Шеста глава
Джоу откри, че дните могат да се влачат като години. През втората седмица от заминаването на Кийн тя дебнеше да зърне следа от него на всяко ново място, където разпъваха лагера. Обхождаше с търсещ поглед тълпите местни жители, дошли да видят издигането на Голямата шатра, и едва крепеше през проточилите се ден след ден крехкото равновесие между гнева и отчаянието от продължителното му отсъствие. Само в клетката успяваше да се съсредоточи и запази присъствие на духа, защото знаеше, че инак бе невъзможно. След представленията обаче й ставаше все по-трудно да се отпусне. Всяка сутрин се събуждаше с увереността, че Кийн ще се върне. Всяка вечер лежеше, без да я лови сън, в очакване да изгрее слънцето.
Пролетта беше в разгара си. Избуялите треви миришеха упойващо, смачканите под нечии стъпки полски цветя оставяха сладък аромат във въздуха. Дори когато керванът на цирка поемаше още по на север, дните ставаха все по-топли, а слънцето дълго не залязваше, бавно и неохотно отстъпвайки пред свечеряването. Докато останалите членове на трупата се наслаждаваха на топлината му, свежите благоухания и ясното небе, Джоу живееше в напрежение.
Струваше й се, че след като се бе върнал към живота си в Чикаго, Кийн се бе отказал да идва отново. В Чикаго той разполагаше с удобства и богатство, с елегантни жени. За какво му бе да се връща? Джоу бе заключила съзнанието си за мисли относно окончателната съдба на цирка, като не желаеше да погледне в очи възможността за разтурването му в края на сезона. Повтаряше си, че единствената причина, поради която чакаше Кийн да се върне, бе да го убеди да запази цирка. Ала твърде често в мислите й нахлуваше споменът за това, как я беше държал в обятията си. Постепенно тя се примири и запълни странната празнота, която изпитваше, с работа.
По няколко пъти седмично намираше време да обучава горящия от нетърпение Джери. Отначало му разрешаваше да се занимава само с двете малки лъвчета, като го пускаше да ги храни и да си играе с тях, надянал защитни ръкавици. Окуражаваше го да ги учи на някои прости номера с помощта на малки парчета сурово месо. Радваше се заедно с него, когато зверчетата се отзоваваха на търпението му и започваха да се подчиняват.
Джоу виждаше у Джери заложби и възможности, каквито му даваха неговата искрена привързаност към животните, решимостта и ревностното отношение към работата. Основна грижа обаче й беше това, че той още не бе развил една здравословна боязън от дивите хищници. Държеше се прекалено свойски, а тя знаеше, че тази непринуденост влече след себе си небрежност и невнимание. Щом сметна, че бе напреднал достатъчно реши да предприеме следващата стъпка от обучението му.
Него ден нямаше дневно представление и Голямата шатра бе изпълнена с репетиращи артисти. Джоу беше облякла панталони, пъхнати в ботуши, и блуза с дълги ръкави, затъкната на кръста. Потупваше дръжката на камшика в дланта си и даваше на Джери наставления. Двамата стояха в преддверието на монтираната върху един от манежите клетка.
— Така, сега Бък ще пусне Мърлин. Той е най-възприемчивият и най-послушен, ако не броим Ари. Но Ари, както знаеш, не е в състояние дори за най-кратък номер — тя замълча за миг. В очите й се появи тъга, ала Джоу я отпъди и продължи: — Мърлин те познава, свикнал е с гласа и миризмата ти. — Джери преглътна и кимна с глава. — Щом влезем вътре, се превръщаш в моя сянка. Ще се движиш, когато аз се движа, и няма да говориш, докато аз не ти кажа. Ако те хване страх, не бягай. — Тя насочи към него пръст, за да подчертае значението на последното. — Това е много важно, разбра ли? Не бягай — наблегна отново. — Кажи ми, ако искаш да излезеш и аз ще те изведа.
— Няма да бягам, Джоу — обеща той и изтри в джинсите влажните си от вълнение длани.
— Готов ли си?
Джери се ухили и кимна.
— А-ха.
Тя отвори вратата към клетката и пропусна Джери пред себе си, после затвори. Отиде в средата на арената с лека, уверена крачка.
— Пускай го, Бък! — викна и веднага се чу трополенето на решетката. Мърлин влезе, без да бърза, после скочи върху своя пиедестал. Прозина се широко и чак тогава погледна към Джоу.
