съобщение на мадам — обяви Раймонд, като подаде сребърен поднос, в който имаше сгънато писмо запечатано с червен восъчен печат.
— Ивон — каза Карес, протягайки ръка за писмото. Тя бързо го отвори с ножчето за отваряне на писма, което Люсиен взе от бюрото и й подаде.
— Тя добре ли е? — поинтересува се той, щом видя намръщеното й лице.
— Времето й е дошло; изглежда, че бебето няма търпение да се роди — отвърна Карес. — Пиер е изпратил за жена от манастира, но аз обещах на Ивон, че ще бъда с нея, когато времето настъпи. Пиер казва, че тя е обезпокоена от факта, че бебето идва толкова рано. Не трябваше да роди преди края на следващия месец. Трябва да отида при нея — каза му тя, загрижена за приятелката си.
— Разбира се — съгласи се той и се обърна към чакащия в коридора Раймонд. — Налага се да изкарате пак каретата. Мадам трябва да излезе. Кажи на прислужника на Сониер, че мадам ще потегли за дома на господаря му. Той може да язди заедно с вас.
— Благодаря, скъпи. Бих искала да направим това, за което говорихме, но знам, че Ивон е изплашена. Това е първото й раждане и наоколо няма нито една близка жена, за да я окуражава — каза му Карес, а в думите й се долавяше съжаление.
— Прави, каквото е необходимо. — Люсиен беше малко учуден. — Когато се отнася за такива неща, ние мъжете стоим настрана и се прекланяме пред смелостта на жената.
— Трябва да призная, че знам много малко за тези неща, но си спомням, че съм чувала, че винаги трябва да се молим майката да роди лесно.
Карес въздъхна след тези думи. Люсиен взе пелерината й от облегалката на канапето, където я беше оставил. Той обви раменете й с дрехата и я завърза нежно около врата й. Взе от масата ръкавиците й, повдигна едната й ръка до устните си и я обърна, за да целуне чувствителната й длан. Тя потръпна от възбуда, а той й сложи ръкавиците й ги издърпа до ръкава й.
— Ти затрудняваш тръгването ми — каза тя с дрезгав шепот.
— Аз възнамерявам да направя така, че никога да не ти бъде лесно, моя красива съпруго.
Той сложи и другата й ръкавица. Наведе се и докосна разтрепераните й устни с горещата си уста:
— До скоро.
— Да, до скоро — прошепна тя щом той отдръпна копринения си мустак от бузата й, след което вдигна качулката й и я постави като ореол върху златистата й коса.
— Предай поздравите ми на Ивон и Пиер — каза Люсиен, като й помагаше да се качи в каретата.
Преди да затвори вратата, тя повдигна ръка до устните му за сбогом. Имаше някаква странна тъга в тези тъмни очи. След това той затвори вратата.
Карес се наведе напред, за да може да гледа през прозорчето на каретата и се втренчи в него, застанал без плащ и шапка в мъглата. Внезапно предчувствие, че няма да го види скоро, я осени. Вдигайки ръка, тя изтри запотеното стъкло, за да хвърли последен поглед на красивата му мъжествена фигура, преди да завият зад ъгъла и той да изчезне от погледа й, изгубен в сивия облак, който покри тесните улици на Нови Орлеан. Тя се облегна назад, тихо произнасяйки молитва, за да не се сбъднат предчувствията й. Надяваше се те да са следствие на нервната криза, причинена от тъжните събития тази сутрин.
С островърхия покрив и широката си тераса „Рю дю Мейн“, къщата на Сониер, беше оазис от топлина и светлина в мрачния февруарски следобед. На почукването на Карес отвори самият Пиер.
— Колко мило, че дойде. Сигурен съм, че Ивон ще бъде толкова щастлива — каза той, поемайки пелерината й. — Ела, тя е тук, отзад, със сестра Ксавие.
Вилата беше като много други в града — четири квадратни стаи на втория етаж, които се отваряха една към друга, както в Сан Рьогре. Долният етаж бе тухлен и се използваше за складово помещение. Всяка стая на горния етаж имаше и врата към предната или задната веранда. Отделни постройки осигуряваха жилищата на прислугата и кухнята, разположени в оградената със стена градина.
