прожекторите. — Дафи ще й го даде на нея, ако успее да издържи този проклет костюм. — Тя изсумтя с досада, после се засмя. — Тежи не по-малко от тон.
Плавно, под звуците на валса, който оркестърът засвири, Джоу се заизкачва по въжето, като бавно поставяше ръка над ръка.
— Ах, каква грация… — чу да въздиша Джейми. Зарече се да му го върне тъпкано. Разпери с широк жест ръка и се поклони на аплодиращата публика. После пъхна стъпалото си в примката и заедно с останалите единадесет Пърхащи пеперуди започнаха изпълнението.
Успя да изпие чашка кафе с майката на Роуз, когато върна костюма в гардероба и се преоблече в нейния бяло — златист гащеризон. Мускулите я понаболяваха от непривичната тежест на крилете, което й навя мисълта за една продължителна, благодатна вана. Само че тази мечта, напомни си, трябваше да бъде отложена за септември. На път се задоволяваха единствено с душ.
Последното й задължение в спектакъла беше да стои върху Меги — водещият слон във финалното шествие. Невъзмутима и уверена, Меги крачеше твърдо, докато другите четири слона от двете й страни се изправи на задните си крака и вървяха, поставили предните върху задницата на другаря си пред тях. Отгоре на широката глава на Меги Джоу стоеше с тържествено разперени ръце, цялата блестяща под ярките светлини. Именно в този момент, повече от всеки друг, чувстваше как я залива възхищението и възторга на публиката.
Аплодисментите се сливаха с празничния марш на оркестъра, думите на конферансието, смеха и радостните възгласи на децата. И да бе грохнала, този миг я изпълваше с енергия. Знаеше, че умората ще се върне, затова още повече се наслаждаваше на възбуждащата му сила. За тези кратки секунди забравяше работата, часовете усилен труд, дългите пътувания преди пукване на зората. Имаше я само магията. Дори когато всичко свърши и тя се плъзна от гърба на Меги, все още се усещаше във властта на приказното вълшебство.
Извън цирковия купол се бяха смесили артисти, работници, шляещи се зяпачи. Разказваха се вицове, обсъждаше се изпълнението на номерата, подмятаха се забележки, правеха се заключения. Постепенно се разотиваха, сами, по двойки или на групички. Някои щяха да се преоблекат и да се върнат, за да помогнат при разтурването на палатките, други щяха да спят или преживяват изпълнението си. Твърде възбудена, за да заспи, Джоу смяташе да се включи в прибирането на Голямата шатра.
Запали настолна лампа, щом влезе в караваната, и разсеяно взе да разплита косата си на път за миниатюрната баня. С привична сръчност махна обилния сценичен грим. Почистени от прекалено екзотичното очертания, зелените й очи останаха обрамчени само от гъстите ресници на миглите. Неподправен, естествено нежнорозов тен отново красеше страните й, а небоядисаните устни изглеждаха удивително беззащитни. Свикнала с тази промяна, Джоу не виждаше резкия контраст между Джоувилет — звероукротителката и дребната, някак крехка като на девойка фигура, все още облечена в блестящия златистобял костюм. Без грим и със скромно висящата плитка, вече почти я нямаше очевидно ярката, знойна и дива циганска външност. Загатваше се в движенията й, ала лишеното от всичко изкуствено лице, беше едновременно изящно и младежко, колкото невинно, толкова и пламенно. Джоу обаче не забелязваше всичко това. Посегна към ципа отпред на гащеризона, но преди да го свали, на вратата се почука.
— Влез! — извика тя, отметна плитката на гърба си и тръгна нататък. Стъписа се, когато на прага се появи Кийн.
— Никой ли не ти е казвал първо да питаш кой е? — той затвори вратата след себе си и с небрежен жест пусна резето. — Може и да не трябва да се залостваш от хората в цирка — продължи невъзмутимо, докато Джоу стоеше вкаменена, — ала наоколо още се мотаят стотина любопитни от местните.
— Мога да се справя с някой местен любознайник — сопна се тя. Наставническият му тон беше вбесяващ. — Никога не се заключвам.
