нещо опустошително. С една целувка й бе доказал, че волята й не струва и пукната пара, а сърцето й окончателно бе загубено.
Не беше време да й се извинява. Той се извърна настрана, докато не овладее емоциите си, за да може да говори логично. Нямаше да й се извини, че я желае, или защото й бе отнел нещо. Когато си тръгнеше, нямаше да му остане нищо друго от нея.
— Не мога да ти обещая, че това няма да се случи отново, ала доколкото зависи от мен, ще направя всичко възможно да не го допусна. Сега по-добре се върни в къщата.
И това беше всичко? Либи се зачуди. След като беше изтръгнал всичките й чувства, така спокойно й казваше да се прибере в къщата? Отвори уста да възрази, но точно преди да проговори се спря.
Той беше прав, разбира се. Това, което се беше случило, не биваше да се допуска отново. Те бяха абсолютно непознати, каквото и да диктуваше сърцето й като опровержение. Без да каже нито дума, тя се завъртя и го стави сам при поточето.
По-късно, когато слънцето и сянката бяха променили вече местата си, Кал отвори длан и пусна цветчето във водата. Загледа се как течението го отнася.
Пета глава
Либи не можеше да си събере мислите. Взираше се в екрана на компютъра, като се мъчеше да прикове вниманието си към думите, които вече беше написала. Колбарийските островитяни и техният танц по пълнолуние вече не я възхищаваха така. Бе сигурна, че в постоянната заетост се таеше решението на проблема й, в пълното й потапяне в работата. Никой не бе успял досега да я отклони от делата й. В университета вечно довършваше някакви особено важни теми, докато съквартирантките й си правеха бурни купони. Тази целенасоченост бе постоянна величина в нейния професионален живот. Беше свикнала да си води записки на газена лампа в палатка, да чете върху гърба на магаре в тръс и да подготвя лекциите си в джунглата. Щом се заемеше с нещо, никой не бе в състояние да я отклони от работата й, докато не я свърши.
Прочете един откъс за трети път и си даде сметка, че единственото, за което можеше да мисли, бе Кал.
Колко жалко, че навремето не бе проявила по-дълбок интерес към химията, помисли тя и си махна очилата, за да разтърка очите си. Ако беше го сторила, вероятно сега щеше по-лесно да си обясни собствената си реакция към него. Сигурно някъде съществуваше книгата, която можеше да й даде необходимата информация и основа за анализ. Не искаше да има усещането, че не бе в състояние да даде отговор на иначе толкова простичкия въпрос „защо“. Отнесените мечти по любовта и романтиката бяха едно. Съвсем друго бе да ги изпиташ на собствения си гръб.
Беше й безкрайно непривично.
Либи въздъхна дълбоко, отблъсна се от бюрото и си сви краката. С поглед, все още прикован върху екрана, тя сгъна ръце върху коленете и си подпря брадичката. Каза си, че е невъзможно да е влюбена. По- скоро това бе някакво объркано усещане поради напрегнатостта на момента. Хората не се влюбваха толкова бързо. Можеха да се почувстват привлечени, разбира се. За да се стигнеше до любов обаче, налице трябваше да има и някои и други фактори.
Общ произход и общи интереси например, продължаваше да се самоубеждава Либи. Това й се видя като солидно основание за възникването на една любов. Как можеше да се влюби в Кал тогава, след като единственото нещо, което знаеше за него бе, че го интересува летенето. А, и яденето, добави тя с усмивка на облекчение.
Също така трябваше да съществува и взаимно разбирателство за чувствата, целите и нрава на другия. За любовта със сигурност и това имаше значение. Как можеше да бъде влюбена, след като изобщо не разбираше Кейлъб Хорнблоуър? Чувствата му бяха тъмна бездна за нея, целите му изобщо не бяха обсъждани, а да не говорим за нрава му, който се променяше средно през един час.