Карес чу стоновете на Ивон като следваше Пиер през елегантно мебелираната гостна към господарската спалня. Оранжево-сини пламъци танцуваха в камината, разположена срещу покритото с балдахин, черешово легло. Червено-белите цветове на спалното бельо и покривката на леглото по някакъв странен весел начин контрастираха със звуците на болка, които идваха от леглото.
— О, добре, мадам Сен Амант е тук, малката ми.
Сестра Ксавие се размърда от мястото си до леглото, където даваше на зачервената млада жена подсладена вода с лъжичка, за да поддържа силите й за изпитанието.
— Как се справя тя? — попита Карес, щастлива, че вижда тук старата си учителка от манастира на урсулинките.
Монахините ръководеха болницата в Нови Орлеан и израждаха всички бебета в колонията. Викаха лекар само ако раждането беше особено трудно, иначе те бяха достатъчно опитни при изражданията. А лекарят обикновено беше военният хирург.
— Нашата Ивон се справя доста добре. Тя е здрава млада жена и всеки може да види, че бебето няма търпение да се появи на бял свят — отвърна сестра Ксавие.
Внимателната монахиня гледаше малкия часовник, поставен до леглото, засичайки продължителността на контракциите, които принуждаваха пациентката й да се извива като дъга в леглото. Ръцете на Ивон мачкаха ленените чаршафи, докато се въртеше и гърчеше от болка на всички страни.
Веднага след като контракциите спряха, Карес потопи парче лен в купата с вода и избърса зачервеното лице на приятелката си. Ивон лежеше изтощена, като си отдъхваше и подготвяше за следващата контракция.
Щом монахинята излезе за момент от стаята, за да донесе още вода, Ивон погледна Карес с лека закачка в ясните сини очи и прошепна:
— Не е така забавно бебето да излезе навън, както да влезе вътре.
— О, Ивон, сестра Ксавие не трябва да чува, че говориш такива неща — каза Карес, усмихвайки се на приятелката си.
— Никога няма да погледна това пак, без да се разтреперя.
Ивон посочи към тясната кушетка с ниско извити спираловидни рамене, която стоеше в единия край на леглото.
Когато моментът на раждането настъпеше тя щеше да бъде преместена върху леглото за акуширане. Тези прибрани рамене, в края на кушетката щяха да се отворят и да се спуснат отстрани и Ивон щеше да се държи за тях, за да й помогнат да изкара бебето на бял свят. Всяка господарска спалня имаше такова нещо, съхранявано до леглото.
След това Ивон не можа да продължи да говори, тъй като последва нова контракция. Карес взе ръката й, а монахинята засече времето. На Карес й се струваше, че контракциите продължават все по-дълго и стават все по-чести.
— Справяш се прекрасно, малката ми — каза на извиващата се от болки жена, сестра Ксавие. — Няма да продължи много.
— За мен няма да е достатъчно бързо, сестро — простена Ивон, сграбчвайки пръстите на Карес.
Дъждът се засилваше, докато трите жени, свързани от ритуал, стар колкото света, чакаха природата да си свърши работата. Пиер идваше до вратата през няколко минути, за да се увери, че всичко върви както трябва, след това сестра Ксавие се връщаше до леглото, за да засече последната контракция.
— Кажи… кажи ми някоя клюка — въздъхна Ивон, обръщайки се към Карес в края на една извънредно силна контракция. — Нещо, което да отвлече мислите ми от следващата…
Карес й разказа за планирания от Соланж бал с маски и те се закискаха над вероятния й избор на костюм, независимо от неодобрението на добрата сестра. След това Ивон беше обхваната от нова, още по- продължителна болка.
— Още няколко такива, малката ми, и си готова за леглото за раждане — каза монахинята на изтощената бъдеща майка.
— Благодаря на добрия Господ — прошепна Ивон. — Мисля, че не ми останаха много сили.
— Ще донеса още лен и ще говоря със съпруга ти — рече монахинята и се упъти към вратата.
— Бързо ми разкажи, преди тя да се върне и болката да започне отново, за убийството на Доминик — едва изрече Ивон. — Пиер е чул за това на пазара. Вярно ли е, че е била вуду магьосница и са видели бял мъж да напуска дома й същата сутрин?
