— Явно съм го пропуснал. — Той пусна една от онези усмивки, на които нито една жена не би устояла. — Сигурно съм бил доста зает, когато е излязъл на екрана.
В очите й блесна пламъче и Либи поклати глава.
— Сигурно. Явно и двамата сме били доста заети през четиридесетте години.
Кал пропусна намека покрай ушите си.
— За какво се разказваше? — Фабулата изобщо не го интересуваше. Просто искаше да я слуша и наблюдава, докато говори.
За да му угоди и да му се присмее, а и също, за да постои по-дълго, седнала до поточето, и да помечтае, тя започна. Той слушаше разказа за изгубената любов, героизма и саможертвата. Нещо повече. Доставяше му удоволствие да я наблюдава как жестикулира, как гласът й се понижава и повишава в съответствие с емоциите й. Очите й отразяваха нейните чувства, погледът й се смекчаваше, щом заговореше за възродената любов и потъмняваше, когато стигаше до поредната раздяла, причинена от съдбата.
— Без хепиенд?
— Не, ала винаги съм вярвала, че след войната Рик я е намерил отново.
— Защо?
Либи седна така, че подпря глава на кръстосаните върху коленете си ръце.
— Защото те си принадлежат взаимно. Когато такова нещо се случи и хората го осъзнаят, те винаги намират начин да се съберат отново. — Тя се извърна към него усмихната, но постепенно усмивката й се изпари, като видя изражението на лицето му. Като че ли бяха сами, помисли си. Не само сами тук в планината, но сами в цялата вселена, както са били в началото на света Адам и Ева.
Либи усети копнеж. За първи път в живота си почувства копнежа на тялото, ума и сърцето си.
— Недей — прошепна Кал, когато тя се заизправя да стане. Едва я докосна по рамото, ала Либи замръзна. — Иска ми се да не се страхуваш от мен.
— Аз не се страхувам. — Беше останала без дъх, сякаш бе тичала километри.
— Тогава от какво се плашиш?
— От нищо. — Гласът му можеше да бъде и нежен. Объркващо нежен.
— Но ти си напрегната. — С дългите си фини пръсти той започна да разтрива стегнатите й мускули по раменете. Раздвижи се и устните му докоснаха слепоочието й. Допирът бе хладен и объркващ като вятъра. — Кажи ми, от какво се страхуваш?
— От това. — Тя вдигна ръка, за да го отблъсне. — Не знам как да се справям с усещанията си.
— Защо изобщо трябва да го правиш? — Кал плъзна ръка отстрани по тялото й и се изненада от собствената си страст.
— Защото всичко се случва прекалено бързо. — Либи вече не се съпротивляваше. Решимостта й се сломи, постепенно се разтопи и се превърна в горещ поток нарастваща страст.
— Прекалено бързо? — Смехът му заглъхна, защото той зарови лицето си в шията й. — Та вече цели векове са изминали.
— Кейлъб, моля те. — В гласа й се усещаше настойчивост, молба, която бе хем слаба, хем категорична. Той разбра, усетил трепетите на тялото й под своето, че можеше да я притежава. Точно когато осъзна това, видя в очите й смутеното объркване и разбра, че тя никога не би му го простила.
Усети желание, което предизвика спазъм в стомаха му. Това бе ново и притеснително чувство. Извърна се настрана и стана с гръб към нея. Вторачи се в течащата вода.
— Всички мъже ли подлудяваш така?
Либи сви крака към гърдите си.
— Не, разбира се, че не.
— Значи аз съм щастливец, така ли? — Той отново погледна към небето. Искаше му се да се върне там, да се завърти в космоса. Сам. Свободен. Чу как тревата до него зашумоля и видя как тя се изправи. Зачуди се дали някога отново ще се почувства съвсем свободен. — Желая те, Либи.
Тя не проговори. Не можеше. Никой мъж не й бе казвал тези простички думи преди. Дори и хиляди мъже да й го бяха казвали, нямаше да има значение. Нито един от тях нямаше да може да изрече думите по начина, по който го направи Кал.
Докаран до ръба на пропастта поради мълчанието й, той се завъртя рязко към нея. Вече не приличаше на нейния безпомощен, леко странен пациент, а на разгневен, напълно здрав и опасен мъж.
