Тя стана и съчувствено го погали по рамото.
— Трябва да си легнеш.
Той не се обърна да я погледне, защото нямаше нужда.
— Не ми вярваш, нали?!
Либи отвори уста да му отговори, но осъзна, че не можеше да го излъже.
— Ти нали си вярваш.
Тогава Кал се извърна. В очите й се четеше състрадание.
— Тогава как би обяснила случилото се? — Той бръкна в джоба си и извади минито. — Ами това?
— Хайде, няма нужда да обясняваме каквото и да било. Извинявай, че те притесних, Кал. Ти явно си много изморен.
— Нямаш обяснение за това? — Той посочи часовника си и отново го пусна в джоба си. — Или за мен?
— Добре. Моята теория е, че участваш в някаква шпионска операция. Дори съм склонна да повярвам, че си към някой елитен в Централното разузнавателно управление. Сигурно ти е дошло в повече — стресът, напрежението и извънредната работа. Когато катастрофира, шокът и травмата са те докарали до ръба. Убедена съм, че вътрешно не одобряваш това, което си работил, и затова подсъзнателно си предпочел да си избереш гази история с другото време.
— Значи си мислиш, че съм луд.
— Не, разбира се. — Състраданието се бе върнало в погледа и гласа й. Лекичко го докосна по лицето, за да го успокои. — Мисля, че сега си много объркан и се нуждаеш от почивка и внимание.
Искаше му се да изругае, но се спря навреме. Ако продължеше да настоява, само щеше да я изплаши. Вече й бе създал достатъчно усложнения, които тя със сигурност не заслужаваше.
— Вероятно си права. Още се чувствам леко замаян от катастрофата. Най-добре е да си легна.
— Прекрасна идея. — Либи го изчака да стигне до вратата. — Кейлъб, не се тревожи. Всичко ще се оправи.
Той се обърна и си помисли, че това можеше да се окаже последният път, когато я вижда. Пурпурният здрач изпълваше прозорците зад гърба й, като че ли бе застанала на ръба на мъглата. Очите и бяха тъмни и изпълнени със състрадание. Кал си спомни колко сладък и наситен бе ароматът на устните й. Прониза го болка от съжалението, което изпитваше.
— Ти си — отвърна й той тихо — най-хубавата жена, която съм срещал.
Тя остана безмълвна, загледана към вратата, която Кал затвори зад себе си.
Той не заспа. Докато лежеше в тъмното, единственото нещо, върху което можеше да съсредоточи мислите си, бе Либи. Пусна телевизора и се загледа във фигурите, лутащи се като духове върху екрана. Разбра, че в този момент тези фигури бяха по-живи от него.
Тя не му беше повярвала. В поведението й личеше известна доза изненада, ала се бе опитала да го успокои. Запита се дали Либи съзнава колко уникална жена бе всъщност, било то в този или който и да е друг век. Жена, достатъчно силна, която съумява да бъде независима, и същевременно толкова крехка, че да трепери в мъжките ръце. В неговите ръце.
Желаеше я. В перленосивата светлина на зазоряване вече така страстно я желаеше, че не можеше да понася това мъчение. Само да можеше да я прегърне, нищо повече. Да легне до нея и да я остави да отпусне главата си върху гърдите му. В тишината. Не можеше да си спомни за някоя жена, с която да е бил в състояние да прекара часове в мълчание. Ако имаше право на избор…
Но нямаше.
Продължаваше да лежи в леглото си, напълно облечен. Сега вече се изправи. Нямаше какво да вземе със себе си, както и не оставяше нищо. Слезе тихо по стълбата и излезе от къщата.
Лендроувърът беше паркиран близо до стълбите, до които го бе оставила в нощта, когато го докара в къщата си. Кал се приближи до него и хвърли последен поглед към прозореца на Либи. Не искаше да я оставя без превоз. По-късно смяташе да улови честотата на някоя местна радиостанция и да продиктува местонахождението на колата. Някой щеше да се погрижи за нея.
