чая. Разяждана от любопитство, Джоу се настани срещу нея и зачака да чуе историята, която предчувстваше, че ще последва. — Бях на осемнадесет, когато го срещнах. Бях дошла на цирк с братовчед си. „Колос“ по онова време беше по-малък — припомни си тя с усмивка, — ала все едно, пак си беше същият. О, да, каква магия! — поклати глава и въздъхна. — Влюбихме се един в друг на мига, оженихме се, въпреки всички възражения и несъгласието на моето семейство и се отправихме на път. Беше вълнуващо. Усвоих номера с паяжината, помагах и в гардероба.
Джоу се ококори.
— Участвали сте в представленията?
— О, да! — отвърна не без гордост Рейчъл и бузите й леко поруменяха. — И ме биваше при това. После забременях. Двамата с Франк бяхме като две деца, които очакват подарък за Коледа. Дори нямах деветнадесет, когато се роди Кийн. Бях прекарала в цирка близо година. През следващия сезон нещата се утежниха. Бях млада и малко уплашена от бебето. Изпадах в паника дори само ако кихнеше и непрекъснато дърпах Франк да ходим в града на лекар. Какво търпение е проявил, като си помисля сега. — Тя се наведе напред и хвана Джоу за ръката. — Можете ли да разберете колко тежък е такъв живот за някой, който не е пригоден за него? Осъзнавате ли, че извън неговата магия и възторжени вълнения има трудности, неволи, страхове, невъзможни изисквания? Самата аз бях почти дете вече с дете на ръце, за което трябваше да се грижа, без да притежавам издръжливостта, способностите и всецялата отдаденост на професионалните артисти в трупата, без майчински опит и увереност в себе си. Изкарах още една година пряко сили, живях в непрекъснато нервно напрежение. — Тя въздъхна тихо. — Когато сезонът приключи, се върнах в Чикаго.
За първи път Джоу можеше да види нещата от нейна гледна точка. Разказът на Рейчъл я накара живо да си представи състоянието на момиче, по-младо от нея самата, попаднало в непривичен и взискателен свят, при това с бебе, което трябва да гледа. През годините беше видяла немалко хора, които се опитваха да водят този суров живот и издържаха не повече от няколко седмици.
— Струва ми се, разбирам колко трудно ви е било — каза смутено, но все пак не всичко й беше ясно. — Ала защо, след като с Франк сте се обичали, не сте измислили нещо?
— Какво? — на свой ред попита горчиво Рейчъл. — Да наемем някъде къща и да живеем заедно половин година? Със сигурност щях да го намразя. Или той да изостави живота си тук и да заседне с мен и Кийн на едно място? Това щеше да унищожи всичко, заради което го обичах. — Тя поклати глава и се усмихна кротко. — Ние наистина се обичахме, Джоувилет, но не достатъчно. Компромисите невинаги са възможни и никой от нас двамата не бе в състояние да се нагоди към нуждите и желанията на другия. Аз опитах. Франк също щеше да опита, ако го бях помолила, ала всичко щеше да пропадне, преди още да бе започнало. Направихме най-мъдрото при дадените обстоятелства. — Тя се взря в очите на Джоу. Видя там самоуверения израз на младостта. — Навярно ти се струва безсърдечно и жестоко, но нямаше смисъл да запазваме това болезнено положение и да продължаваме да се измъчваме. Той ми подари Кийн и двете прекарани заедно години, които винаги съм ценяла като съкровище. Аз му дадох свободата без горчивина и разкаяние. Десет години по-късно отново намерих щастие. — Рейчъл се усмихна при спомена. — Обичах Франк и тази любов остава млада и сладка, както в деня, в който го срещнах.
Джоу преглътна. Търсеше начин да поиска прошка за подхранваната цял живот ненавист.
— Той… Франк пазеше тетрадка с изрезки за Кийн. Следеше чикагските вестници.
— Наистина ли? — грейна Рейчъл. Облегна се назад и вдигна чашата с чая. — Напълно в негов стил. Кажи ми, Джоувилет, той беше ли щастлив? Имаше ли това, което искаше?
— Да — отвърна без колебание Джоу. — А вие?
Рейчъл я изгледа. В първия момент замислено, после погледът й се стопли.
