Кийт Робъртс
Госпожа Байръс и драконът
Градината беше продълговата и малка, павирана в по-голямата си част. Неравните плочи бяха положени без циментова замазка; растящите между тях цветя бяха поддържани умело. Лайкучка, декоративна мащерка, детелиноподобно растение с тъмни листа. В късното лято семенниците му, досущ като малки мидени черупки, на каквито приличаха, започваха да избухват; само бризът да ги полюшнеше и те скачаха в унисон, чуваше се звук като тънички мускетни изстрели, когато зарядът се освобождава. Веднъж така стресна Дракона, когато го подуши — той избяга със съскане и изчезна под градинската барака. Увит около себе си, лежеше и прелестните му тъмнокехлибарени очи светеха трескаво; но не го преследваха. С времето дишането му постепенно се успокои.
Отстрани в градината, между пътеката и ниските стени, които я ограждаха, тесните лехи бяха нападнати от плоски розетки на Лондонска гордост. В сезона на цъфтеж растенията пращаха нагоре букет нежни цветни стебла; множеството мънички цветчета приличаха на мъгла от най-бледо розово, осеяно със синьото на незабравките, които още удържаха фронта. Госпожа Байръс се изкушаваше да разреди нахалния нашественик, но в края на краищата му позволи да остане. Тук му беше мястото; също както и на Дракона всъщност.
В средата на градината имаше кръгло изкуствено езерце с кои — беше удоволствие за госпожа Байръс да седи вечер на каменния ръб и да пуска бисквитени трохи на дебелите сладки рибки. Многоцветните им перки лениво мърдаха, забързваха се само докато захапят и глътнат, после се връщаха към бавните си обиколки. Пътят, който изминаваха, се повтаряше безкрайно, но цветните мотиви никога не бяха еднакви. Въздушната помпа тихичко бълбукаше, капки пръскаха от купата на мъничкия фонтан; жената откриваше, че мислите й се отнасят надалеч, безцелни като рибите, към далечни хора и земи. В крайна сметка изстиващият въздух я връщаше в действителността; тя загръщаше по-плътно вълнената жилетка около раменете си, тръгваше към къщата и кротко затваряше вратата.
Рибите интригуваха и Дракона. Той приклякаше с люлееща се шия и пляскаща опашка, съзерцаваше парапета над него. Приготвяше се за отскока и тупването, с които най-сетне се добираше до наблюдателна позиция. Щом веднъж се настанеше, се взираше настоятелно, с блеснали златни очи, докато следваше движенията във водата. Веднъж, едва събрал смелост, посегна да удари с лапа, в съзнанието му вероятно се бе оформила смътна мисъл за лов; но най-едрата риба бързо му се изплъзна. Голямата уста шумно се затвори и той отново се втурна към убежището си. Съскането му ехтеше под бараката; струйки пара излизаха от ноздрите му. Мина известно време, преди отново да се успокои.
Той беше малък Дракон — може би около петдесет сантиметра от носа до опашката. Макар че гъвкавостта на шията му бе изумителна, както и дължината и сръчността на езика му. Той го използваше да лови черните и кафяви бръмбари, които от време на време плъзваха по плочите. Схрускваше ги с бързи движения на челюстта, като изплю-ваше твърдите им крилца. Тях пък забиваше в пукнатините между камъните на пътеката, искаше да не оставя никакви следи от присъствието си; макар че госпожа Байръс всъщност знаеше местонахождението на всеки малък склад. Бръмбарите заедно с личинките, които той надушваше изпод розетките на Лондонската гордост, съставляваха основната му диета. Плюс дъждовните червеи, когато чувстваше нужда, макар че не ги обичаше; заради техните неприятни миризми, бавните им, лъскави движения и забързаното им нагъване, докато ги атакуваха и поглъщаха. Сумтеше от отвращение, търкаше стройните си челюсти и нос и плюеше късчетата пръст и кал, с които бяха пълни всички червеи; почувства се много облекчен, когато откри първото блюдо с мляко под бараката. Макар че известно време се боеше да приближи странния предмет. Вместо това го наблюдаваше от разстояние. Беше сложен право на пътя му; пътечката, преправена от преминаването на тялото му, по-дълбоката кухина, която си бе изкопал сам и в която спеше. Приближи се накрая, но внимателно, на петнайсетсантиметрови подскоци. Гънеше шия, несигурен; носът му мърдаше на-сам-натам, докато проучваше повърхността на купата и поемаше нежния, непознат аромат. Накрая езикът му се стрелна да докосне млякото; в следващата секунда пиеше и се давеше, неуверен как най-добре да се справи с тази странна храна. Не спря, докато подаянието не беше избли-зано до капка. Спа доволен тази нощ и стомахчето му беше пълно; за пръв път, както му се струваше, в живота му.