— По дяволите, Либи. Да не би да очакваш да си мълча, да не усещам нищо? Такива ли са правилата тук? Да вървят по дяволите тези правила. Аз те желая и ако ще остана тук още време, да знаеш, че ще те имам.
— Ще ме имаш? — Тя осъзна, че цялото й същество сега бе прекалено слабо и безпомощно, за да изрази гняв. Ала през тялото й премина мълния, който я накара да се изпъне като струна. — Какво? Да ме притежаваш, както би притежавал новата си кола? Можеш да пожелаеш каквото си поискаш, Кал, но когато това засяга и мен, ще трябва да се вслушаш в мнението ми.
Беше невероятна, непоносимо ослепителна, с ярост в очите и цветя в косите си. Той щеше завинаги да я запомни такава. Знаеше го, както знаеше, че споменът му щеше да бъде сладко-горчив, ала въпреки това природата му го тласкаше напред.
— Можеш да си говориш, каквото си искаш. — И като я хвана за двете ръце, я придърпа към себе си. — Но преди да си тръгна, ще взема нещо от теб.
Този път Либи му оказа съпротива. Гордостта и ядът й я накараха да се разбунтува. Тогава Кал я прегърна, пристегна я с двете си ръце като в менгеме и я придърпа към тялото си. Искаше да го прокълне, ала устните му силно се впиха в нейните.
Този път нямаше нищо общо с предишния. Тогава прелъстяваше, убеждаваше, съблазняваше. Сега притежаваше — нямаше право, но го правеше. Протестът й бе заглушен. Не обърна внимание и на съпротивата й. По гърба я полазиха тръпки на паника, които бързо се превърнаха в чисто желание.
Тя отказваше да бъде принуждавана. Не искаше да бъде поставена пред свършен факт, без право на избор. Ала това го казваше мозъкът й. Така беше редно и в мислите й имаше логика. Тялото й обаче се втурна напред, като остави интелекта на заден план. Отдаде се на силата, на напрежението и накрая на природата си. Срещнаха се сила със сила.
В ръцете му се почувства странно жива. Накара го да забрави всичко — кой бе, защо и къде се намираше. Когато долови всичко това с устните си, времето и светът престанаха да съществуват. За него усещането бе не по-малко ново, застрашително и възбуждащо, отколкото за самата нея. Неустоимо. Престана да мисли. Тя бе толкова неустоима, колкото и гравитацията, която ги държеше на земята, а и толкова властна, колкото страстта, която караше пулсовете и на двама им да се разбушуват.
Той наведе главата й назад и потъна във влажните й, приканващи устни.
Светът се завъртя. С нежен стон Либи прокара длани по гърба му и отчаяно се вкопчи в здравите му рамене. Не искаше световъртежът да прекъсва, въртеше се лудо, докато накрая се почувства замаяна, задъхана и нестабилна. Чуваше ромона на водата и шепота на вятъра в клоните на дърветата. Сноп лъчи горещо напече гърба й. Съзнаваше, че в действителност краката й все още бяха здраво стъпили на земята. Но светът продължаваше да се върти.
Беше влюбена.
Стонът, който се изтръгна от дълбините на гърлото й, бе знак на капитулация. Отдаде му се изцяло. На него… На себе си…
Той нашепваше името й. Затихващата болка го прониза отново, а желанието му бясно се луташе напосоки и премина в ново, непознато за него до момента чувство. Ръката му, която досега нежно се ровеше из косата й, изведнъж се стегна. Кал усети как венчето на цветето се прекърши. Във въздуха се разнесе сладкият аромат на загиващото растение.
Той се отдръпна ужасен. Цветето остана в ръката му, крехко и смачкано. Погледът му бе прикован върху устните й, все още топли и сочни, мускулите му потръпнаха. Вълна на отвращение от самия себе си го проряза. Никога, никога не бе насилвал жена преди. Идеята сама по себе си бе непоносима за него — най- срамният грях от всички. Действителността беше непростима, по-непростима от всякога, защото за него Либи носеше такъв смисъл, какъвто никоя жена преди не бе носила.
— Нараних ли те? — промълви Кал.
Тя поклати енергично глава. Доста енергично. Дали я бе наранил? Меко казано. По-скоро бе изживяла
