От негодувание тя скочи на крака. От рязкото движение ръката я заболя силно и това веднага се отрази в погледа й, както и на усилието й да изтърпи болката.
— Мога и още как — отпи дълга глътка от брендито Кийн. — Аз съм собственик на цирка.
Джоу стисна юмруци от тона му, от това невъзмутимо, безцеремонно използване на властта му. Нито веднъж, откакто го видя клекнал до нея в клетката, не бе проявил някакъв жест да я утеши, не бе направил нищо, за да я успокои. Тя имаше нужда да получи нежност и съчувствие именно от него. За да прикрие треперенето на гласа си, заговори тихо.
— Ала не сте мой собственик, господин Прескот. И ако проверите документите си за собственост, ще видите, че не притежавате нито лъвовете, нито реквизита. Аз съм ги купила и ги поддържам с моята заплата. Сключеният с мен договор не ви дава право да ми казвате дали мога, или не мога да репетирам с животните си.
Лицето на Кийн беше като изсечено от гранит.
— Нито пък дава на теб правото да се разпореждаш под купола без мое разрешение.
— Тогава ще се разпореждам на друго място — сопна се Джоу в отговор. — Но ще го направя! — натърти. — Ще работя още веднъж с лъвовете днес. Няма да рискувам загубата на месеци дресировка.
— Ала ще рискуваш живота си! — изфуча Кийн и тупна чашата върху шкафа.
— Теб какво те интересува? — викна тя, излязла от кожата си. Цялото й самообладание я напусна. Раните в душата й бяха дълбоки като тези върху плътта. Беше минала през страдание по-остро, отколкото изживя при загубата на родителите си. Повече от всичко желаеше да почувства ръцете на Кийн, които я прегръщат. Искаше отново да усети сигурността, която изпита, когато той я остави да изплаче мъката си по Ари в обятията му. — За теб аз нищо не означавам! — мяташе глава и косите й се пилееха.
В гласа й назряваше нервен пристъп и Бък сложи ръка на рамото й.
— Джоу… — предупреди я с ниския си, боботещ глас.
— Не! — дръпна се тя и продължи бързо: — Той няма право! Не можеш да ми се бъркаш в живота! — изстреля яростно към Кийн с горящи от възбуда очи. — Аз зная какво съм длъжна да правя! И ще го направя! За теб какво значение има? Не носиш отговорност, ако бъда разкъсана! Никой няма да те даде под съд!
— Стига, Джоу — този път Бък говореше твърдо. Хвана я за здравата ръка и усети как цялото й тяло се тресе. — Много е разстроена и не знае какво приказва — обърна се към Кийн.
Лицето на Кийн се беше превърнало в безизразна маска, скриваща всяко чувство.
— Напротив, мисля, че добре знае какво приказва — възрази той спокойно. За няколко секунди се чуваше само тежкото дишане на Джоу и звукът от наливането на бренди в чашата. — Прави каквото смяташ, Джоу — каза, след като отпи. — Напълно вярно е, че нямам никакви права по отношение на теб. Отведи я в града — рече на Бък, после отново се извърна към прозореца.
— Хайде, Джоу — побутна я към вратата Бък, като я прикрепяше за кръста.
Щом излязоха навън, видяха Роуз, която тичаше насреща им откъм лагера.
— Джоу! — лицето й бе пребледняло от вълнение. — Джо, току-що научих! — Впери поглед в превръзката с широко отворени, уплашени очи. — Много ли е зле?
— Само драскотини. Наистина — успокои я Джоу. Добави за убедителност и най-ведрата усмивка, която бе в състояние да постигне. — Бък ще ме заведе в града за един-два шева.
— Бък? — вдигна Роуз поглед към върлинестия мъж. — Вярно ли е?
— Няколко шева — уточни той, но добави утешително: — Ще се оправи, не е чак толкова зле.
— Искаш ли да дойда с теб? — заситни Роуз редом, когато двамата пак тръгнаха.
— Не, благодаря ти, Роуз — усмихна се Джоу този път по-истински. — Всичко ще е наред.
Усмивката действително поуспокои Роуз.
— Когато чух, помислих, че… Ами, представих си какви ли не страхотии. Радвам се, че не си пострадала лошо — бяха стигнали до караваната на Бък и тя се повдигна на пръсти да я целуне по бузата. — Всички толкова те обичаме — пророни.