На следващия ден откри, че високата врата на бараката е леко открехната. Преди тя винаги беше здраво заключена; макар да е съмнително, че мозъкът му бе отбелязал този факт. Той подуши процепа, предпазлив както винаги, въртейки глава и святкайки с брилянтните си очи. Мракът го привличаше с обещанието си за убежище, гнездо; но усещаше и опасност. Може би капан. Беше същество, съставено главно от инстинкти; сега те се сблъскваха безнадеждно. Тичаше в малки кръгчета, ноктите му почукваха, стенеше лекичко; отстъпи, пристъпи, пак отстъпи. Вдигна се на задните си крака, опрян на опашка като малко зелено-златно кенгуру. Накрая, събрал цялата си смелост, протегна лапа към ръбчето на вратата. Дръпна я лекичко. Разнесе се про-низително скърцане отнякъде; Драконът се стегна, но нищо друго не се случи. Той скочи вътре, завъртя се мигновено да се убеди, че пътят му за бягство остава открит. Още един период на неподвижност… и започна да разузнава, колебливо и като непрестанно поглеждаше зад себе си. Нищо не се случи обаче и скоро препускаше наоколо презает, душеше дъските по пода и от време на време сумтеше, когато в ноздрите му нахлуваше прах.
Беседката беше почти празна. На стената бяха облегнати някои градински сечива; от едната страна имаше малка градинска пейка. На нея, недостъпни за него, стояха кутии с боя и подобни дреболии; намотка пластмасова мрежа, купчини стари списания, различни сандъчета за семена и саксии. Спрейове и кутии отрови за плевели, обичайните плодове на крайградската култура, отсъстваха; но госпожа Байръс не напразно бе учила с теравадианците.
В дъното на беседката, точно под единия малък прозорец, имаше обла, плоска торба, пълна с някакво хрускаво вещество. Той се покатери на нея, притесни се отново от несигурната, податлива повърхност. Обърна се няколко пъти; накрая се намести, втренчил войнствено поглед в нахлуващата през отвора на вратата светлина. Скръсти предните си лапи, отпусна муцуна на тях. Въпреки всичко чувстваше се сигурен и удобно. Изръмжа един-два пъти, едва дочути звуци, накрая клепачите му се затвориха. Оранжевият блясък угасна, беше затъмнен.
Събуди се в крайна сметка от светлината, която струеше от квадратчето стъкло над него. Жълтата пътечка криволичеше по дъските; над нея прашинки злато танцуваха и изчезваха. Драконът скочи незабавно от торбата си, ноктите му дращеха; но вратата си беше все тъй отворена и му показваше тънка ивичка небе. Точно на прага беше поставена купа със сини шарки по ръбчето. Той се взря в нея, дългата му шия се полюшваше подозрително. Но нищо не беше преместено; сечивата си стояха до стената, носеше се същият аромат на суха земя и прах. Той побърза към купата. Пъхна муцуна в нея, пи жадно; и отново не спря, докато порцеланът не блесна.
Закъснял бе за първата си обиколка. Макар че е съмнително това понятие да имаше някакъв смисъл за него. По-скоро му беше навик; а в навика се крие сигурността. Той подуши внимателно през вратата, като се спря предпазливо; но фонтанът все тъй пръскаше струи, плочите лежаха тихо в ранната утринна светлина. Отвъд градината къщата се издигаше висока, в едуардиански стил и масивна. Задната й стена беше измазана, макар че с годините мазилката бе започнала да се пука и бели. Госпожа Байръс бе поръчала да я пребоядисат в бляскаво бяло; контрастът с терасите от двете страни беше остър. От пътя отзад се носеше равномерният шум на трафика; но той беше приглушен, едва доловим за наострените сетива на Дракона.
Езикът му се плъзна напред между челюстите, вкусвайки очевидно утринния въздух. Той забърза напред, както винаги с пъргаво стрелкане в бързи диагонални подскоци. От едната страна стената беше покрита с дървени решетки; пълзящи растения скриваха от поглед градината и езерце-то. От другата страна бариерата беше по-ниска; но собствеността от известно време насам се продаваше. Къщата стоеше тиха, леко западаща може би, събирайки ежечасната си печалба; печалба, която привличаше със самото си съществуване тук, тъй близо до града.
До кухненската канавка някакво движение привлече вниманието на Дракона. Той посегна натам, но насекомото вече се бе пъхнало в една пукнатина. Потърси го, душейки; беше изчезнало вече. Обърна се да претърси най-близкия район. Ръбът, където канавката опираше до пътеката, беше ограден с плочки в тъмно, бляскаво синьо, всяка поставена изправена в земята. Тяхната редица беше крива; върховете им бяха украсени с вълнисти зъбци. Драконът сдъвка малкия охлюв, залепил се за една от тях, и забърза