— Какво добро сърце имаш, благородно и състрадателно. Да, имах, каквото желаех. А ти, Джоувилет, ти какво искаш?
Без вече гнетящото я чувство за неловкост, Джоу се усмихна и тръсна глава.
— Повече, отколкото мога да получа.
— Бива си те — заключи Рейчъл, като я изгледа открито и преценяващо. — Мисля, че ти си боец, а не фантазьор — мечтател. Когато дойде време да избираш, няма да се задоволиш с по-малко от всичко. — Усмихна се и стана. Лицето на Джоу беше застинало в напрегнато изражение. — Ще ми покажеш ли своите лъвове? Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквам да те видя на арената.
— Да, разбира се — Джоу също се изправи, ала застина нерешително. После протегна ръка. — Радвам се, че дойдохте.
Рейчъл пое протегната ръка.
— Аз също.
През останалата част от деня Джоу търсеше Кийн, но безуспешно. След срещата и разговора с майка му беше станало още по-наложително да говори с него. Нямаше да намери покой, докато не направеше опит да се помирят. До началото на вечерното представление още не го бе открила.
Номерата се нижеха един след друг и й се струваха безкрайни, докато се терзаеше душевно и с мъчително нетърпение очакваше финала. Той би трябвало да е с майка си някъде сред публиката и несъмнено щеше да го намери след края на представлението. А то се точеше и опъваше до скъсване нервите й.
Най-сетне спектакълът свърши и тя застана до задния изход, като се чудеше дали да чака, или да отиде във фургона му. Олекна й и едновременно я обзе тревожно притеснение, когато ги видя и двамата да приближават.
— Джоувилет — заговори първо Рейчъл и я хвана за ръцете. — Ти беше прекрасна и изумителна! Разбирам защо Кийн казва, че имаш дива, неопитомена красота.
Джоу слисано го погледна, ала срещна безстрастните му кехлибарени очи.
— Радвам се, че ви е харесало.
— О, не мога да ти опиша колко! Този ден ми навя някои много скъпи спомени. Разговорът ни следобед също бе от голямо значение за мен. — Наведе се и за изненада на Джоу я целуна. — Надявам се отново да те видя. Отивам да се сбогувам с Дафи, преди да ме откараш, Кийн — продължи тя. — Ще те чакам в колата. Довиждане, Джоувилет.
— Довиждане, госпожо Лоринг — Джоу я изпроводи известно време с поглед, после се обърна към Кийн. — Тя е чудесен човек. Кара ме да се срамувам.
— Не е нужно — той пъхна ръце в джобовете си, без да сваля поглед от нея. — Двамата с теб сме имали причини за негодувание, но и двамата сме грешали. Как ти е ръката?
— А-а — несъзнателно пипна мястото Джоу. — Добре е. Белезите едва личат.
— Хубаво.
Последва мълчание. Тя усети как смелостта я напуска.
— Кийн — подзе Джоу и се застави да го погледне право в очите. — Искам да ти се извиня за ужасния начин, по който се държах след злополуката.
— Веднъж вече ти казах — заяви той сухо, — че не ми трябват извинения.
— Моля те — потисна тя гордостта си и докосна ръкава му. — Твърде дълго го държа в себе си и то ме измъчва. Не мисля всички онези неща, които ти наговорих — додаде бързо. — Надявам се да ми простиш.
Не беше убедителното извинение, каквото си беше наумила, ала само толкова успя. Изразът му не се промени ни най-малко.
— Няма нищо за прощаване.
— Кийн, моля те! — сграбчи го за ръката Джоу, когато той се обърна да си тръгне. — Не ме оставяй с чувството, че не си ми простил. Зная, че изрекох ужасни неща. Имаш пълното право да ми се сърдиш, но не можеш ли… Не може ли отново да бъдем приятели?
Нещо трепна върху лицето му. Кийн вдигна ръка и я докосна с опакото на дланта по бузата.
— Имаш навика да ме поставяш в трудно положение, Джоувилет — свали ръката си и я пъхна в джоба. — Оставил съм нещо за теб при Дафи. Желая ти щастие.
Отдалечи се, а тя остана онемяла, поразена от безвъзвратната окончателност на тона му. Гледа след него, докато не изчезна от поглед.
Не чувстваше нищо от това, което си бе представяла. Нямаше нищо. Нито болка, нито сълзи, нито