В гласа й звучеше скованост и раздразнение, но Кийн изобщо не им обърна внимание.
— Донесох ти нещо от Чикаго.
Изречени не само непринудено, ала и така неочаквани, думите му направиха яда й неуместен. Едва сега забеляза малкото пакетче, което носеше.
— Какво е това? — попита.
Той се приближи усмихнат.
— Не е нещо, което хапе — каза шеговито и протегна ръка.
Джоу го изгледа предпазливо, после отново сведе очи към пакетчето.
— Не ми е рожден ден — промърмори.
— Нито пък е Коледа — отбеляза с право Кийн. Спокойното търпение в гласа му я накара отново да прикове поглед в очите му. Той като че ли бе разбра колебанието й да приема подаръци.
— Благодаря — рече тя официално и взе пакета.
— Моля — отвърна Кийн със същия тон.
След разменените учтивости Джоу демонстративно разкъса хартията.
— Ах, Данте! — възкликна, припряно махна останалата част от опаковката и я хвърли на масата.
С благоговение прокара ръка по черната кожена подвързия. Долови характерната приятна миризма. Средствата й, отделяни за книги, щяха да стигнат само за един том годишно, ако си купуваше такива красиви издания. Отвори я бавно, сякаш да удължи удоволствието. Листата бяха плътни, искрящо бели. Текстът беше на италиански. Пробяга с поглед първата страница и думите гладко достигнаха до съзнанието й.
— Хубава е — прошепна.
Чувстваше се победена. Вдигна очи да му благодари отново и видя, че я гледа с усмивка. Внезапно я обзе плаха стеснителност, нещо, което рядко й се случваше да изпитва, свикнала цял живот да бъде пред тълпи от хора. Това й бе създало една естествена увереност в почти всякаква ситуация. Сега по бузите й плъзна руменина, а в главата й безразборно подскачаха думи, които не можеше да подреди.
— Радвам се, че ти харесва — прокара той леко пръст по бузата й. — Винаги ли се изчервяваш така, когато никой ти подарява нещо?
Затруднена какво да отвърне, тя отклони въпроса.
— Много мило от твоя страна, че си се сетил за мен.
— Стана от само себе си — рече Кийн, а Джоу сведе ресници.
— Не зная какво да кажа.
Сигурно би била в състояние да го погледне с присъщата си непристорена прямота, но той отново бе успял да я развълнува. Беше докоснал душата й. И сега, както всеки друг път в негово присъствие, се чувстваше неспособна да се справи с усещанията си.
— Вече го каза — Кийн взе книгата от ръцете й и запрелиства страниците. — Не мога да прочета и дума, естествено. Направо ти завиждам.
Преди тя да успее да се начуди как личност като Кийн Прескот може да й завижда за каквото и да било, той я погледна отново и се усмихна.
— Имаш ли кафе? — попита и остави книгата на масата.
— Кафе?
— Да, кафе. Нали знаеш, отглеждат го в големи количества в Бразилия.
Джоу го погледна нещастно.
— Нямам готово. Бих ти направила, ала трябва се преоблека, за да отида и помогна при събиране и палатките. В кухнята още сервират.
Кийн повдигна вежда.
— Не мислиш ли, че след като замести Бо Пийп, излезе с лъвовете и изпълни номера с пеперудите, вече ти е достатъчно за тази вечер? Между другото, ти беше една много привлекателна пеперудка.
— Благодаря, но…
— Да направим така — прекъсна я меко той и хвана края на плитката й. — За днес си приключила. Кафето ще приготвя аз, стига да ми кажеш къде е.
Макар да въздъхна нервно, тя беше по-скоро възбудена, отколкото подразнена. Едно кафе, реши, бе най-малкото, което можеше да направи, след като й бе донесъл такъв прекрасен подарък.
— Аз ще го приготвя — каза. — Ала навярно ще съжаляваш, че не си си взел от кухнята.
С тази съмнителна покана Джоу се отправи към бокса. Не го чу, но знаеше, че Кийн бе тръгнал след нея.
