Той пъхна ръце в джобовете си и се завъртя на пети, без да се опитва да разбере защо изведнъж почувства такъв гняв.
— Слушай, миличка, за това, което се случи, аз нося точно толкова вина, колкото и ти.
— Ти ме сграбчи.
— Не, аз те целунах. А ти ме сграбчи. — Кал се зарадва, като видя как лицето й пламна. — Изобщо не съм те принуждавал да правиш каквото и да било, Либи. И двамата го знаем прекрасно. Ала ако ти е по- приятно да си мислиш, че имаш лед в жилите си, нямам нищо против. — Срамът се изпари от лицето й, като изражението й остана бледо и каменно. Но очите й се разшириха и потъмняха. Притаената болка, която струеше от тях, го накара да се наругае мислено и да пристъпи напред. — Извинявай.
Тя се размърда иззад стола и промълви съвсем тихо:
— От теб нито искам, нито очаквам извинение, ала се надявам на съдействие.
Той присви очи.
— Ще получиш и двете.
— Сега имам много работа. Ако желаеш, нямам нищо против да вземеш телевизора в стаята си. На рафта до камината има и книги. Ще оценя усилието ти, ако останеш далеч от пътя ми през останалата част от деня.
Кал отново пъхна ръцете си в джобовете. Ако Либи смяташе да упорства, нека бъде нейната воля.
— Добре.
Тя остана неподвижна със скръстени ръце пред гърдите си, докато той не напусна стаята. Искаше й се да хвърли нещо по него, за предпочитане — чупливо. Кал нямаше право да й говори по този начин, след като самият той я бе накарал да се чувства така.
Значи, лед в жилите? Напротив, в живота й усложненията винаги бяха идвали от това, че се вълнуваше прекалено силно, че искаше прекалено много. С изключение на случаите, когато се стигнеше до личните, физически взаимоотношения между мъжа и жената. Ама че мизерия! Либи извърна стола към себе си и се стовари върху него. Винаги бе била предана дъщеря, любяща сестра и вярна приятелка. Но ничия любовница. Никога не бе усещала нарастващата страст и необходимостта от близост. От време на време се досещаше, че всъщност дадени усещания й липсват.
С една целувка Кал я бе накарал да пожелае неща, за които бе убедена, че са маловажни. Поне за нея лично. Имаше работата си, както и целите си, и знаеше, че ще ги постигне. Имаше близки, познати и приятели. По дяволите, така си беше достатъчно щастлива. Нямаше нужда от някакъв налудничав пилот, който дори не можеше да задържи самолета си във въздуха, а я накара да се почувства неспокойна, жива, само като я целуна по долната устна. Тя дори не знаеше колко жива можеше да се чувства, докато не я беше целунал.
Всичко това беше нелепо. По-скоро разстроена, отколкото ядосана, Либи скочи и си наля нова чаша кафе. Той само й бе напомнил за нещо, което тя често забравяше. Това, че бе млада, нормална и здрава жена. Жена, която току-що се бе върнала от няколкомесечно отшелничество на безлюден остров в южната част на Тихия океан. Сега трябваше да завърши дисертацията си и да се прибере в Портланд. Там щеше да се отдаде на светски живот — да излезе няколко пъти, да отиде на кино, на някое и друго парти. Най- важното от всичко, реши твърдо Либи, бе да помогне на Кейлъб Хорнблоуър да си стъпи отново на краката и да се върне там, откъдето беше дошъл, по дяволите.
Взе си кафето и се заизкачва по стълбите. Цялата й информация за него бе, че се яви изневиделица, сякаш падна от Луната.
Мина покрай стаята му и не можа да се сдържи да не се разсмее, като чу хаотичните звуци от някакво телевизионно шоу. Този мъж се забавляваше лесно, помисли си тя, докато затваряше след себе си вратата на собствената си стая.
Четвърта глава
Това си беше чисто обучение. Кал прекара няколко часа, завладян от морето на дневните телевизионни програми. Средно на всеки десетина минути той превключваше на друг канал, преминавайки от най- различни игри към сапунени опери, от телевизионни шоута към рекламни клипове. Рекламите му се сториха особено забавни, поради бързата си, често поразителна интензивност.
