Софи започна да се смее неудържимо, в началото леко, сетне все по-силно и по-високо. Не можеше да спре. Отдръпна се назад и седна на една ниска пейка, докато най-накрая, с големи усилия, успя да потисне пристъпа на смях.
— Ето, това е! Точно така! Страхотно попадение! Наистина има гнездо на организираната престъпност в къщата на баба ми. Трябваше само една бивша манекенка, една златотърсачка и свалячка на мъже да се появи, за да го открие. — Не си даваше сметка, че смехът й се е превърнал в хлипане и сълзите се стичат по бузите й. — Искам да погреба баща си, Рене. Остави ме да го направя. Остави ме да го изпратя в последния му път и после никога повече няма нито да те безпокоя за нищо.
Рене пъхна кърпичката в чантата си. Прекоси стаята, притихнала в очакване. И изчака, докато Софи отново се изправи.
— Той ми принадлежи. И ти няма да получиш нищо.
— Рене! Моля те! — Софи протегна ръка и преглътна с мъка, когато ръката й беше отхвърлена със злоба настрани.
— Госпожо Авано! — Гласът на Клермонт беше сериозен и укорителен. Той я хвана предупредително за рамото.
— Не желая тя да ме докосва. Ако ти или някой от вашето велико семейство ми се обади още веднъж, ще си имате работа с адвокатите ми. — Рене вирна брадичка и излезе от стаята.
— Каква злоба! — прошепна Софи. — Господи, всичко това е от злоба.
Госпожице Джиамбели! — Магуайър хвана ръката й. — Защо не седнете, ще ви донеса кафе.
— Не искам никакво кафе. Кажете ми има ли някакво развитие във вашето разследване?
— Нищо ново. Съжалявам.
— Кога ще освободите тялото на баща ми?
— Останките на баща ви бяха освободени тази сутрин и предадени на другите наследници.
— Моля? А, разбирам. Значи само съм си губила времето, както и вашето. Извинете. — Тя тръгна и пътьом извади мобилния телефон от чантата си. Първо се опита да се свърже с Хелън Мур, но й казаха, че съдията е в заседание и не може да се обади.
— Мислиш ли, че би могла да спреш Рене?
— Не знам. Трябва да опитам. — Софи позвъни и в офиса на Джеймс Мур, откъдето й отговориха, че е на среща. Като последен опит тя помоли да я свържат с Линкълн.
— Линк? Обажда се Софи. Нуждая се от помощ.
Пилар седеше на каменната пейка в градината. Беше студено, но ей Богу, тя се нуждаеше от въздух. Чувстваше се хваната в капан. Сред стените и затворените прозорци, заобиколена и пазена от хората, които я обичаха най-много.
Грижеха, се за нея като за болен, който трябва да преодолее кризисния момент.
Всички мислеха, че тя тъгува. И тя ги остави да си мислят така. Какъв по-голям грях от този, помисли си Пилар. Да позволи на другите да вярват, че е потопена в скръб и отчаяние.
А тя всъщност не чувстваше нищо. Не можеше да чувства.
И това, за неин ужас, й носеше облекчение. Наистина в началото беше шокирана и се натъжи, но всичко това премина много бързо. Липсата на каквито и да е чувства до такава степен я караше да се срамува, че Пилар избягваше семейството си колкото е възможно повече. Дотолкова, че прекара почти цялата Коледа в стаи те си, неспособна да се срещне дори с дъщеря си от страх, че това дете щеше да почувства фалша у майка си.
Как можеше една жена да престане да обича толкова бързо, да стане абсолютно безразлична за толкова кратко време? Нима липсата на страст и състрадание са съществували у нея отдавна? И може би тази липса е отблъснала Тони от нея? Или поведението му, докато бяха женени, беше убило цялата й любов към него?
Вече нищо нямаше значение. Той беше мъртъв, а тя усещаше безкрайна празнота.
Пилар стана и се упъти към къщата, но спря, защото видя Дейвид Кътър да върви към нея по алеята.
— Не исках да ти преча.
— Няма нищо.
— Опитвах се да стоя далеч от теб.
— Не беше необходимо.
— Мисля, че беше. Изглеждаш уморена, Пилар. —
— Предполагам, че всички сме. Знам, че имаш много работа и задължения през последните дни. Надявам се, знаеш колко сме ти благодарни. — Тя отстъпи инстинктивно при приближаването му към нея, но успя да спре навреме. — Как прекарахте Коледа?
— Бях зает. Мога да кажа, че ще се радвам януари да се претърколи по-бързо и децата да тръгнат на училище. Има ли нещо, което мога да направя за теб?
— Не, наистина няма. — Пилар възнамеряваше да се извини и да се скрие в стаите си. Отново. Но имаше нещо в израза на лицето му. Нещо, което я накара да говори. Просто думите сами избликнаха от сърцето й и се озоваха на езика. — Толкова съм безполезна тук, Дейвид. Не мога да помогна на Софи. Знам, че тя се опитва да превъзмогне всичко чрез работа и губи много време, опитвайки се да ме обучи. А аз само бъркам.
— Това е най-глупавото нещо, което можеш да кажеш.
— Наистина е така. Никога не съм работила. А краткото време, когато го правех, беше преди двадесет и пет години. Всичко се е променило. Не мога да се справя с компютъра, не знам дори за какво става дума. Вместо да ми се накара едно хубаво както заслужавам, тя ме гали по главата, защото не иска да ме разстройва. А всъщност разстроената е тя и аз не мога да й помогна. — Пилар притисна ръце към лицето си. — И затова я избягвам. Много съм добра в избягването. Сега съм тук, защото не мога да я погледна в очите. Тя е болна от смъртта на Тони, опитва се да спре Рене, която настоява за тялото му. Дори не може да скърби, не си го позволява. Това няма край и няма да има, докато полицията… Но Софи се нуждае от този ритуал, от това погребение, а на Рене изобщо не й пука.
— Софи трябва да се справи по свой собствен начин. Знаеш това. Както и ти ще се справиш по своя начин.
— Не знам какъв е моят начин. Трябва да вървя. Трябва да намеря правилните думи.
Тъй като не искаше да я оставя сама, Дейвид тръгна с нея към къщата.
— Пилар, мислиш ли, че Софи не знае какво означава за теб?
— Знае. Така както знае какво не означаваше за баща си. Много е трудно за едно дете да живее с това знание.
— И аз го знам. Но и моите деца така живеят.
Пилар спря на страничната тераса и се обърна към него.
— Страхувал ли си се някога, че само ти не си им достатъчен?
— Всеки ден.
Тя се усмихна леко.
— Ужасно грозно ще прозвучи, но да чуя това от теб беше за мен облекчение. — Тя отвори вратата и видя Софи да седи на дивана, с бяло като платно лице. До нея стоеше прав Линк Мур и държеше ръката й.
— Какво има? — Пилар притича през стаята и застана до дъщеря си. — О, мило дете, какво става?
— Закъсняхме, мамо. Линк се опита. Дори успя да получи временна заповед, но беше много късно. Тя вече го беше кремирала. Беше уредила нещата, още преди да получи тялото му.
— Съжалявам. — Все още държейки ръката на Софи, Линк се обърна към Пилар. — Беше го откарала от моргата направо в крематориума. Когато пристигнахме, церемонията вече бе започнала. Не успяхме да се намесим.
— Той си отиде, мамо. Край.
