отчаяние. Не беше подозирала, че едно човешко същество може да бъде толкова празно и все още живо.
— Джоу — приближи се с тромавата си походка Дафи и й подаде дебел плик. — Кийн ти остави това.
После продължи по-нататък, за да се погрижи всички окъснели и размотаващи се наоколо местни жители да бъдат проводени извън лагера.
Всички чувства я бяха напуснали. Хвърли отсъстващ поглед на пакета в ръката си и унило се отправи към фургона. Влезе и без желание отвори обемистия плик. Остана права, докато вадеше съдържанието му. Отне й известно време да проумее юридическата терминология. Два пъти препрочете множеството документи, преди да седне.
Дванадесета глава
Летището гъмжеше от хора и оживена смесица от звуци. Почти изгубила се сред тази суматоха, Джоу си пробиваше път сред тълпата с надеждата да се добере до такси. Отначало само зяпна при вида на обилния сняг, който валеше навън, досущ като глуповато втрещил се зрител, който за първи път вижда гълтача на саби. После взе да му се радва, макар да трепереше под кадифеното палто, което специално бе купила за пътуването. Градът беше красиво побелял под снежната пелена, която продължаваше да се сипе, и отвлече временно ума й от целта на предприетото пътешествие. Никога не беше идвала на север толкова късно през годината. Чикаго през ноември й се стори вълнуваща гледка.
След като беше поотминал първоначалният шок, тя узна, че Кийн й бе предоставил не само цирка, но и свързаните с него задължения. Почти веднага трябваше да се започне подписването на нови договори. Джоу се зарови в купища писмена работа, принудена в значителна степен да разчита на опита на Дафи, докато същевременно й се налагаше да полага сериозни усилия за възстановяване на душевното си равновесие. След приключването на сезона десетина пъти направи опит да се свърже с Чикаго. Всеки път затваряше телефона, преди да набере докрай номера на Кийн. Реши, че бе по-разумно да се види с него лично. Отложи пътуването с няколко седмици, заради сватбата на Джейми и Роуз.
Именно тогава, по време на самата церемония, когато стоеше в ролята си на шаферка, Джоу разбра какво трябваше да направи. Имаше само едно нещо, което тя истински желаеше, и то беше да е с Кийн. Като гледаше лицето на Роуз, докато младоженците си разменяха брачните клетви, Джоу си върна непоколебимата решимост да спечели мъжа, когото обичаше.
Така ли ще стоя бездейно тук, запита се на хиляди километри далеч от него. Не! С разтуптяно сърце начерта плана си. Щеше да отиде в Чикаго и да се срещне с него. Той нямаше да я върне. Някога я беше желал, щеше да го накара отново да я пожелае. Нямаше да изживее дните си, без поне една малка част от живота й да бе част от неговия. Не бе нужно да я обича. Достатъчно беше, че тя го обичаше.
Трепереща от непривичния за нея студ, Джоу се пъхна в едно такси и потегли из града. Отупа с премръзнали пръсти косата си от снега и се упрекна как можеше да е толкова загубена, та да забрави да си купи шапка и ръкавици. Ами ако не си бе вкъщи, хрумна й внезапно. Ако беше в Европа, Япония или Калифорния, да речем? От притеснение започна да й прилошава, ала бързо пропъди тревожните мисли. Трябваше да си е у дома. Днес бе неделя, Кийн си седи вкъщи, чете нещо, може би готви някоя своя реч за пред съда или пък… Е в компанията на жена, представи си ужасена. Трябва да спрем и да се обадя, помисли трескаво. Трябва да кажа на шофьора да ме закара обратно на летището! Тя стисна очи и се помъчи да запази спокойствие. После впери поглед през прозореца в преминаващите край нея сгради и тротоари. Започна да диша бавно и дълбоко и постепенно почувства как надигналата се паника я напуска.
Няма от какво да се страхувам, внушаваше си сама. Не ме е страх, опитваше да си повярва. Но Джоу, която цял живот бе прекарала сред лъвове и си изкарваше хляба с дресировка на опасни, диви хищници, сега примираше от страх. Ами ако я отблъснеше? Няма да му позволя да ме отблъсне, каза си и вирна самоуверено брадичка. Ще го прелъстя. Тя хвана с две ръце главата си. А как ще го направя? С какво да започна? Не, трябва да кажа на шофьора да обръща.
