му се бяха открили и оженили доста рано, на около тридесетгодишна възраст. Но той все още не изпитваше необходимостта да се задомява. И когато му дойдеше времето, със сигурност това щеше да стане на негов терен. За Либи можеше да мисли само като за временно, обаче и приятно развлечение при напрегнати и същевременно изключително деликатни обстоятелства.
Трябваше да си тръгне. Притисна длани към хладното стъкло, сякаш беше в затвор, от който бягството бе лесно. Мнозина мъже биха мечтали за това, което му се случваше, ала Кал предпочиташе да преодолява бариери в собствения си свят, в своето собствено време.
Истината бе, че доста понаучи от вестниците и телевизията. През двадесетия век все още предстоеше дълъг път до постигането на световен мир. Хората ги беше грижа с какво да се изхранят и оръжията бяха придобивани и използвани с безразсъдна незаинтересованост за последиците. Дванадесет пресни яйца се продаваха за не повече от един долар — настоящата американска валута — и всички хора се самоизтезаваха с диети.
Наученото беше наистина доста интересно, но той не смяташе, че някога би могло да му бъде от полза. Сега трябваше да насочи вниманието си върху случилото се там, на кораба му.
Ала предпочиташе да си мисли за Либи, за чувството, което изпита, когато я прегръщаше. Искаше да я запомни как пламна в ръцете му и колко меки бяха устните й, докато я целуваше.
Когато тя самата пожела да го прегърне, през тялото му преминаха тръпки. Това никога не му се беше случвало преди. Зад гърба си имаше опит с жените от своето време, който смяташе за доста богат. Те му доставяха удоволствие, както с компанията си, така и с взаимната физическа наслада. И тъй като смяташе, че бе взел от тях не повече, отколкото им бе дарил, с повечето си беше останал добър приятел. Но нито една от тях не го бе разстроила така, както тази единствена целувка с Либи.
Тя изведнъж го бе повела извън познатото, към някаква дива, шеметна вихрушка. Дори сега можеше да си спомни усещането за страстта й. Беше го извадила от равновесие. Бе готов да повярва, че от очите му присвяткаха искри. Почувства се привлечен от някаква необятна, безгранична сила.
Краката му като че ли нагазиха в дълбоки води. Бавно вдигна ръка и се подпря на стената, за да не падне. Замайването отмина, като остави след себе си пулсираща кухина в основата на черепа му. Изведнъж си спомни. Спомни си за светлините. Святкащите, премигващи светлини в пилотската кабина. Навигационната система отказа. Защитните устройства блокираха. Автоматичният сигнал за помощ се включи.
После празното пространство. Виждаше го и дори сега пот изби по челото му. Черната дупка бе широка и мрачна. На картата му не беше обозначена. Иначе никога не би се приближил толкова до нея, ако знаеше за съществуването й. Тя просто си беше там и засмука неговия кораб.
Ала Кал не се остави да бъде погълнат. Фактът, че все още беше жив и без съмнение се намираше на Земята, го доказваше. Вероятно се беше подхлъзнал по ръба й и това бе довело до минаването му през времето и пространството. Учените от неговото време биха се усъмнили в подобно твърдение. Пътуването във времето все още бе само на теория и най-често никой не приемаше на сериозно тази теория.
Но той го беше направил.
Разтреперан, Кал приседна на леглото. Беше оцелял след събитие, при което нямаше доказано оцелели. Вдигна ръце, обърна дланите си и се загледа в тях. Беше цял и относително непокътнат. И се беше загубил. Пребори се с паниката и сви юмруци. Не, не се беше загубил — щом като успя да премине пътя в едната посока, трябваше да има начин да го измине и в обратната. Да се върне у дома. За целта притежаваше необходимия разум и нужните умения. Погледна миникомпютъра на китката си. По него можеше да изчисли някои основни положения. Не би било достатъчно, в никакъв случай, ала когато стигнеше до кораба си… Ако изобщо нещо беше останало от него.
