Замаяна и смълчана, Либи го последва. Беше нещо огромно като къща. Не приличаше на нито един самолет, които бе виждала. Сигурно бе някой секретен военен експеримент. Ето защо Кал говореше така уклончиво. Но със сигурност сам човек не би могъл да управлява подобна машина.
Предната му част бе най-тясната. Приличаше на куршум, компактна структура, която се разширяваше в основната част. Нямаше крила. При тази мисъл я сви стомахът. Формата й напомни за подводниците, които кръстосваха морското дъно.
Това е някакъв експеримент, повтаряше си тя, докато прескачаше дънера на съсечения напречно бор.
Тялото на машината бе сивкаво на цвят, ала недостатъчно бляскаво, за да мине за металик. Корпусът му бе на много места вдлъбнат от удара и наоколо имаше разпръснати отломки. Прилича на стара, благонадеждна семейна кола, помисли си Либи с леко замаяна глава.
Повечето щети очевидно бяха нанесени при инцидента, но това, което я притесни, бе, че някои от вдлъбнатините изглеждаха по-стари. Пентагонът, НАСА или който там бе построил този кораб за милиони с парите на данъкоплатците, със сигурност би трябвало да се погрижи по-добре за него.
— Сам ли управляваш това нещо… — успя да промълви тя, когато той скочи по наклона и внимателно погали отстрани кораба си.
— Разбира се. — Кал нежно потупа металния корпус. — Управлява се като перце.
— Чий е?
— Мой. — В очите му се четеше възбуда, примесена с наслада, когато й подаде ръка да се приближи. — Казах ти, не съм го откраднал.
След като отмина първоначалната тръпка на успокоение, той я завъртя в кръг и я целуна по устата. Вкусът й му подейства възбуждащо и продължи да я държи на сантиметри от земята. Наведе се и я целуна отново.
— Кейлъб! — Задъхана и замаяна, Либи успя да го отблъсне.
— Да те целувам, Либи, ми стана навик. — Хвана я през талията. — Винаги ми е било ужасно трудно да нарушавам навиците си.
Сега се опитва да отклони вниманието ми, помисли си тя. Правеше го перфектно.
— Стегни се — нареди му Либи. — Сега, след като открихме това нещо, ще трябва да изпълниш обещанието си и да ми дадеш обяснение. И двамата знаем много добре, че подобна машина не може да бъде притежание на частно лице. Изплюй камъчето, хайде, Хорнблоуър.
— Мой е — отвърна й той все още с усмивка. — Или по-точно ще бъде окончателно мой след около десетина вноски. — Кал натисна някакъв бутон и отвори люка. Тя зяпна, когато вратата се отвори безшумно. — Ела да влезем и ще ти покажа регистрационните документи.
Неспособна да се възпротиви, Либи изкачи двете стъпала и влезе в кабината. Беше голяма колкото хола й у дома и обзавеждането се състоеше главно от пулт за управление. Целият бе осеян с множество цветни копчета и ръчки, а отпред се мъдреха два стола под формата на черупки с високи облегалки.
— Сядай — прикани й той.
Тя остана при люка и потърка ръцете си, като че ли да прогони внезапния студ.
— Тук е доста тъмно…
— А, да. — Кал се приближи към пулта за управление и натисна някакво копче. Либи се стресна, когато предната част на кораба стана прозрачна. — Явно съм затворил машинално щитовете при падането.
Тя стоеше със зяпнала уста. Пред нея се разкри гледката на гората, в далечината се виждаха върховете, а над тях синееше небето. Силната слънчева светлина струеше в помещението. Огромната прозрачна повърхност трудно можеше да се нарече предно стъкло.
— Не разбирам. — И понеже винаги държеше да е наясно със събитията, Либи се извърна бързо и седна на единия стол. — Не разбирам абсолютно нищо.
— Аз се почувствах по същия начин преди няколко дни. — Той отвори някакво странично отделеше, порови се из намиращите се там неща и измъкна малка, лъскава карта. — Това е пилотската ми книжка. След като я прочетеш, ще ти се наложи да си поемеш дълбоко дъх. Може и да ти е от полза.
В единия ъгъл се виждаше негова снимка. Усмивката му бе не по-малко привлекателна и обезоръжаваща, отколкото и в действителност. Документът за самоличност доказваше, че беше американски гражданин с право да пилотира всички кораби от категория „А“ до „Е“. Отбелязваше се ръста му — 185 см, теглото — 70 кг, косата — черна, очите — сини. А рождената му дата беше 2222 година…
— О, Боже Господи — прошепна тя.
— Забрави да си поемеш дъх. — Кал сложи ръката си върху нейната с документа. — Либи, аз съм на тридесет години и когато напуснах Лос Анджелис преди около два месеца, беше февруари, 2252 година.
— Това е лудост.
— Може би, ала е факт.
— Сигурно е някакъв номер. — Тя пъхна картата обратно в ръката му и скочи. Сърцето й биеше толкова силно, че усещаше почти болезнено как пулсира в двете й слепоочия. — Не знам защо правиш всичко това, но очевидно е някакъв сложен трик. Отивам си вкъщи.
Либи хукна към люка, ала точно когато стигна дотам, той се затвори.
— Сядай, Либи, умолявам те. — Кал разпозна в погледа й ужаса на диво животно, уловено в капан, и едва се удържа да не се приближи. — Няма да ти сторя нищо. Знаеш го много добре. Просто седни и ме изслушай.
И понеже беше ядосана на себе си, че бе побягнала, сега тя решително се върна на стола.
— Е, и?!
Той седна срещу нея, силете пръстите си и старателно премисли всичко. Имаше случаи, когато в някакво ненормално положение бе по-добре да се държиш така, сякаш всичко бе напълно нормално.
— Тази сутрин не си закусила нищо — подзе Кал най-неочаквано. Доволен от хрумването си, отвори една мъничка врата и извади лъскава сребърна кутия. — Какво ще кажеш да си хапнем яйца с шунка? — Без да изчака отговора й, отвори друга вратичка и пъхна кутията в нея. Натисна един бутон и седна отново усмихнат, докато сигналното устройство не запищя. От друг, подобен на шкаф отвор, извади чиния, в която изсипа топлите вече яйца с едро нарязани парчета шунка в тях.
Либи сключи ледените си ръце в скута.
— Пълен си с разни номера.
— Няма номер. Това е ирадиация. Хайде, опитай. — Той тикна чинията под носа й. — Не са толкова вкусни, като твоите, но стават за ядене. Либи, крайно време е да повярваш на очите си.
— Не. — Много бавно тя поклати отрицателно глава. — Мисля, че няма да мога.
— Не си ли гладна?
Либи отново отказа. С едно движение Кал извади вилица от близкия шкаф и я забоде в храната.
— Знам как се чувстваш.
— Не, не знаеш. — Сега вече се вслуша в съвета му и на три пъти си пое дълбоко дъх. — Ти не се намираш в нещо, което прилича на космически кораб, и не разговаряш с мъж, които твърди, че е от двадесет и третия век.
— Не, ала седя в собственият си космически кораб и разговарям с жена, която е с няколко века по- възрастна от мен.
При тези думи тя премигна и избухна в леко истеричен смях.
— Колко е нелепо.
— О, да, разбира се.
— Не съм казала, че вярвам в това.
— Дай си време.
Ръката й не бе вече леденостудена, но все още трепереше, когато Либи докосна челото си.
— Трябва да помисля.
Облегна се на стола с въздишка и го погледна изпитателно.
— Сега вече смятам да опитам закуската.
