великодушие, — характерът ти не е от най-ужасните.
— Май съм ти напълно ясен.
— О, не! — спря Джоу и се извърна към него. — Съвсем не е така. Знам само какъв си тук. Това, което представляваш в Чикаго, мога единствено да го подозирам.
Той повдигна вежда. Беше събудила любопитството му.
— Там различен ли съм според теб?
— Не зная — сбърчи тя замислено чело. — Не си ли? Условията са други. Вероятно имаш къща или голям апартамент, домашна помощничка, която идва един път… Не, два пъти в… седмицата. — Представила си мислено картината, Джоу зарея поглед напред и продължи да я описва: — Кабинетът ти е с изглед към целия град, имаш способна секретарка и усърден помощник. Ходиш на делови обеди в клуба. В съда си страхотен и бляскаво печелиш дела. Имаш си личен шивач и посещаваш гимнастически салон три пъти седмично. Естествено, театър в края на седмицата, както и някакъв спорт — тенис, да речем, не голф. Или не, хандбал.
Кийн клатеше глава.
— Това ли е вълшебството, което щеше да ми показваш?
— Не — сви рамене тя и продължи да върви. — За това не е нужно да си ясновидец или да имаш много пари, за да си представиш какво правят хората, които ги имат. Ала знам, че към работата си се отнасяш сериозно. Не би избрал професия, която ти е безразлична.
Той крачеше в мълчание. Когато заговори, гласът му бе тих и сдържан.
— Не съм уверен дали ме удовлетворява твоето кратко описание на живота ми.
— Съвсем схематично е — отвърна Джоу. — Трябва по-добре да те опозная и разбера, за да попълня празнините.
— А не си ли?
— Какво? — попита тя. — Дали те разбирам? — Досмеша я от нелепата несъстоятелност на въпроса му. — Естествено, че не те разбирам. Как бих могла? Ние живеем в два различни свята.
Бяха стигнали до Голямата шатра. Джоу отметна платнището на входа и прекрачи в мрака. Щракна ключа и два реда прожектори грейнаха отгоре. Тъмнината отстъпи и намери убежище в ъглите, спотаи се върху задните редове.
— Прекрасно е, нали? — ясният й глас прелетя от край до край и отекна под купола. — И не е безлюдно. Те винаги са тук — артистите, зрителите, животните. — Тръгна към манежа. — Знаеш ли какво е това? — разпери в кръг ръце. — Това е вечно, неостаряващо чудо в променящия се свят. Без значение какво става навън, то е тук. Но пътуващите циркове като нашия са най-уязвими, оставени сме на благоволението на слоновете, в ръцете на механиците, подвластни сме на чувствата и настроенията на тълпата. Ала шест дни от двадесет и девет седмици ние правим чудеса. Сътворяваме своя свят на разсъмване, който изчезва с настъпването на нощта. Това също е част от вълшебството. Тя изчака Кийн да се приближи. — Палатките изникват на голото място, лъвове и слонове шестват по главната улица. Ние никога не остаряваме, защото всяко следващо поколение ни преоткрива отново. — Тя стоеше тъничка и изящна в кръг светлина. — Животът тук е фантастичен и вълнуваш. Но също и труден. Локви и кал, часове напрежение, схванати мускули, ала когато приключиш изпълнението си и те обземе онова чувство, че си нещо различно и по- особено, то нищо друго в света не може да се сравни него.
— Затова ли го правиш? — попита Кийн.
Джоу поклати глава.
— Всичко е само част от едно общо, голямо нещо. Всеки от нас има своите причини, предполагам. Задавал си ми този въпрос и преди. Не съм сигурна дали бих могла да ти обясня. Може би го правим, защото всички ние вярваме в чудеса. — Тя се завъртя и светлините проблеснаха в косата й. — Прекарала съм тук целия си живот. Зная всеки трик, всеки номер. Наясно съм как бащата на Джейми напъхва двадесет клоуна в двуместна кола. Ала всеки път, когато го видя, се смея и вярвам. Не е само възбудата, Кийн, а тръпката на вълнуващото очакване. Да знаеш, че предстои да видиш най-голямото или най-малкото, най-бързото или най-високото.
Джоу изтича в центъра на манежа и разпери ръце.