Либи щеше да се вбеси. Представи си я яростна и с лека усмивка се намести на шофьорското място. Със сигурност щеше да го намрази. И така нямаше да го забрави.
За миг се спря да се полюбува на остарелите датчици по таблото. Докато изпробваше кормилото и педала за газта, птичките наоколо запяха. Между двете седалки имаше някакъв лост, на който бяха изписани числата от едно до четири. Когато натисна лоста напред, скоростите изстъргаха. Убеден, че може да управлява подобна проста машина, Кал натисна най-близкото копче. Когато нищо не се получи, взе да ръчка скоростния лост, като същевременно натискаше подред педалите. След продължителни неуспехи и усилия успя да напипа съединителя и включи първа скорост.
Добро начало все пак, помисли си той и се зачуди, къде, по дяволите, бе проектирал запалването конструкторът на тази кола.
— Доста трудничко ще ти е да запалиш колата без това. — Либи стоеше на верандата подпряла едната си ръка на кръста, докато с другата размахваше ключа за запалването.
Наистина е нервирана отбеляза Кал. Не му се искаше да й се усмихва.
— Аз… Мислех да се поразходя с колата ти малко…
— Така ли? — Тя затегна по-здраво възела на пуловера, който беше препасала през кръста си, и слезе по стълбите. — Значи имаш лош късмет, че не съм оставила ключовете на таблото.
Ето, очевидно е имало нужда от някакъв ключ. Трябваше да се сети.
— Аз ли те събудих?
Либи го потупа с юмрук по рамото.
— Май прекаляваш вече. Хорнблоуър. Снощи ми разказа цялата тази сърцераздирателна история, за да ме накараш да те съжаля, а днес се опитваш да ми откраднеш колата. Какво смяташе да направиш? Да я запалиш с кабелите и да ме оставиш тук без транспорт, така ли? Мислех, че такъв елитен пилот като теб ще се справи по-добре и по-безшумно.
— Не съм ти крал колата, ами исках да я взема на заем — отговори в той, като се съмняваше, че разликата ще й направи някакво впечатление. — Мислех, че ще по-добре за теб, ако отида до мястото на катастрофата сам.
Беше му се доверила, за което се проклинаше постоянно. Беше го съжалила. Искаше да му помогне. Предателството и гневът в гърдите й я караха да стиска здраво юмруците си, докато не усети как ключът се забива в дланта и. Искаше да му помогне. Добре тогава. Така да бъде.
— Хайде, престани да мислиш. Мърдай се на съседната седалка.
— Прощавай, не те разбрах.
— Казах ти да се мръднеш нататък. Искаш да отидеш до мястото, където катастрофира, нали. Аз ще те закарам.
— Либи…
— Мърдай. Хорнблоуър или раната на главата ти ще си намери компания.
— Добре. — Кал се предаде, прехвърли краката си над скоростния лост и седна на мястото до шофьора. — После не ми казвай, че не съм те предупредил.
— Само мисълта, че ти съчувствах… — Той я наблюдаваше любопитно как пъхна ключа в ключалката, завъртя го на една страна и двигателят заработи. Радиото гръмна с всичка сила, чистачките на предното стъкло се замятаха с бясна скорост и парното задуха на най-силното. — Ти наистина си някакво чудо — измърмори тя, докато натискаше различни копчета.
Преди да му даде възможност за отговор, натисна съединителя, после го отпусна и същевременно натисна газта. Колата се понесе по тесния, кален път.
— Либи… — Кал прочисти гърлото си и се опита да надвика шума на двигателя. — Правех това, което смятам, че е най-доброто за теб. Не исках да те замесвам повече, отколкото вече си замесена.
— Много мило от твоя страна. — Тя дръпна скоростния лост назад и камъчетата под колата се разхвърчаха във всички посоки. — Просто ми кажи за кого работиш?
— Независим съм.
— Аха, разбирам. Значи продаваш, на който плати най-много, така ли?
Саркастичният й тон го изненада.
