задръжки, езикът й търсеше неговия и увлече целувката в диви и потайни дълбини. Устните им се разделиха, само да за се слеят отново в още по-силен порив. Тя разбра, че всички блянове и желания бяха, в крайна сметка, само едно-единствено — Кийн.
Той се откъсна от нея и допря буза в косата й. В този миг Джоу почувства по-пълно удовлетворение, от когато и да било. Внезапно Кийн се отдръпна.
Тя приглади с ръка разрошените си коси. Наблюдаваше го озадачено как бърка в джоба си и вади тънка пура. Щракна запалката.
— Кийн?
Гледаше го и знаеше, че очите й му предлагаха всичко.
— Имаше тежък ден днес — подхвана той със странен за момента вежлив тон. — Ще те изпратя до фургона.
Джоу наведе глава. Тялото й болезнено тръпнеше.
— Защо правиш това?
Очите й унизително се напълниха със сълзи и я задавиха. Замъглиха погледа й и отразяващите се в тях светлини сякаш я заслепиха. Премига, за да ги спре и върне обратно. Кийн я видя и смръщи вежди.
— Ще те изпратя — повтори.
Безстрастният му тон отприщи цялата й мъка и гняв.
— Как смееш? — избухна тя. — Как смееш да ме накараш да те… — Думата „обичам“ за малко да се изплъзне от устата й, но успя да я преглътне. — Да те желая, а после да се отдръпваш! Бях права за теб от самото начало. Ала помислих, че съм се лъгала. Ти си студен и безчувствен. — Дишаше тежко и накъсано, но нямаше да си тръгне, докато не му кажеше всичко. Лицето й бе пребледняло от вълнение. — Не зная защо съм се надявала да разбереш какво ти е оставил Франк. Нужно е сърце, за да видиш неосезаемото. Ще се радвам да свърши сезонът и да направиш каквото там си си наумил! Ще се радвам никога повече да не те видя! Няма да ти позволя да ми причиниш това още веднъж! — Гласът й трепереше, ала Джоу не направи опит да го успокои. — Никога повече да не си ме докоснал!
Той я изгледа продължително, после внимателно всмукна от пурата.
— Добре, Джоу.
Кроткият тон на отговора му изтръгна хлип от гърлото й, преди да се обърне и побегне далеч от Голямата шатра.
Десета глава
През юли трупата обикаляше Вирджиния, докосна се и до западните й покрайнини на път за Кентъки, после навлезе в Охайо. Температурите се покачваха и зрителите в Голямата шатра си вееха усилено, за да пропъдят задухата, но все така идваха.
От вечерта на Четвърти юли Джоу гледаше да избягва Кийн. Това не беше толкова трудно, колкото би се оказало, ако той не прекара половината месец в Чикаго, зает със своите дела. Джоу вегетираше. Ядеше, защото храната й бе необходима да поддържа силите си. Спеше, защото почивката бе от съществено значение за бдителността й в клетката. Яденето не й се услаждаше, нито пък намираше покой в съня. Понеже повечето й колеги от трупата я познаваха твърде добре, тя по всякакъв начин се стараеше да изглежда нормално. Най-вече бе нужно да избегне каквито и да било въпроси, съвети и съчувствие. Налагаше се също, поради характера на работата й, да следи и контролира душевното си равновесие през по-голямата част от деня. След редица опити и провали, Джоу успя да постигне задоволителен успех.
Обучението на Джери продължаваше и той бележеше видим напредък. Допълнителните занимания с него запълниха и малките й пролуки свободно време. Следобедите, в които по график не се предвиждаха дневни представления, те двамата прекарваха на арената. С нарастването на опита и уменията му, тя започна да пуска в клетката и други лъвове, освен Мърлин. Към началото на август вече работеха с пълния им състав.
Единствените други, които репетираха него ден под големия купол, бяха ездачите. От съседния манеж се разнасяше тежкия, глух тропот на копитата. Джоу надзираваше Джери, който в момента редеше животните в пирамида. По даден знак Лазаръс започна да се изкачва по извитата в широка дъга стълба, която увенчаваше върха на пирамидата. На два пъти се спира и на два пъти Джери трябваше за повтори командата.