— Дами и господа! — вирна глава и обяви с възторжен, приповдигнат тон. — За ваша радост и удивление, за ваш късмет и изумление, ще сте свидетели за първи път в Америка на такова невиждано изобилие от огромни, могъщи дебелокожи, в поразително хореографско изпълнение под ръководството на великолепната Сирина! — Тя се засмя и с привично движение отметна косите си на гърба. — Танцуващи слонове — каза, радостна, че той се усмихва. — А пък да чуеш клоуна в представленията на открито, когато започне речта си. Елате насам! Още, още по-близо! — Джоу сви и размърда примамващо пръсти. — Вижте повелителката на змиите, смайващата Серпентина и нейните чудовищни, ужасяващи влечуги! Гледайте как това красиво, младо момиче омагьосва смъртоносната кобра! Вижте я в прегръдката на страшилището, грамадната боа! Не изпускайте единствената възможност да видите невероятното по рода си укротяване на отровни, подли и коварни змии!
— Мисля, че Бейби може да те даде под съд за клевета.
Тя се разсмя и застана в средата на арената.
— Да, ама когато зрителите видят дребничката Роуз с боата удушвач около врата й, разбират, че си е заслужавало парите. Ние им даваме това, за което идват — ярки багри и блясък, развихрено въображение, невероятни зрелища. Вълнение. Възторг. Нали видя публиката, когато Вито изпълнява номера си върху високо опъната жица без предпазна мрежа?
— Мрежата ми се струва слаба защита, когато балансира на повече от тридесет метра височина. — Кийн пъхна ръце в джобовете си и се намръщи. — Рискува живота си всеки божи ден.
— Същото прави и полицаят, и пожарникарят — отвърна тихо Джоу и постави ръце на раменете му. Повече от всякога бе необходимо да го накара да разбере мечтата на баща си. — Зная за какво говориш, Кийн, но трябва да ни разбереш. Опасността е присъща, тя съпровожда много от номерата. Ние чуваме как публиката затаява дъх, когато Вито прави задно салто върху въжето. Щяха да са впечатлени дори и да имаше мрежа, ала нямаше да са ужасени.
— Трябва ли да бъдат?
Сериозният й израз се разведри.
— Ами да! Те имат нужда да бъдат ужасени, очаровани, омагьосани. Включено е в цената на билетите. Това е един свят, състоящ се само от превъзходното, ненадминатото, неповторимото! Ние изпробваме пределите на човешката дързост и с всеки изминал ден те се променят, отдалечават. Знаеш ли колко време е било нужно, докато за първи път бъде изпълнено тройно превъртане на трапеца? А сега е нещо почти обикновено — очите й заблестяха вдъхновено. — Един ден някой ще направи четворно превъртане. Ако днес на този ринг стои човек и жонглира с три горящи факли, то утре някой друг ще го прави, докато язди върху гърба на препускащ кон, а пък по-нататък цяла група ще си ги подхвърлят, докато висят на трапеца. Нашата работа е да правим невероятното, а после, когато сме го постигнали, да направим и невъзможното. Толкова е просто.
— Просто — промърмори той, вдигна ръка и я погали по косата. — Питам се така ли щеше да си мислиш, ако можеше да го наблюдаваш отстрани.
— Не зная. Никога не ми се е случвало.
И другата му ръка се зарови в косите й. Прокарваше пръсти, сякаш я решеше, и като че ли изцяло бе погълнат от тази дейност. Бавно преметна кичур по кичур назад и дланите му обрамчиха лицето й. Стояха под сноп светлина, която неимоверно удължаваше сенките им.
— Толкова си очарователна — прошепна Кийн.
Джоу нито се обади, нито помръдна. Този път имаше нещо различно в начина, по който я докосваше. Нежност и колебание, каквито не бе усещала преди. Макар да гледаха право в нея, не можеше да прочете изражението на очите му. Лицата им бяха съвсем близо и дъхът му я гъделичкаше. Обви с ръка врата му и притисна устни в неговите.
До този момент не бе съзнавала колко празна се чувства, как страшно й се бе искало да го прегърне. Устните й копнееха за него. Притисна се плътно, докато ръцете му престанаха да са нежни. Превърнаха се в нетърпеливи и търсещи, жадни и ненаситни. Бяха забравени седмиците, през които го нямаше, през които бе мечтала за неговото докосване. Тялото й се сгря и съживи от кипналата кръв. Страстта я освободи от
