, че Бланш спи също като господарката си.
— Кучето излезе заедно с мосю тази сутрин — каза усмихнато Нинон. — Мосю ме помоли да ви предам това.
Тя й подаде сгъната на две бележка.
— Мерси, Нинон. Това е всичко засега. Нека след час Паскал да ми донесе вода за къпане.
— Много добре, мадам.
Нинон направи пауза, след това, преди да излезе, се обърна пак към Карес:
— Мадам, Мариет е променила решението си и иска да работи като икономка и камериерка. Ако все още искате да я наемете, тя ще дойде, когато пожелаете.
— Разбирам, но защо е променила решението си?
— Сега… сега, когато магьосницата е мъртва, тя не се страхува да работи в къщата.
— Добре, Нинон. Нека сестра ти дойде следобед. Ще си бъда вкъщи през целия ден.
Значи Мариет смяташе, че Доминик стой зад странните събития в тази къща. Тя се надяваше жената да е права, но някакъв инстинкт й подсказваше, че не е била Доминик. Дано да грешеше.
— Тя ще бъде много доволна, мадам — отговори Нинон.
Карес не забеляза кога тя напусна стаята, тъй като се съсредоточи в посланието на Люсиен.
Скъпа,
Прости ми, но мислех, че ще е по-лесно да замина, докато спиш. Трябва да напусна Нови Орлеан за седмица, но ще се върна, за да дойда с теб на бала с маски.
Обичам те!
Объркана, тя заоглежда стаята, сякаш щеше да го открие, застанал някъде, като снощи. Почувства, че нещо стяга гърлото й. Идваше й да крещи от болка. Той пак беше заминал, без дори да определи посоката. Само едно обещание да се върне за бала и написаните с решителния му почерк думи „Обичам те“, само това й беше останало от него, с изключение на слабата миризма в леглото, която напомняше за изминалата нощ.
Като оглеждаше стаята, Карес забеляза, че пликът с кралския печат липсва. Беше го взел със себе
