— Очевидно има.
Стори й се, че ще падне, когато той я пусна. Това също не беше й се случвало преди. И Пилар си спомни как Дейвид се бе справил с Тони в нощта на тържеството.
Беше използвал същия леден и категоричен тон както сега.
— Ще ти напомня, че не работя за теб.
— Аз ще ти напомня — възрази той, — че всъщност работиш. Дори и да се държиш като обидено дете, продължаваш да работиш за мен.
— Върви по дяволите!
— Точно сега нямам никакво време да вървя при тях — отвърна спокойно Дейвид. — Просто смятам да използвам талантите ти там, където са най-подходящи. Трябва да знаеш, че работата във винарната е тежка. Трябва да си готова да отговаряш на нелеки или провокиращи въпроси, които ще чуваш отново и отново. Необходимо е да бъдеш грациозна, привлекателна, мила и забавна. И преди да започнеш, да се огледаш хубаво в огледалото и да престанеш да се правиш на отхвърлената съпруга на мъж, който не може да стъпи на малкото ти пръстче дори!
Отвори уста да каже нещо и устните й трепнаха, защото не можа да намери думи.
— Що за идиотщина! Как можа да го кажеш.
— Беше крайно време някой да ти го каже. Загубата, прахосването на време и талант винаги са ме вбесявали. Ти прахосваш времето си и това започва да ми писва!
— Нямаш право да ми говориш подобни неща! Положението ти в „Джиамбели“ не ти дава право да бъдеш груб!
— Постът ми във фирмата ми дава право да говоря истината такава, каквато я виждам. Не ми дава някои права, така е — добави той и я притегли към себе си. — Но този път аз говоря лично.
Беше толкова смаяна, че не успя да го спре, нито да изрази какъвто и да е протест. И когато устните му намериха нейните, твърди и гневни, тя не можа на стори нищо друго, Освен да отговори.
Това беше устата на мъж. Гореща и твърда. И ръцете на мъж, силни и искащи.
Каква забравена тръпка! Да притиска тялото си към
Кръвта нахлу в главата й. Заля я мощен прилив на желание, в който Пилар се потопи, без да се замисли. И тогава тялото, сърцето й мисълта й, прегладнели за ласки, се хвърлиха и потънаха във вълната от удоволствие, което я обзе.
С тих и протяжен стон тя обви ръце около врата му. Двамата се подпряха на работната й маса, върху която саксиите издрънчаха. Събудиха се нерви, желания и копнежи, които бе потискала и погребвала дълги години. Сякаш изведнъж всичко оживя, заплашвайки да подкоси краката й, докато устните й полудяха под неговите.
— Какво? — прошепна, останала без дъх, Пилар, успя само да издиша въздуха от гърдите си, докато той я вдигна от земята и положи върху пейката. — Какво правиш?
— Ще мислим за това после.
Копнееше да я докосва, да усеща кожата и плътта й под пръстите си. Вече беше издърпал пуловера й и се чувстваше изпълнен с енергия и желание като ученик на задната седалка на бащиния шевролет.
Дъждът биеше по стъкления покрив на оранжерията, а въздухът беше изпълнен с топлина и влага, с нежния аромат на цветя, примесен с мириса на пръст и тор. И с нейния аромат. Тя цялата трепереше под него. По тялото й преминаваха бързи тръпки, като вълни. От устните й се изтръгваха неясни, но вдъхновяващи го да продължи звуци.
Искаше да я събори на земята, да я погълне цялата и чак след това да мисли за последствията. Не можеше да си спомни кога за последен път беше изпитвал подобно неистово желание да притежава някого.
— Пилар. Позволи ми… — Дейвид се опита да се справи с копчето на панталоните й.
Ако не бе произнесъл името й, тя сигурно нямаше да се опомни. Беше забравила всичко. Просто щеше да се подчини на желанията, които изпълваха и нейното тяло. Но звукът на гласа му я върна в действителността. И предизвика първата вълна от паника.
— Почакай! Това е… Не, ние не можем да го направим!
Тя го отблъсна, макар че всъщност главата й се отпусна назад и тя предостави шията си на нетърпеливите му устни.
— Дейвид! Недей! Почакай! Спри!
— Пилар? — Беше се задъхал, но все пак се опита да възвърне самоконтрола си. — Искам те.
Колко години бяха минали откакто за последен път бе чула тези думи? Колко години бяха минали откакто бе видяла тази светлина в очите на мъж? Толкова много, помисли си тъжно Пилар, че не можеше да бъде сигурна в себе си, нито да действа с увереност.
— Дейвид. Аз… Не съм готова.
Той задържа ръцете си върху кръста й под пуловера, където кожата беше топла и леко пулсираше.
— Не очаквах… — О, Боже, той имаше толкова силни ръце, помисли си тя. Силни и с твърди длани. Толкова различни от ръцете на… — Моля те, би ли се отдръпнал малко?
Дейвид обаче не помръдна.
— Искам те от първия миг, в който те видях. От минутата, в която отвори вратата пред мен.
В гърдите й се разля удоволствие, примеси се със страха и изненадата.
— Аз…
— Моля те — прекъсна я рязко той. — Не ми казвай, че си поласкана.
— Разбира се, че съм. Ти си толкова хубав и… — Не можеше да мисли логично, когато я докосваше. — Моля те, ще ме пуснеш ли?
— Добре. — Направи го с усилие, с неохота. — Искам да знаеш, че това, което стана току-що, не става нито всеки път, нито с всяка жена.
— Мисля, че и двамата се изненадахме взаимно — започна оправдателно Пилар и се измъкна изпод тялото му.
— Моля те, Пилар, не сме деца.
— Така е. — Обикновеното естествено движение да оправи пуловера си така я развълнува, защото си спомни как ръцете му бяха под него. Върху тялото й. — Но това е едната страна на въпроса. Аз съм на четиридесет и осем години, Дейвид, а ти си… е, ти не си.
Не беше си и помислил, че нещо в тази ситуация би го разсмяло повече от това нейно изявление. Но в момента стана точно това.
— Не можеш да използваш някакви си години като извинение!
— Аз не се извинявам. Това просто е факт. А другият факт е, че ние се познаваме от много скоро.
— От осем седмици и два дни. Което за мен беше безкрайно дълъг срок, защото през цялото време си представях как те прегръщам. — Прокара пръсти през косата й, а тя вдигна очи към него. — Нямах намерение да скачам върху теб в оранжерията, нито да ти късам дрехите сред саксиите и петуниите. Но това просто се случи. Дойде ми изневиделица. Искаш нещо по-обикновено ли? Тогава ще те взема в седем часа за вечеря.
— Дейвид! Съпругът ми е мъртъв едва от няколко седмици.
— Бившият ти съпруг — поправи я с леден глас той, — Не го поставяй помежду ни, Пилар. Няма да позволя това.
— За една нощ не могат да бъдат зачертани повече от тридесет години съвместен живот, без значение обстоятелствата.
Дейвид я хвана за раменете и я повдигна от земята, преди тя да осъзнае колко е сърдит.
— Тони Авано повече не ти е скривалище, Пилар! Разбери го! И се опитай да се справиш с това! Както и с мен!
Целуна я отново, дълго и горещо, и я пусна.
— В седем часа — повтори и излезе под дъжда.
Нямаше да позволи на онзи мръсник да обърка живота му, нито този на Пилар; пък дори и от гроба, реши Дейвид. Крачките му бяха решителни, раменете изправени, а под повърхността клокочеше ярост.