— Добре — оповести Джоу, когато фигурата беше направена докрай.
— Той се заинати — взе да се оплаква Джери, ала тя го смъмри.
— Не бъди прекалено припрян. Накарай ги да слязат — тонът й беше отсечен и делови. — Внимавай да спазват реда си. Важно е привикнат и да го съблюдават.
С ръце на кръста, Джоу зорко наблюдаваше действията на младежа. Според нея той притежаваше заложби. Нервите му бяха здрави, имаше усет към животните и постепенно се приучваше на търпение. При все това тя се бавеше със следващата стъпка в обучението му — да го остави сам на арената. Дори само с Мърлин й се струваше твърде рисковано. Джери още се държеше прекалено свойски с лъвовете. Все така не си даваше напълно сметка за тяхната хитрост и коварство.
Джоу сновеше из клетката и свикналите с нея зверове не проявяваха безпокойство. Те заеха местата си върху пиедесталите, а тя отново се върна и застана до Джери. — Сега тръгваме по редицата. Караш ги да напра вят номера с изправянето, после ги освобождаваме.
Един по един лъвовете се изправяха на задните и лапи и пореха въздуха с предните. Двамата минаваха последователно покрай всеки от тях. Горещината и задухата в шатрата бяха започнали да стават нетърпимо мъчителни и потискащи. Дрехите им лепнеха по гърба. Джоу си мечтаеше за студен душ. Когато стигнаха до Хамлет, той не се подчини на командата, озъби се и изръмжа негодуващо.
Злонравен грубиян, помисли разсеяно тя, докато чакаше Джери да повтори командата. Той така и стори, но едновременно с това направи крачка напред, за да подсили думите си.
— Не, не толкова близо! — предупреди го бързо Джоу. Още докато говореше, видя промяната в очите на Хамлет.
Спусна се несъзнателно към Джери, бутна го назад и го заслони с тяло. Хамлет замахна. Ноктите му стърчаха. В първия миг сякаш нагорещено желязо я жегна по рамото, когато лапата разкъса кожата й. Тя се обърна незабавно с лице към лъва, хвана здраво Джери за ръката и отстъпи заднешком извън обсега на лапите.
— Не бягай! — заповяда, усетила го, че трепери, обзет от паника.
Цялата й ръка бе обляна от шурналата кръв. Като гледаше движенията й да са бързи, ала плавни, взе камшика от Джери с лявата си ръка и силно изплющя с него. Знаеше, че ако Хамлет продължеше непокорството си и нападнеше, положението ставаше безнадеждно. Другите лъвове неминуемо щяха да се присъединят към схватката. Всичко щеше да свърши, преди да може да се предприеме каквото и да било. Абра вече мърдаше неспокойно и оголваше зъби.
— Отворете тунела! — извика Джоу. Гласът й бе леден. — Назад към вратата — нареди на Джери, после даде знак на животните да напуснат арената. — Ще ги изкарам един по един. Движи се бавно — инструктираше го тя — и ако ти кажа да спреш, замръзваш на място. Разбра ли?
Чу го как преглъща, без да сваля очи от големите котки, които започнаха да скачат от пиедесталите си и да се отправят към тунела.
— Той те докачи. Силно ли те одра?
Думите бяха едва доловим шепот, напоен с ужас.
— Казах да вървиш! — половината лъвове бяха напуснали арената, но Хамлет беше заковал очите си в Джоу. Нямаше време за губене. Част от съзнанието й регистрира някакви викове извън клетката, ала тя го блокира и се съсредоточи върху звяра. — Хайде, върви — повтори на Джери. — Прави каквото ти се казва!
Той пак преглътна шумно и заотстъпва назад. Секундите се проточиха безкрайно, докато се чу издрънчаването на решетката. Когато дойде неговият ред, Хамлет дори и не помръдна, за да напусне мястото си.
Джоу беше останала сама с него. Подушваше жегата миризмата на дивото и на собствената си кръв. Ръка й тръпнеше от болка. Бавно направи опит да тръгне назад. Вратата на клетката изглеждаше
