отдалечена на стотици километри. Тялото на лъва незабавно се напрегна и тя спря. Знаеше, че няма да й позволи да прекоси арената. Бе невъзможно да го изпревари, защото той щеше да вземе разстоянието с един скок. Трябваше го склони. Нямаше никакъв друг изход, освен да му се наложи.
— Вън! — заповяда твърдо. — Вън, Хамлет! Той продължаваше да я гледа и Джоу усети струйка да се стича между плешките й. Кожата й лепнеше от студена пот, за разлика от топлата кръв, която течеше от рамото надолу по ръката й. Изведнъж в съзнанието й живо изникна картината как лъвът влачеше баща й из клетката. Ужас скова гърлото й. Почувства как косата й се изправя и разбра, че ако само за миг се поддадеше на страха, това щеше да я погуби. Стегна се вътрешно и с усилие го пропъди.
Бързината беше от жизненоважно значение. Колкото по-дълго допуснеше лъвът да остане след другите на арената, без да й се подчинява, толкова по-дързък щеше да става. И по-опасен. Засега все още не бе разбрал в какво безизходно положение я държи.
— Вън, Хамлет! — повтори тя и подсили заповедта си с изплющяване на камшика.
Той скочи от пиедестала. Стомахът й се преобърна. Лъвът се колебаеше. Джоу напрегна всеки мускул и отново повтори командата. Звярът изглеждаше объркан и тя знаеше, че това можеше да се окаже нейно предимство или проклятие. Объркан, той можеше да скочи или да се оттегли. Пръстите й се разтрепериха и вкопчиха в дръжката на камшика. Лъвът пристъпяше неспокойно и я наблюдаваше.
— Хамлет! — повиши глас Джоу, като рязко разчлени всяка сричка. — Излез навън!
Към думите добави жест с ръка, който използваше, когато лъвовете още не бяха напълно свикнали с изричаните на глас заповеди.
Сякаш неочаквано сблъскал се с преграда, Хамлет отпусна опашка и се отправи с мека походка към тунела. Преди решетката да се затвори напълно, Джоу рухна на колене. Тялото й започна да се тресе като последствие от изживяния шок. Не бяха минали и пет минути, откакто Хамлет отказа да се подчини на Джери, а всички мускули я боляха, сякаш ги бе напрягала с часове. За момент зрението й се замъгли. Тръсна глава, за да се оправи, и тогава видя Кийн, клекнал на земята до нея.
Чу го да ругае, докато късаше раздрания ръкав на блузата й и го свличаше от ръката й. Изстрелваше някакви въпроси, но тя само клатеше глава и поемаше въздух на големи глътки. Успя да фокусира погледа си върху него. Очите му бяха необикновено тъмни и приковани в лицето й.
— Какво? — чуваше гласа му, ала не долавяше смисъла на думите.
Той изруга пак, достатъчно остро, за да проникне до помраченото й съзнание. После я изправи полека на крака и внимателно я вдигна на ръце.
— Недей… — умът й се опитваше да си пробие път през мъглата. — Нищо ми няма.
— Млъквай! — процеди Кийн дрезгаво и я изнесе от клетката. — Просто мълчи.
Понеже говоренето й струваше усилия, Джоу се подчини. Затвори очи. В главата й нахлу смесица от възбудени гласове. Ръката й гореше от болка, но това я успокои. Щеше да се уплаши, ако беше безчувствена и не усещаше. Ала още нямаше смелостта да погледне раната. Достатъчно беше, че бе жива.
Когато отново отвори очи, видя, че Кийн я внася в административния фургон. При врявата от съпровождащата ги шумна глъч Дафи се показа от кабинета си и тръгна насреща им.
— Какво, по дяволите… — започна, но млъкна и лицето му пребледня под многобройните ситни бръчки. Спусна се към тях, докато Кийн я настаняваше в един стол. — Колко е зле? — попита.
— Още не зная — измърмори в отговор Кийн. — Донесете кърпа и аптечката за първа помощ.
Бък, който ги следваше, вече носеше нужното. Подаде му нещата, отвори един шкаф и взе бутилка бренди.