Отказвайки да приеме факта, че корабът му можеше да бъде непоправимо повреден той закрачи из стаята. Възможно бе да включи миникомпютъра си към нейния персонален компютър. Трябваше да опита.
Чуваше я да се движи на долния стаж. Като че ли пак беше в кухнята, но едва ли за да му приготви ново ядене. Чувството на съжаление го обзе твърде бързо, за да успее да го потисне, и в съзнанието му проблесна за миг сцената как Либи седи срещу него на масата. Напомни си, че не можеше да си позволи да съжалява. И ако зависеше от него, нямаше да я нарани.
Реши, че пак щеше да й се извини. В интерес на истината, ако успееше да си помогне с нейния компютър, щеше възможно най-гладко и безболезнено да излезе от живота и.
Бързо, но тихо Кал се отправи към нейната стая. Надяваше се тя да остане долу, докато направеше няколкото елементарни изчисления. Първоначално те щяха да му свършат работа, докато не откриеше кораба си и не задействаше машините на борда му. Въпреки че нетърпението му напираше, за миг се спря и се заслуша в звуците от долния етаж. Либи със сигурност се намираше в кухнята и, ако се съдеше по патърдията, очевидно още беше ядосана.
Архаичният компютър със странната си мониторна кутия и старомодна клавиатура се мъдреше на бюрото, обграден с множество книги и разпилени хартии. Тон седна на стола и се взря в него.
„Включване.“
Мониторът остана черен.
„Компютър, включване.“
Напрегнат от емоциите си. Кал едва си спомни действието на клавиатурата. Зададе му командата и зачака. Нищо.
Облегна се на облегалката и забарабани с пръсти по плота.
Поради някакви непонятни за него причини, Либи го беше изключила. Това можеше лесно да се промени. Разрови се сред хартиите и откри нож за отваряне на писма. Обърна наопаки клавиатурата и тъкмо се приготви да я разглоби, за да проникне в компютъра, когато внезапно зърна копчето за включване.
Глупак такъв, каза си той. Тук за всичко имаше копчета за включване. И като си наложи да сдържа и малкото си останало търпение. Кал потърси други копчета за пускане. Когато машината забоботи, той едва не нададе победоносен вик.
— Е, поне стигнахме донякъде, активирах компютъра. — Кал разтърси глава, за да освежи мисълта си, и се зае да пише.
„Изчисли и стигни до крайните данни за отклонение от фактора време.“
Спря отново, изруга и отвори твърдия диск, за да открие платката за паметта. Нетърпеливостта му го правеше немарлив. Още по-лошо — глупав. Човек никога не може да извлече каквато и да било информация от машина, която не е включена. Въпросът бе деликатен и отнемаше време, ала Кал се насили да не бърза. Когато свърши, неизвестно как миникомпютърът на китката му все пак се свърза с нейния компютър.
Пое си дълбоко дъх и преплете пръстите на двете си ръце.
„Здравей, компютър.“
„Здравей, Кал.“
Думите пропищяха от минито на китката му и се изписаха върху големия старомоден екран.
„Здравей, миличък, така се радвам да те чуя отново.“
„Потвърдено.“
„Предостави ми съществуващата информация за теорията за пътуване във времето чрез преодоляване на гравитацията и ускорението.“
„Недоказана теория. Представена за първи път от доктор Линуърд Бауърс през 2110. Неговата хипотеза гласи…“
„Не.“
Кал прокара ръка през косата си. В прибързаността си той изпреварваше собствените си стъпки.
„Сега нямам време за всички тези подробности. Изчисли и направи заключение. Пътуване през времето и вероятност за оцеляване при евентуална среща с черна дупка.“
„Недостатъчни данни…“
„По дяволите, казвам ти, това се случи. Анализирай необходимото ускорение и траекторията. Стоп.“
Той чу стъпките на Либи близо до вратата и времето му стигна само да изключи компютъра, преди тя да влезе в стаята.
— Какво правиш?