Ала преди да успее да проговори, таксито намали ход и спря до бордюра. Механично, като робот, Джоу плати, като остави от объркване и вълнение твърде голям бакшиш, после слезе.
Дълго, след като колата замина, стоя пред входа, вдигнала поглед към внушителното, изобилстващо от стъкло здание. Снежинките танцуваха край нея и обсипваха косата и раменете й с блестящи кристалчета. Забързан пешеходец, свил глава в яката на палтото си, я блъсна и извади от съзерцанието. Тя вдигна куфарите си и бързо влезе във входа на сградата.
Фоайето вътре беше огромно, с опушено стъкло и дебел, пухкав килим. Като не знаеше, че трябва да се обади на портиера, Джоу се насочи към асансьорите заедно с група от обитателите и неволно се скри от погледа му, така че той не можа да я забележи и спре. Вече в кабината, натисна с треперещ пръст бутона за най-горния етаж. Бърборенето на останалите пътници се регистрираше от съзнанието й като далечно, глухо бръмчене. Дори не забеляза кога асансьорът беше спрял и те бяха слезли.
Когато кабината спря за втори път и вратите се плъзнаха настрани, тя остана вторачена в празното пространство цели десет секунди. Сепна се от вцепенението, щом тръгнаха обратно да се затварят. Натисна бързо копчето, за да ги върне и излезе в коридора. Краката й се подкосяваха, но Джоу ги застави да се движат напред. Спря пред апартамента на Кийн, остави багажа си на земята и застина нерешително. От страх я полазиха тръпки. Коленете й трепереха. Опря чело на вратата. Спомни си, че Рейчъл Лоринг я беше нарекла борец. Пое си дълбоко дъх, изправи се и почука. Вратата се отвори безмилостно скоро. Видя как в очите на Кийн премина изумление. Стоеше и я гледаше втрещено.
Спускащата се по раменете й коса беше цялата посипана със сняг. Лицето й пламтеше от студа, а очите й блестяха почти трескаво от вълнение и усилието да се владее. Устните й трепнаха, преди да проговори.
— Здравей, Кийн.
Той продължаваше да стои безмълвен, само очите му пробягваха по нея невярващо.
Отслабнал е, помисли тя, вперила напрегнат поглед в лицето му. После забеляза, че бе облечен в джинси и тениска. Краката му бяха боси. Беше небръснат и за малко ръката й сама да посегне, за да го докосне по наболата брада.
— Какво правиш тук? — не отвърна Кийн на усмивката й.
Гласът му беше дрезгав и й се стори, че долавя нотки на учудено недоволство.
Джоу се постара да изглежда спокойна и самоуверена, ала усмивката й се пречупи.
— Може ли да вляза? — попита.
— Моля?
Въпросът сякаш го порази. Веждите му се свъсиха.
— Може ли да вляза? — повтори тя, като едва устояваше на желанието да се обърне и да избяга.
— Ах, да, естествено. Извинявай.
Той прокара ръка през косата си, отстъпи назад и посочи с жест навътре.
Още с влизането краката й потънаха в мъхнат светлобежов мокет. Джоу си позволи да огледа за момент обстановката, като използва това време за допълнителната цел да си възвърне самообладанието. Помещението беше просторно, с ярко контрастиращи цветове. Тъмнокафяв диван и разположена редом хромирана масичка за кафе със стъклена повърхност. Три кресла с високи облегалки в нежно кремаво, освежени от наситено сини възглавнички. По стените висяха картини, в една, от които разпозна Пикасо. Видя също и скулптура, за която бе сигурна, че бе Роден.
В противоположния край на стаята имаше приповдигнат на две стъпала подиум. Зад огромния, отгоре до долу прозорец се разкриваше Чикаго. Джоу приближи с нескривано любопитство. Опасенията й някак необяснимо бяха изчезнали. Сякаш веднъж прекрачила прага, се бе гмурнала с главата надолу и вълните я бяха понесли по предначертания път. Вече не се страхуваше.
— Прекрасно е! — възкликна и се обърна отново към Кийн. — Удивително, невероятно е да имаш целия град в краката си всеки ден. Сигурно се чувстваш като цар и владетел.
— Не съм го поглеждал от тази страна.