— Не е толкова страшно — успя да пророни Джоу. Тъй като гласът й прозвуча донякъде стабилно и не трепереше, тя събра смелост и погледна надолу. Кийн горе-долу я беше превързал с остатъците от ръкава. Макар направената надве-натри превръзка да бе намалила кървенето, по ръката й още се стичаха струйки и всичко около раната беше твърде омазано, за да се разбере какви са пораженията. Започна да й се повдига.
— Откъде знаеш? — процеди Кийн и се зае да почисти мястото. Изстиска хавлиената кърпа в легена, който Бък беше оставил до стола.
— Вече не тече така силно — превъзмогна Джоу гаденето.
Съзнанието й бе започнало да се прояснява и тя дори намери сили да се намръщи на тона му. Той почувства вторачения й поглед и вдигна глава. В очите му имаше такава ярост, че тя се дръпна назад.
— Стой мирно! — заповяда Кийн грубо и отново насочи вниманието си към ръката й.
Лъвът й беше нанесъл кос удар, приплъзнал се в долната част на рамото, ала дори и при това положение имаше четири дълги и дълбоки резки. Болката беше пронизваща и Джоу стисна зъби. От безцеремонността на Кийн й стана още по-зле, обаче отчаяно се стараеше да не показва видима реакция нито на едното, нито на другото. Но против волята й я нападнаха последиците от преживяния страх. Прииска й се да бъде прегърната и приласкана, галена и утешавана от ръцете, които се грижеха за раната й.
— Ще се наложат шевове — обади се Кийн, без да я погледне.
— И инжекция против тетанус — добави Бък, като й подаде щедра доза бренди. — Изпий това, мила. Ще ти помогне да дойдеш на себе си.
Нежният му глас съвсем я разстрои. Той сложи едрата си длан на бузата й тя се притисна в нея.
— Хайде пий — подкани я отново.
Джоу вдигна питието и глътна. Стаята се завъртя, после пак дойде на фокус. Тя изхлипа тихо и опря чашата до челото си.
— Кажи ми какво се случи там — наведе се над нея Бък, докато Кийн правеше от другата й страна временна, по-прилична превръзка.
Джоу свали чашата. Пое си дълбоко дъх и издиша бавно. Заговори уверено.
— Хамлет не се подчини и Джери повтори командата, ала пристъпи напред. Прекалено близко. Видях очите на Хамлет и разбрах. Трябваше да реагирам по-бързо. Трябваше по-внимателно да го следя. Беше глупава грешка.
Тя се вторачи в питието. Продължаваше мислено да се кори и обвинява.
— Ти застана между момчето и лъва — процеди през зъби Кийн.
Завърши превръзката, изправи се и отиде да си налее бренди. Така и не се обърна да погледне към нея. Джоу обидено го гледаше в гърба, после обърна очи към Бък.
— Как е Джери?
Бък повдигна чашата към устните й. Страните й бяха започнали леко да порозовяват.
— Пийт е с него. Оклюмал е, но ще се оправи.
Джоу кимна.
— Ще се наложи, предполагам, да прескоча до града за това тук — кимна към раната и върна чашата на Бък. Чудеше се как ли ще й се отрази опитът да стане на крака. Отново си пое дълбоко дъх и отправи поглед към Дафи. — Погрижи се да има готовност за влизане, като си дойда.
Кийн се извърна от прозореца. Лицето му бе застинало в твърд, мрачен израз.
— За влизане къде?
Отговорът на Джоу беше леден.
— В клетката — каза и отмести очи към Бък. — Ще трябва да направим една бърза репетиция преди вечерното представление.
— Не! — сепна я гласът на Кийн. В продължение на един дълъг миг те се гледаха втренчено със странна, неприкрита враждебност. — Днес повече няма да влизаш там.
Тонът му беше властен и заповеднически.
— Естествено, че ще вляза — отвърна Джоу, като се стараеше да не проличат обидата и ядът й. — И ако Джери иска да стане дресьор на лъвове, също ще влезе.
— Джоу е права — намеси се Бък и от своя страна се опита да разсее назряващата взривоопасна атмосфера. — Същото е като падането от кон. Чакаш ли да мине прекалено дълго време, преди да го яхнеш пак, значи няма да станеш ездач.
Кийн не сваляше очи от Джоу. Продължи, сякаш Бък не беше се обаждал изобщо.
— Няма да го позволя.
— Не можеш да ме спреш!