Предпочиташе музикалните клипове заради рязката промяна в тоновете и заразителната веселост, която излъчваха. Други го караха да се чуди на хората, които по това време обитаваха планетата Земя.
Някои реклами показваха как отрудени жени се борят с мазни петна и други досадни мръсотии. Кал не можеше да си представи майка си или която и да било жена от своето време, която да се тревожи до такава степен кой ли препарат би направил бялото още по-бяло. Но рекламите бяха приятно интригуващи.
Имаше и други, които показваха как млади и красиви мъже и жени решават проблемите си, като пият газирани напитки или кафета. Очевидно всички работеха, някои на открито, изглежда бяха на добра работа, така че в края на работния ден да можеха да излязат с приятели и да изпият по една бира в някое барче. Навиците им му се видяха прекрасни.
През деня попадна на един сериал, където жената доста развълнувано обсъждаше с някакъв мъж вероятността да е забременяла. Една жена или е бременна, или не е, реши той и превключи на друга програма. Там попадна на шкембест мъж с карирано сако, който спечели едноседмична почивка на Хавайските острови. От реакцията на спечелилия Кал стигна до заключението, че наградата бе някакво невероятно постижение за двадесетия век.
Зачуди се, когато попадна на откъс от обедните новини, как човечеството изобщо е успяло да оцелее до двадесет и първия век, а и по-нататък. Убийството явно бе от най-популярните спортове за времето си. Както и дискусиите за ограничаване на оръжията и съответните договори. Политиците явно не бяха в състояние да променят особено живота на хората, помисли си той, докато дъвчеше, седнал с подвити крака, някакви бисквити, които намери в кухнята на Либи. Досадни и отегчителни, те непрекъснато увъртаха с полуистини и повече се усмихваха, отколкото казваха нещо съществено. Видя му се направо абсурдно, че световните лидери всъщност водеха преговори за това, по колко ядрени оръжия да произведе и да притежава всеки от тях. По колко ли си мислеха, че са им необходими?
Няма значение, реши Кал и пак превключи телевизора на поредната сапунена опера. Нали най-накрая се бяха споразумели.
Сапунените сериали най му харесваха. Въпреки, че картината прескачаше и звукът понякога се губеше, реакциите на хората го забавляваха. Хареса му също как те изживяваха несгодите си, как планираха бракове, разводи и любовни афери. Отношенията между тях очевидно бяха сред десетте най-важни неща, характерни за този век.
Докато гледаше, на екрана се появи руса жена със сълзи в очите, която се затича и се хвърли в обятията на гол до кръста мъж. Те се прилепиха един към друг и страстно се целунаха, очевидно щастливи. Музиката намаля, после съвсем изчезна. Целуването явно беше общоприет навик по това време. Защо тогава Либи така се разстрои, когато той я целуна?
Неспокоен, Кал се изправи и отиде до прозореца. И той не беше реагирал по очаквания за настоящите традиции начин. Целувката го беше разгневила, беше го накарала да се почувства неудобно и уязвим. Нито едно от тези усещания досега не му беше познато. И нито едно, трябваше да си признае, не намали ни най-малко желанието му към нея.
Кал искаше да узнае всичко възможно за Либърти Стоун. Какво мисли, какво усеща, какво желае, какво харесва. Имаше няколко въпроса, които искаше да й зададе, няколко начина, по които да я докосне. Той знаеше, че когато й ги зададеше, очите й щяха да потъмнеят и да се разширят, объркани и бездънни. Почти без усилие можеше да си представи каква бе на пипане кожата й под сгъвката на коляното или зад врата.
Беше невъзможно. Сега трябваше да мисли само за едно нещо. Как да се прибере в къщи.
Времето с Либи беше нещо като антракт между две действия. Колкото и малко да знаеше за жените от това време, то му беше достатъчно, за да разбере, че Либърти Стоун не беше от жените, които някой мъж може да обича и да изостави току-така. Само един поглед в очите й му беше достатъчен, за да види, че там гори не само страст, но и огъня на домашния уют.
Кал не беше готов в най-скоро време да създаде свой собствен дом. В интерес на истината, родителите
