— Да, точно така. Кой ли не го прави?
— Някои хора не определят цена на лоялността си към държавата, в която са родени.
Той се хвана за главата. Не можеше да повярва, че Либи продължаваше да говори за шпионската история.
— Либи, аз не съм шпионин. Не работя за ЦУР.
— Не е ЦУР, а ЦРУ.
— Каквото и да е. Аз съм пилот. Превозвам провизии, хора и оборудване. Доставям ги до различните космически терминали, колонии и лаборатории.
— Пак започна старата песен на нов глас. — Тя стисна зъби и бясно премина през някакво поточе, като изпръска всичко наоколо. — Този път каква е версията? Междугалактически шофьор на тир ли?
Кал вдигна ръце и после отново ги пусна.
— Нещо такова.
— Повече не се хващам на тази въдица. Дори и не мисля, че си луд. Нито пък че си зашеметен от удара. Така че хайде стига.
— Стига какво? — Либи само го изгледа и той опита за последно да й обясни, ала този път спокойно. — Либи, всичко, което съм ти разказал, е самата истина.
— Стига! — Сигурно щеше да му зашлеви един шамар, ако и двете ръце не й бяха необходими за шофирането. — Сега се моля никога да не бях те срещала. Ти буквално се изтърси в живота ми, принуди ме да се притеснявам за теб, накара ме да усетя неща, които никой преди това не бе успял да предизвика у мен, и всичко се оказа една голяма лъжа.
Кал виждаше един-единствен изход от създалото се положение. За миг се пресегна и завъртя обратно ключа. Колата изръмжа и спря.
— Слушай ме внимателно. — Със свободната си ръка я хвана за пуловера и я обърна към себе си. — По дяволите. — Гласът му прозвуча като стон, когато видя лицето й. — Недей да плачеш. Не мога да го понеса.
— Не плача. — Тя яростно бършеше сълзите от очите си с опакото на ръката си. — Върни ми ключа.
— След малко. — Той я пусна и направи знак с отворена длан за временно примирие. — Не те излъгах, когато ти казах, че тръгвам тази сутрин, защото така е най-добре за теб.
Либи му повярва. Мразеше себе си, защото кал така лесно можеше да я убеждава.
— Моля те, кажи ми в каква беда се намираш?
— Добре, ще ти кажа. — Не можа да устои и я погали по навлажнената от сълзите буза. — След като открием мястото, където катастрофирах, ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
— Без повече усукване и нелепи истории.
— Обещавам, ще ти кажа всичко. — Той вдигна ръката й и притисна дланта си в нейната. — Имаш думата ми. — Кал сплете пръстите си с нейните. — Либи, кажи ми, какво те карам да усещаш?
Тя дръпна ръката си хвана волана.
— Не знам и сега не искам да мисля за това.
— Искам да знаеш, че никога не съм изпитвал подобни чувства към никоя жена преди. Иска ми се нещата да стояха по друг начин.
Той току-що й каза сбогом, осъзна Либи. Раздираща болка скова гърдите й.
— Недей. Нека сега насочим усилията си върху това, което трябва да се направи. — Тя се вторачи с празен поглед в пространството пред себе си. Той върна обратно ключа в ключалката. — Намерих те някъде там — показа му Либи и запали колата. — На завоя. Мисля, че идваше някъде оттам. Когато видях как падаш, имах чувството, че това стана отвъд онова било. — Смръщи се и вдигна ръка, за да вижда срещу слънцето. — Странно, като че ли ей там има огромна просека в гората сред дърветата.
Няма нищо странно, каза си Кал, като се имаше предвид, че корабът бе повече от седемдесет метра дълъг и около тридесет широк.
— Хайде да идем да погледнем.
Тя зави и пое по каменистия склон. Част от нея, все още нервирана, се надяваше, че трудният път ще го стресне. Но когато го погледна, той се усмихваше.
— Това е невероятно — извика Кал. — Не съм правил подобно нещо от дете.
— Радвам се, че ти доставя удоволствие. — Либи отново се съсредоточи в шофирането и не забеляза кога бе започнал да натиска подред различните бутончета на часовника си. Вълнението му се увеличи, когато едно от числата върху екрана започна да мига, посочвайки местоположението на кораба.
— Двадесет и три градуса на север.
— Какво?
— Натам. — Кал посочи с другата си ръка посоката. — Трябва да караме нататък. На два и половина километра оттук.
— Откъде знаеш?
Той нежно й се усмихна.
— Вярвай ми.
Изкатериха се до билото, където боровата гора се сгъстяваше. Разпръснатите тук-там дрянови храсти бяха напъпили, ала още не бяха цъфнали. Тя потръпна от хладното време, преди да изключи двигателя.
— Не мога да карам по-нататък. Ще трябва да вървим пеша.
— Не е далеч. — Кал вече бе скочил и й предлагаше ръка, за да слезе. — На не повече от стотина метра оттук е.
Либи не му подаде ръката си, а застана неподвижно, вторачила поглед в писукащия му часовник.
— Защо прави така?
— Защото сканира местността. Радиусът му е на не повече от десетина километра, но затова пък е изключително точен. — Той държеше ръката си с часовника протегната и я движеше в кръг. — И тъй като се съмнявам наоколо да има нещо друго, толкова голямо и метално като кораба ми, значи го открихме.
— Недей да започваш отново. — Тя си пъхна ръцете в джобовете и тръгна.
— Предполага се, че ти си учената — припомни й Кал и закрачи до нея.
— Точно така, именно защото съм учена знам, че нито е толкова лесно да те засмуче черната дупка, нито е възможно да паднеш посред Кламатите на връщане от Марс.
Той дружелюбно я прегърна през рамото.
— Ти си посветила цялото си внимание на миналото, а не на бъдещето, Либи. Никога не си виждала хората, които са живели преди два века, ала знаеш, че са съществували. Защо ти е толкова трудно да повярваш, че хора съществуват и в бъдещето?
— Знам, че ще съществуват, обаче не очаквам да мога да ги почерпя с кафе. — Този човек не е луд, а е невероятно умен, прецени тя. — Каза ми, че ще ми кажеш истината, цялата истина, когато намерим самолета. Да знаеш, че държа на това. — Либи се извърна напред, след което замръзна. — Боже Господи…
На по-малко от десетина метра пред себе си видя огромна дупка в гората. Същата тази дупка, която беше забелязала от долната страна на билото. Като че ли бе изсечена с огромен сърп, поваляйки с един откос вечнозелените дървета и растящите под тях храсталаци. Ширината на дупката бе около тридесет метра.
— Но скоро тук не е имало пожари… — Наложи й се да ускори крачка, за да го настигне. — От какво ли е станало това?
— От това. — Когато стигнаха до ръба, Кал посочи напред. Там, загнезден в скалистата земя, се мъдреше неговият кораб. Наоколо се валяха множество отсечени дървета, някои повече от петнадесет метра дълги, сякаш готови за извозване. — Не се приближавай, докато не измеря радиацията — предупреди я той, ала се оказа, че няма от какво да се притеснява. Тя не можеше да помръдне от мястото си, дори и да искаше. Стоеше като вцепенена.
Като използва часовника си. Кал направи необходимите измервания и даде знак с глава.
— Всичко е в допустимите норми скокът във времето явно е неутрализирал наднормената радиация. — Той отново я прегърна през рамото. — Хайде, ела да влезем. Ще ти покажа всичко.
