също има опасности.
— Ти съжаляваш ли, че дойде? — попита напрегнато той.
Карес се замисли, преди да отговори, докато вървяха по счупените дъски колкото могат по-бързо. Ако не беше дошла, никога нямаше да срещне Люсиен, никога нямаше да изпита удоволствието от любовта им. Ето какво я разкъсваше, нямаше значение какво е направил, тя го обичаше със сила, която я плашеше.
— Да приема ли мълчанието ти като съжаление?
— Не съжалявам, че дойдох в Луизиана, нито, че се омъжих за теб — изрече меко тя, притискайки се до него, за да може той да възприеме значението на думите й.
И странно, тя усети, че Люсиен разбра, убиец или не, тя го обичаше отчаяно, с всепоглъщаща любов.
— Такава лоялност ми прави чест — каза той, с глас, развълнуван от чувства.
Късното следобедно слънце огряваше изсъхналата трева на „Плас Роял“, когато стигнаха сградата на полицията. Пред масивната сграда се разхождаха войници. Те безсрамно заоглеждаха Карес. Не беше обикновено явление дама от висшето общество да посети сградата.
— Прости ми, че те излагам на това вулгарно внимание, скъпа, но е важно те да разберат веднага какво се е случило, преди някой да види Паскал сам с тялото и да се впуснат по погрешна следа — каза Люсиен, когато влязоха в главното помещение на сградата.
То приличаше на пещера, с две огромни камини от двете страни. Униформените мъже бяха навсякъде и жужаха като в кошер. Двамата си проправяха път между тях, а мъжете се обръщаха да гледат Карес. Скоро стигнаха малката канцелария на дежурния офицер в най-отдалечения край на сградата.
Младият офицер изглежда познаваше Люсиен и веднага ги въведе в стаята. Карес се отпусна върху предложения й стол. Тя се заслуша в обяснението на Люсиен.
— Значи освен убитата, в къщата нямаше никой, мадам Сент Амант? — попита капитанът, готов да запише отговора й.
— Никой, капитане — отвърна тя.
— Е, това се случва много често в Нови Орлеан, особено сред африканците. Тъй като жената е била замесена с вуду, напълно възможно е да я е убил някой от съмишлениците й. Може би никога няма да узнаем това — каза капитанът и се облегна на стола си.
— Но вие не можете да оставите нещата просто така и да позволите на убиеца й да се измъкне безнаказано.
— Мадам Сент Амант, знаете ли колко трупове намираме всяка сутрин в Нови Орлеан? Ако се занимавам с всеки случай, не трябва да правя нищо друго. Повечето са убийци, крадци, или африканци, поклонници на вуду, като бившата ви икономка. Не се занимаваме с вуду церемониите. На африканците им е разрешена тяхната религия, разбира се, в известни граници. Това ги задоволява и успокоява, ако разбирате какво имам предвид.
— Мисля, че ви разбирам твърде добре, капитане — каза хладно Карес.
— Много добре — добави капитанът, с което сметна разговора за приключен. — Ще уведомя собственика на погребалната къща, ако поемете разноските, мосю.
— Ще ги поема — отвърна нервно Люсиен и подаде ръка на Карес.
Тя държа устата си затворена, докато излязоха от сградата на охранителния корпус.
— Те няма да направят нищо, за да открият убиеца на Доминик, понеже е цветнокожа — каза тя с отвращение.
— Това е част от Нови Орлеан, грозен факт от живота. Това именно е направило Доминик такава, каквато беше. Тя се е чувствала толкова безпомощна между тези два свята, че не й е оставало нищо друго, освен да търси силата на вуду. Мисля, че дори не можем да си представим бремето, което е носила.
— Прав си, това обяснява всичко.
— Още една пряка и ще бъдем вкъщи — рече Люсиен, усетил притеснението й. — Мисля, че и на двамата ни е необходимо бренди.
— Наистина — каза Карес.
Щяха да й бъдат необходими няколко брендита, за да му разкаже за змията в гардероба. Внезапно й хрумна, че не е било възможно да я е поставила Доминик. Тя е била мъртва по това време. Кой в Нови Орлеан желаеше смъртта й?
Камбаните на църквата отброиха четири следобед, когато Люсиен се опита да отвори градинската порта. За негова изненада, тя се оказа заключена.
— Имахме неприятности, след като ти замина, и наредих да заключат всички входове.
— Какви неприятности?
Тя му разказа набързо, докато вървяха към главния вход. Напълно разбираше нервното му хлопане по вратата, след този разказ. Раймонд дойде да им отвори.
— Мадам, Мариет ви чака в кухнята — информира я той.
— Раймонд, нека Мариет дойде в салона да разговаря с мадам, а след като предадеш съобщението, ела с мен горе, за да обсъдим случилото се — нареди Люсиен на младия мъж.
— Какъв ужасен ден — каза Карес, като влязоха в салона.
Люсиен се отправи към масата до камината, където имаше бутилка бренди и чаши.
— Съгласен съм — отвърна той с напрегнат глас, сипа кехлибарена течност в две чаши и й подаде едната.
Тя отпи и изчака питието да затопли и отпусне сетивата й.
— Мадам, съжалявам, но Мариет си е тръгнала — съобщи притеснено Раймонд. — Решила е да се върне в шивачницата.
— Разбирам — каза Карес. — Кой може да обвини младата жена? Тя вероятно е чула какво се е случило тук рано следобед.
— Само това ли каза? — попита Люсиен.
— Н… не, каза, че няма да работи в омагьосана къща — заекна Раймонд.
— Това е всичко, Раймонд. Ще се видим горе — освободи го Люсиен с отпаднал глас.
— Изглежда бедната Доминик е успяла да убеди някой. — Той погледна портрета на лудата Габриел и каза саркастично: — Може би Мариет е права и домът на Сент Амант е прокълнат.
— Не си мисли подобни глупости — каза Карес и застана до него. Мъката, която прочете по лицето му, накара сърцето й да се свие от болка. — Не се измъчвай, скъпи мой, с болките от миналото.
Той остави чашата си върху мрамора на камината, обърна се и взе лицето й в ръце.
— Не трябваше да се женя за теб, скъпа. Върви си, върви, преди да ти сторят зло. Бягай от тази къща и никога не се обръщай назад!
Но блесналите му очи изгаряха душата й и говореха друго, говореха за силната му страст и отчаяние. Тези любими очи общуваха със сърцето й, поглъщаха я, сякаш повече нямаше да я видят.
— Не! — прошепна тя. — Оставам!
— Не се ли страхуваш? — попита Люсиен с дрезгав глас, а пръстите му изгаряха кожата й също както очите му — душата й.
— Страх ме е, но оставам!
Думите й бяха едновременно заявление и клетва.
26.
Гъста мъгла се спусна над Нови Орлеан в деня на погребението на Доминик в една от малките бели гробници на ограденото със стена гробище в края на града. Мястото беше тихо и самотно. Към него се насочиха само петима скърбящи и свещеникът, който следваше ковчега по тясната пътека. Те спряха пред отворената гробница.
Карес трепереше от хладния, влажен въздух. Тя наблюдаваше ято косове, които излетяха от клоните на вечно зеления дъб, стреснати от натрапването на живите в тишината на града на мъртвите. Придърпвайки по-ниско качулката си, за да се предпази от мъглата, тя следваше високата фигура на Филип, Люсиен беше зад нея, а Паскал и Нинон вървяха най-отзад.
Водата беше толкова близо до сушата в колонията, че първите френски заселници я бяха нарекли
