Работата и натоварената програма поне държаха мозъка й далеч от мислите за Де Морни и разследването. Бяха изминали цели две седмици откакто се бе въртяла по завоите без спирачки. Доколкото знаеше, разследването беше попаднало в застой.
Джери де Морни бе друг въпрос. Софи си имаше своите източници на информация и беше отлично осведомена за него. Знаеше, че е бил разпитван не само от полицията, но и от шефовете си. От висшестоящите в компанията „Льо Кьор“. От съвета на директорите, оглавяван от неговият прачичо, за когото се говореше, че е принципен и честен човек. Дано.
Почувства известно задоволство, когато разбра, че е бил притиснат до стената, така както бе притиснато нейното семейство. Между безмилостните юмруци на мълвата и подозрението.
Тя изтегли още един имейл и кликна с мишката, за да отвори файла на екрана.
Докато гледаше как екранът се изпълва, сърцето й изстина.
Беше копие на следващата реклама на фирмата, която щеше да излезе през август.
Представляваше семеен пикник. Слънчева поляна, нашарена от сянката на огромен стар дъб. Весела компания от хора, седнали около дълга дървена маса, отрупана с храна и напитки.
Картината, която Софи бе избрала, включваше няколко поколения от едно семейство. Млада майка с бебе в скута си, малко момче, което си играе с куче на тревата, бащата, който носи върху раменете си момиченце.
Начело на трапезата седеше възрастен мъж, който напомняше Илай, вдигнал чашата си с вино за наздравица. В картината имаше смях, веселие, родова памет, фамилни традиции.
Сега всичко бе променено. Ловко и много сръчно бяха заменили лицата на три от жените. Софи разпозна баба си, майка си и себе си. Собствените и очи бяха разширени от ужас, а устата й отворена във вик. Забита в гърдите й като нож, стърчеше бутилка вино. Имаше и надпис:
Дошъл е твоят ред. Мигът на твоята смърт и смъртта на твоите хора.
— Мръсен кучи син! — Тя включи принтера, за да разпечата картината, сетне я запамети и изключи компютъра.
Не, той нямаше да я уплаши, обеща си Софи. И нямаше да преследва семейството й безнаказано. Тя щеше да се справи с него.
Понечи да прибере копието в папка и се поколеба. Сети се как преди известно време Тайлър й се разсърди за нещо подобно. И тя му бе обещала нещо.
Слънцето грееше топло, бризът беше като целувка. Под брилянтно синьото небе, масивът Вакас беше тъмнозелен, хълмовете се стелеха, покрити със сочна трева.
Гроздовете бяха защитени от горещината от зелената тента на листата. Както казваше дядо му естествен природен чадър.
Реколтата беше наполовина узряла, но още беше далеч мигът, в която зърната щяха да започнат да променят цвета си. От зелени щяха да станат почти сини, сетне пурпурно лилави, докато се изпълнят с последните сокове на зрелостта. И тогава настъпваше гроздоберът.
Всеки стадий на растежа изискваше нежност, внимание.
Видя, че Софи застана до него, но продължи работата си.
— Мислех, че си се затворила в офиса и ще пропуснеш този прекрасен слънчев ден. Избрала си си най- ужасния начин на живот, ако питаш мен.
— Аз пък мислех, че един голям и важен винар като теб едва ли ще се занимава с всяка лоза поотделно. — Тя разреса косата му с пръсти. — Къде ти е шапката, момче?
— Някъде тук. Това „Пино Ноар“ ще узрее първо. Обзаложих се с Поли на сто долара за тези бебета. След пет години ще дадат най-добрата ни реколта. Той пък заложи на „Шенин Блан“.
— Тогава и аз ще участвам. Залагам на „Пино Шардоне“.
— Ти по-добре си спести парите. Ще ти се наложи да финансираш идеята на Мади.
— Това е новост и освен това е много обещаващ проект. Момичето вече ме затрупа с данни. Ще трябва да направим предложение на Ла Синьора.
— Ако искаш да разтриваш тялото си с гроздови зърна, бих могъл и аз да го направя. Нямаш проблеми. — Той се изправи, а коленете му изпукаха, когато стана. — Какво има, скъпа?
— Получих още едно съобщение, още една променена реклама. Получих я по файл, изпратен е електронната поща. — Ръцете му се свиха в юмруци и Софи ги хвана в своите. — Вече проверих откъде идва. Изпратена е с паролата на Пи Джей. Тя днес не ми е пращала поща. Някой друг е използвал нейния компютър или знае паролата й, и адреса. Може да дойде отвсякъде.
— Къде е сега?
— Вкъщи. Разпечатах я и я заключих в чекмеджето. Мисля да я изпратя на полицията, да я приложат към своите документи. Но исках да кажа първо на теб. Въпреки че не ми харесва идеята, предполагам, че трябва да — свикам съвета, така че всички в семейството да знаят и да бъдат предупредени. Но… исках да кажа първо на теб.
Тайлър стоеше неподвижно и стискаше ръцете й. Над главата му един облак засенчи слънцето.
— Има нещо, което искам да направя. Да хвана това мръсно копеле и да отделя кожата от костите му с тъп нож. Но докато настъпи този прекрасен ден, обещай ми нещо.
— Стига да мога.
— Не, Софи, обещай ми. Че няма да ходиш никъде сама. Дори от вилата до тук. Дори на разходка в градината. Или на пазар в минимаркета. Ясно?
— Разбирам колко се тревожиш, но…
— Нищо не разбираш, то е неразбираемо. Не може да се опише. — Той притисна устните си към дланта й. — Когато се събуждам нощем и ти не си до мен, ме облива студена пот.
— Тай!
— Замълчи, просто замълчи. Не съм обичал никого преди. Не очаквах, че това ще бъдеш ти. Но така стана. Да вървим да ти вземем багажа.
— Няма да се местя при теб.
— Но защо по дяволите? И без това прекарваш половината време при мен. И не ми давай разни глупави оправдания и обяснения, че трябва да си вкъщи, за да помагаш за сватбата.
— Не са глупави оправдания, а самата истина. И освен това си имам причина. Може да е неубедителна, но е причина. Не искам да живея с теб.
— Но защо? Кажи ми защо?
— Може би съм старомодна.
— Да бе, сигурно си старомодна! Няма спор!
— Може би съм старомодна — повтори Софи — само по този въпрос. Не мисля, че трябва да живеем заедно. Мисля, че трябва да се оженим.
— Това е само друг… — Той изведнъж осъзна какво му казва тя и спря насред изречението. — Хай!
— Да. И с този страхотен отговор, който току-що получих, вече мога да се върна и да се обадя в полицията.
— Знаеш ли, някоя прекрасен ден ти може би ще ма позволиш да си свърша работата както трябва. Но тъй като този ден явно все още не е настъпил, би могла поне да ми предложиш по традиционния начин.
— Искаш да ти предложа? Добре. Тай, ще се ожениш ли за мен?
— Разбира се. Ноември ме устройва напълно, — Той я хвана за лактите и я повдигна на няколко сантиметра от земята. — Бях планирал през ноември да те помоля аз, но ти както винаги ме изпревари. Ти винаги и във всичко трябва да си първа, бях планирал да се оженим, да си направим един хубав меден месец и да се върнем за зарязването. Нещо като подреден и символичен цикъл, не мислиш ли?
— Не знам, Ще трябва да си помисля.
— Ти също. — Той я целуна силно и я пусна на земята. — Хайде да свърша тук и ще отидем да се обадим на ченгетата, й на семейството.
— Тай?
— Какво?
— Само защото аз ти направих предложението не означава, че не искам пръстен!
