Кал се опита да си придаде възможно най-невинен вид и стана от стола й.
— Търсех те.
— Само да си ми ровил в компютъра…
— Не можах да се въздържа да не погледна в писанията ти. Доста любопитна тематика.
— Наистина. — Тя погледна към бюрото си, но там очевидно всичко си беше постарому. — Мога да се закълна, че те чух да разговаряш с някого.
— Тук, както сама виждаш, сме само ти и аз. — Той й се усмихна отново. Ако можеше да я забаламоса още няколко секунди, щеше да има достатъчно време да изключи миникомпютъра си от нейния и да изчака по-удобно време да продължи. — Явно съм си говорил сам. Либи… — Кал направи стъпка към нея, ала тя се отдръпна и му връчи таблата.
— Заповядан, направих ти сандвич.
Той пое таблата и я постави върху леглото. Нейната пряма добронамереност го накара да се почувства гузен като грешник.
— Ти си една много мила жена.
— Да не мислиш, че ще те оставя да умреш от глад, само защото си ме ядосал.
— Не бих желал да те ядосвам изобщо. — Кал пристъпи напред, когато Либи се приближи към компютъра си и се загледа в него. — Явно не успявам да се преборя със себе си. Извинявай, че онова, което се случи одеве, не ти хареса.
Тя му хвърли бърз, смутен поглед.
— Най-дооре да го забравим.
— Не, не мисля. — И понеже имаше нужда от физически контакт с нея, той я докосна по ръката. — Каквото и да се случи долу, аз със сигурност няма да го забравя. Ти докосна нещо много дълбоко в мен, Либи. Нещо, което никой не беше докосвал преди.
Тя знаеше много добре за какво говори Кал. И именно това я изплаши.
— Трябва да се залавям отново за работа.
— На всички жени ли им е толкова трудно да бъдат откровени?
— Аз не съм свикнала. Не зная как да се справям. Не се чувствам удобно, когато около мен има мъже. Просто не съм влюбчива натура. И не съм достатъчно страстна.
Той се засмя и Либи се отдръпна, засрамена и разгневена.
— Това е най-нелепото нещо, което съм чувал. Ти си изпълнена с толкова страст.
Нещо в нея се преобърна.
— Да, но само към работата си. Към семейството си също може би, ала не в смисъла, който ти влагаш.
Кал се опита да разгадае какво изразява погледът й и разбра, че тя наистина си вярваше. Или се беше насилила да си повярва. През последните два дни бе разбрал какво бе да се съмняваш в себе си. Ако можеше да й се отблагодари по някакъв начин, щеше вероятно да успее да разкрие каква беше жената, която Либи криеше в себе си.
— Искаш ли да се поразходим?
Тя премигна.
— Моля?
— Да отидем на разходка.
— Защо?
Той се помъчи да не се разсмее. Либи очевидно беше от жените, които за всичко трябваше да имат обяснение и причина.
— Защото денят е хубав и аз искам да разгледам къде съм попаднал. Ти можеш да ме разведеш малко.
Тя разплете пръстите си, които досега бяха неспокойно сплетени. Нали си беше обещала да я кара полека и да се наслаждава на времето си. Кал беше прав. Денят бе чудесен и работата и можеше да почака.
— За целта ще трябва да си обуеш обувките.
Влажният, леко хладен въздух бе пропит от някакъв аромат. След няколкоминутен размисъл той установи, че миризмата беше на бор. Боровият аромат, който му напомни за Коледа. Но уханието беше реално, а не от симулатор. Наоколо беше пълно с дървета и сутрешният бриз, който повяваше из клоните им, наподобяваше вълните в морето. В далечината на север върху ясното синьо небе се мержелееха няколко сиви облачета. Чуваха се и птичи песни.
Освен къщата и разнебитената барака зад нея, нямаше и следа от друго човешко присъствие, а само планини, небе и гора.
— Тук е невероятно.
— Така е, знам. — Либи се усмихна и й се прииска възхищението и разбирането му да не й бяха доставили чак такова голямо удоволствие. — Винаги, когато дойда тук, се замислям дали да не остана за постоянно.
Кал престъпваше до нея, като се опитваше да върви в крак. Влязоха в гората. Сега присъствието й не му беше чуждо. Напротив, като че ли беше най-естественото нещо.
— Защо не го направиш?
— Най-вече заради работата си. Университетът няма да ми плаща да се разхождам из горите.
— Тогава за какво ти плащат?
— Да правя проучвания.
— Как живееш, когато не си заета с тези проучвания?
— Как ли? — Тя вдигна глава. — Предполагам, спокойно. Имам апартамент в Портланд. Уча, чета и преподавам.
Пътеката взе да става стръмна.
— А как се забавляваш?
— Гледам филми, слушам музика…
— А телевизия?
— Да, и телевизия гледам. Понякога дори повече, отколкото трябва. Ами ти? Спомняш ли си какво обичаше да правиш в свободното си време?
— Да летя. — Усмихна се бързо и чаровно. Либи почти не забеляза кога я беше хванал за ръка. — Няма нищо по-хубаво от това, да летя, поне аз така го усещам. Някой път ще те повозя.
Тя го изгледа дружелюбно и спря погледа си върху превръзката му.
— Това бих го пропуснала.
— Аз съм добър пилот.
Развеселена, Либи се наведе и откъсна някакво диво цвете.
— Възможно е.
— Не е възможно, а е абсолютно сигурно. — С едно движение, което беше непринудено и същевременно от само себе си естествено, той взе цветето от ръката й и го закичи в косата й. — Имах повреда в бордовия компютър, иначе сега нямаше да съм тук.
И тъй като постъпката му я стъписа, тя го погледна за миг втренчено, преди да продължи напред.
— Закъде беше тръгнал? — Либи забави ход, за да го изчака, докато береше диви цветя покрай пътеката.
— За Лос Анджелис.
— Доста път е дотам.
Кал понечи да й отвърне нещо, защото си помисли, че тя се шегува с него.
— Да — отговори й той, — повече, отколкото предполагах.
Либи неуверено докосна цветето в косата си.
— Няма ли някой да те търси?
— За известно време няма да ме търсят. — Кал погледна към небето. — Ако утре открием моя… самолет, ще мога да преценя щетите и ще се заема с тях.
— До ден-два ще можем да стигнем и до града. — Искаше й се да го успокои, защото забеляза