— Днес си соло, Мърлин — каза тя и тръгна към него. — Ти ще бъдеш звездата. Ела при мен — нареди на Джери, който стоеше неподвижно, приковал очи в големия звяр. Мърлин му хвърли незаинтересован поглед и зачака. С вдигане на ръка Джоу го накара да приседне на задните лапи. — Да знаеш — каза на младежа зад себе си, — че първото нещо, на което трябва да бъде научен лъва, е да заема мястото си. Публиката дори не го брои за някакъв номер. Седенето на задница — продължи тя и даде знак на Мърлин да свали лапи, — обикновено е следващото и изисква доста повече време. Преди това е необходимо да бъдат заякчени гръбначните мускули на животното. — Джоу пак даде знак и Мърлин отново седна с вдигнати предни лапи, после рязка команда с глас го накара да ги размаха, порейки въздуха, и да изреве. — Великолепен стар артист — каза усмихната тя и го върна в предишното положение. — Съществен момент за всяка команда е да бъде давана от едно и също място и с една и съща интонация. Това изисква търпение и многократно повторение. Сега ще го сваля от пиедестала.
Джоу удари с камшика в земята и Мърлин скочи долу.
— Сега ще го накарам да иде до тази точка на арената, където искам да легне — тя се премести, като се увери, че ученикът й я следва. — Клетката е кръг с диаметър дванадесет метра. Трябва да си представяш наум всеки неин сантиметър. Задължително е да имаш много точна представа на какво разстояние си от решетките във всеки един момент. Стоиш ли прекалено близко или се опреш с гръб в тях, не ти остава никакво пространство за измъкване в случай на затруднение и неприятност. Това е една от най-сериозните грешки, които дресьорът може да допусне. — По даден знак Мърлин легна, после се обърна на хълбок. — Настрани, Мърлин! — каза Джоу рязко и лъвът започна да се търкаля странично. — Често ги наричай по име. Това привлича вниманието им и ги кара да се заслушват в теб. Длъжен си добре да познаваш характера и предпочитанията им, индивидуалните наклонности на всеки от тях.
Тя следваше Мърлин, после му заповяда да спре. Той престана да се търкаля, легна по корем и изрева. Джоу го почеса с дръжката на камшика по главата.
— Обичат да ги галиш, също като котките, но не са домашни питомци. От особена важност е никога да не им се доверяваш напълно и да запомниш, че винаги трябва да налагаш своето господство. Ти ги подчиняваш не чрез бой и крясъци, което е не само жестоко, ами ги прави зли и ненадеждно своенравни, а посредством търпение, уважение и воля. Никога не ги унижавай, те имат право на своята гордост. Трябва да ги прилъжеш, Джери, да ги надхитриш. — Тя вдигна двете си ръце и изправи Мърлин на задните му лапи. После продължи с наставленията: — За тях човекът е неизвестният фактор. Затова предпочитаме да работим с лъвове от джунглата, израснали на свобода, а не родени в клетка. Ари е изключение. Роденият и израснал в пленничество лъв е прекалено свикнал с човека, тъй че се губи нужното въздействие. — Джоу тръгна напред, като държеше ръцете си вдигнати. Мърлин я последва, пристъпвайки на задните лапи. Изправен по този начин, беше висок повече от два метра и значително се възвишаваше над дресьорката си. — Те могат да питаят чувство на привързаност към теб, ала нямат страх и особено почитание. За съжаление това често се случва, когато лъвът е прекарал дълго време с дресьора. Не стават по-покорни и послушни, ако продължително са участвали в представления, а напротив — по-опасни. Непрекъснато те изпитват. Номерът е да ги накараш да те мислят за неприкосновен, да повярват, че си неунищожим.
Тя нареди на Мърлин да свали лапи и той отново раззина широко паст, преди да бъде изпратен върху пиедестала.
— Ако някой от тях ти замахне, това трябва на мига и на място да бъде пресечено, защото те опитват отново и отново, като всеки път се приближават все повече. Обикновено, ако се случи дресьорът да пострада, да бъде наранен в клетката, то е заради негова грешка, която е допуснал. Животните бързо ги усещат и забелязват. Понякога ги подминават, но понякога не. Този тук хубавичко ме е шляпвал по рамото от време на време. Не си вади ноктите, ала винаги съществува възможност да забрави, че само си играе. Някакви въпроси?
— Хиляди — отговори Джери и изтри уста с опакото на ръката си. — Просто в момента не ми хрумва