— Зная — стисна ръката й Джоу, после остави Бък да й помогне да се качи в кабината на пикапа.
Когато той подкара и излезе от лагера, тя облегна глава на седалката и затвори очи. Не си спомняше някога да се бе чувствала по-грохнала и съкрушена.
— Боли ли те? — попита Бък, щом излязоха на асфалтирания път.
— Да — призна Джоу откровено, като имаше предвид както ръката, така и душата си.
— Ще се почувстваш по-добре, когато те закърпят.
Тя продължаваше да седи със затворени очи. Знаеше, че някои рани никога не зарастват. Или ако зараснат, оставят белези, които се обаждат в най-неочакван миг.
— Не трябваше така да му се нахвърляш, Джоу.
В гласа на Бък се прокрадна лек упрек.
— Той не трябваше да се меси! — отвърна тя сопнато. — Не е негова работа. Аз не съм му грижа.
— Джоу, не ти приляга да си тъй рязка.
— Рязка ли? — отвори тя очи и се обърна. — А той? Да не би да беше любезен? Нима показа и най- малка следа от съчувствие? Трябваше ли да ми говори така, сякаш съм някакъв престъпник?
— Джоу, човекът беше стреснат. Ти гледаш едностранчиво на нещата. — Бък се почеса по брадата и въздъхна шумно. — Не си представяш какво е да наблюдаваш безпомощно отстрани, когато някой, който ти е скъп, го грози смъртна опасност. Трябваше едва ли не да го просна в безсъзнание, за да не му дам да влезе в клетката, докато не успеем да му втълпим в главата, че със сигурност ще те погуби, ако го направи. Беше много уплашен, Джоу. Всички бяхме уплашени.
Тя поклати глава, убедена, че Бък преувеличава поради привързаността си към нея. Джоу много добре помнеше, че гласът на Кийн беше груб, погледът му ядосан.
— На него не съм му скъпа — възрази тихо. — Не като на вас. Ти не викаше и не ми се караше. Не се държеше студено и грубо.
— Джоу, хората по различен начин… — подхвана Бък, ала тя го прекъсна.
— Зная, че не е искал да пострадам, Бък. Той не е безчувствен и жесток.
Джоу въздъхна. Цялата сила на гнева й се беше стопила, страхът й също бе отминал и бе оставил тялото й съвсем празно.
— Моля те, не искам да говорим за него.
По гласа й Бък усети колко бе смазана и угнетена. Потупа я по ръката.
— Добре, душице, само се успокой. Всичко ще се оправи за нула време.
Няма всичко да се оправи, помисли унило тя. Далеч не всичко.
Единадесета глава
С течение на времето ръката на Джоу заздравяваше добре. Нямаше я вече скованата вдървеност, останали бяха само тънки белези, които обещаваха още да избледнеят, но не и да изчезнат напълно. Тя обаче откри, че някаква искра бе напуснала живота й. Постоянно я измъчваше смътно, трудно обяснимо неудовлетворение, с което не можеше да се пребори. Нищо — нито работата, нито приятелите, нито книгите — не й носеха задоволството, с което бе израснала. Беше се превърнала в жена и потребностите й се бяха променили. Джоу знаеше, че проблемът се коренеше в Кийн, ала това не беше равнозначно на неговото решение. Той отново беше напуснал цирка, и то още същата вечер след случилото се с нея произшествие. Четири седмици по-късно още не се бе върнал.
На три пъти тя беше сядала с намерението да му пише, защото изпитваше нужда да смекчи някак вината си за грубите, жестоки неща, които му бе казала. И трите пъти ядосано късаше листа. Както и да пренареждаше думите, те бяха неточни. Изостави писането и се вкопчи в надеждата, че Кийн пак ще се появи, че ще дойде поне още веднъж. Ако можеха да се разделят като приятели, без горчилка и тежки думи, Джоу би се примирила с раздялата. С тази мисъл тя съумя да се върне към обичайния си начин на живот с известно смирение. Репетираше, участваше в представленията, изпълняваше всекидневните си допълнителни задължения. И чакаше. Керванът на цирка се движеше към Чикаго.
В късния августовски следобед Джоу стоеше под кипящия като кошер купол. Голямата шатра бе пълна с