Той беше угрижен. Либи се усмихна, когато си спомни погледа, който така често улавяше в очите му. Понякога й заприличваше на човек, който просто е свил по грешен път от магистралата и е попаднал в странна, чужда земя.
Угрижен, ала поради някакви причини и сериозно загазил също така, сети се тя, борейки се със съчувствието си, което застрашаваше да разпилее и малкото й останал здрав разум. Кал бе прекалено силна личност, чарът му бе твърде завладяващ, увереността му надвишаваше всички допустими граници. В прилежно подредения й живот нямаше място за мъж като него. Дори със самото си присъствие би създал хаос.
Чу го да се приближава към кухнята и тялото й веднага се напрегна. Пулсът й забърза и кръвта й забушува. Машинално.
Отвратена от себе си, Либи придърпа стола си към бюрото. Щеше да поработи. Смяташе да работи до полунощ и да не си мисли повече за Кал. Улови се, че отново си гризе нокътя на палеца.
— По дяволите, кой е този Кейлъб Хорнблоуър?
Последното, което очакваше от измърморения си въпрос, бе отговор. Тъничкият, писклив гласец, който се чу наблизо, я накара да подскочи. И за да не се свлече на земята, тя се хвана за ръба на бюрото. Вторачи се с отворена уста в монитора.
„Хорнблоуър, Кейлъб, капитан от МКС, в оставка.“
— О, Боже Господи! — С ръка на гърлото си, поклати глава. — Сега, само чакай малко — прошепна Либи.
„Изчакване.“
Това не беше възможно, каза си тя, като притисна неуверено треперещата си ръка към устата. Сигурно халюцинираше. Точно така. Дължеше се на емоционалния стрес, на преумората и липсата на здрав нощен сън. Затвори очи и три пъти си пое дълбоко въздух. Но когато отново отвори очи, думите все още стояха изписани на екрана.
Какво, по дяволите, ставаше тук?
„Информацията изискана и предоставена. Необходими ли са допълнителни данни?“
С трепереща ръка Либи разбърка купчината хартии върху бюрото си и видя часовника на Кал. Можеше да се закълне, че гласът идваше оттам. Не, това беше просто невъзможно. С един пръст проследи тънката жица, която излизаше от часовника и влизаше в твърдия диск на нейния компютър.
Каква е тая игра, която играеше той?
„Съоръжението предлага избор между петстотин и двадесет игри. Коя ще изберете?“
Либи? — Кал стоеше на прага и бързо съобразяваше какво да каже. Безсмислено бе да се обвинява в небрежност. Вместо това се замисли дали всъщност подсъзнателно не бе наредил умишлено нещата така, че да бъде принуден да й разкаже истината. Ала сега, когато тя се обърна, увереността му се изпари и той се подвоуми дали това би било добре и за двама им. Либи не беше само изплашена, беше вбесена.
— Влез, Хорнблоуър. Искам да ми кажеш какво точно се случва тук.
Опита се усмивката му да изглежда непринудена и предразполагаща.
— Къде?
Тук, по дяволите. — Тя посочи монитора.
— Би трябвало да знаеш повече от мен. Това е твоя работа.
— Искам обяснение, и то веднага.
Той се приближи. Един бърз поглед към екрана беше достатъчен да предизвика усмивка на устата му. Значи, Либи се интересуваше кой бе той. Фактът, че присъствието му я объркваше не по-малко, отколкото нейното него, го накара да се почувства някак си по-удобно. Освен това беше проявила интерес към него.
— Не, не бива да искаш това от мен.
— Не само, че искам, а и настоявам. Ти… Ти… — В гнева си тя едва си поемаше дъх. Не, Кал нямаше да я накара да заеква. — Влизаш тук, включваш часовника си към компютъра ми и…
— Свързах го — започна той. — Ако ще работиш на нечий компютър, трябва да знаеш езика, на който се работи.
Либи стисна зъби.
