Но в момента се забавляваше, докато закопчаваше копчетата на баща си и, естествено, спореше.
— Тате, това е символ на самоизява.
— Но твърде нехигиеничен.
— Всъщност е древна традиция.
— Може да е древен обичай на индианците или на конгоанските негри, но не и на семейство Кътър. Няма да си пробиваш носа, Мади. Толкова по въпроса!
Тя въздъхна и се нацупи. Всъщност нямаше никакво желание да пробива носа си, но искаше трета дупка за; обеца на ухото. Затова беше избрала тази стратегия — да настоява за носа, та дано поне постигне дупката на ухото, Дори смяташе, че ако знаеше стратегията й, баща й би оценил хода като много добър.
— Тялото си е мое, нали?
— Не и докато, не станеш на осемнадесет години. До този прекрасен ден аз отговарям за него и то е мое. Върви да се заяждаш с брат си.
— Не мога, Не му говоря.
Мади се пльосна по гръб върху леглото на баща си и вдигна крака към тавана. Те естествено бяха обути в неизменните черни обувки с дебели подметки, но черното напоследък започваше да й омръзва.
— Може ли тогава да си направя татуировка?
— Да, да, как ли пък не! През уикенда ще отидем и тримата да си направим по една, — Той се обърна. — Как изглеждам?
Мади извърна глава и го огледа. — Средна работа.
— Ти си моралната ми подкрепа, Мади. Какво бих правил без теб.
— Ако имам шестица на класното, ще ми позволиш ли да си пробия носа?
— Ако Тео има шестица по нещо, може да помисля дали да му позволя да си пробие носа.
Тъй като репликите и на двамата бяха в пълно противоречие, тя се разсмя.
— Хайде, моля те бе, тате!
— Излизай. — Той я вдигна от леглото, хвана я през кръста и я понесе с една ръка към вратата, докато краката й се тътрузеха по пода.
Това беше техен стар навик, откакто бе съвсем мъничка, който винаги я разсмиваше и я изпълваше с щастие.
— Щом не може носа, тогава нека да си пробия още една дупка на ухото. За съвсем мъничка обичка.
— Ти изглежда на всяка цена си решила да надупчиш тялото си като лейка. Щом е така, ще трябва да помисля. — Дейвид спря пред вратата на Тео и почука със свободната си ръка.
— Махай се оттук, влечуго!
Дейвид погледна дъщеря си.
— Предполагам, че това беше за теб.
Отвори вратата и видя сина си, излегнат на леглото с телефонна слушалка, притисната към ухото. При тази гледка изпита смесени чувства. Раздразнение, че момчето не си учи уроците, и приятно облекчение, че вече е успял да си намери нови приятели в училище.
— Ще ти се обадя след малко — промърмори Тео и затвори телефона. — Точно си почивах — оправда се той.
— Да бе, да, вече цял месец си почиваш — обади се заядливо Мади.
— Има достатъчно храна за вечеря. Оставил съм ви номера на ресторанта до телефона, можете да използвате и мобилния ми телефон. Но, моля ви, не го правете без нужда. Не искам побоища, голи непознати, нито алкохол. Довършете си домашните. Докато не ги направите, никакви телефонни разговори или телевизия. И да не подпалите къщата. Забравих ли нещо?
— Да не повръщаме по килима.
— Правилно. Ако ще повръщате, правете го на плочките.
Той целуна дъщеря си по главата и я пусна на пода.
— Ще се прибера към полунощ.
— Татко, трябва ми автомобил.
— Ъхъ. А на мен ми трябва вила в Южна Франция.
— Ще помисля. В единадесет искам да сте легнали — добави Дейвид и се обърна.
— На мен наистина ми трябва кола — извика Тео след него и изруга през зъби, като чу стъпките на баща си да се отдалечават. — Човек може да полудее тук без кола. Сякаш сме на края на света, а не на половин час от Сан Франциско!
Мади поклати глава.
— Голям си малоумник, Тео!
— А ти си грозна като вещица!
— Никога няма да получиш кола, ако се заяждаш с него. Ако ти помогна да я получиш, ще ме закараш ли до града дванадесет пъти, без да се пазариш?
— И как ще ми помогнеш ти, малко кречетало? — попита Тео, но тонът му омекна — беше готов да преговаря. Знаеше, че сестра му почти винаги успява да получи онова, което иска.
Тя се завъртя из стаята.
— Първо сделката. После ще обсъдим как.
Тереза не поддържаше мнението, че родителите в определен момент трябва да престанат да се интересуват от живота на децата си и да наблюдават техните действия, без да се месят. В края на краищата нима една майка, независимо на колко години е детето й, може да стои спокойно на брега, докато то се дави? Това беше нейната теза.
Майчинството, според нея, не свършваше със зрелостта на детето. То нямаше край. Независимо дали детето харесва или не това.
Фактът, че Пилар беше зряла жена със собствена голяма дъщеря, не спря Тереза да отиде в стаята й. Нито пък й попречи да изкаже мнението си, докато наблюдаваше как Пилар се облича, за да излезе. На вечеря с Дейвид Кътър.
— Хората ще започнат да говорят.
Пилар спокойно слагаше обиците си. Всяка стъпка от процеса на обличане беше разтеглена до максимум. Тя нарочно се бавеше, сякаш събираше кураж.
— Отивам само на вечеря, мамо. —
— Това ще им даде достатъчно материал, за да клюкарстват.
Пилар взе перлите си. Дали не бяха прекалено официални? Или може би старомодни?
— Това притеснява ли те, мамо?
— А теб?
— Че защо да ме притеснява? Не правя нищо ненормално, нито непозволено. Освен това хората не се интересуват особено от мен. — С пръсти, които не я слушаха, тя започна да се бори със закопчалката на гердана.
— Ти си Джиамбели. — Тереза прекоси стаята, взе огърлицата от ръцете й и я закопча. — И това е достатъчно. Нима си мислиш, че понеже предпочете да гледаш къщата и дъщеря си, не представляваш интерес за обществото?
— Ти създаде този дом, отгледа дъщеря си и управляваш империя. В сравнение с теб аз се провалих тотално. И това стана съвсем ясно днес.
— Не ставай глупачка!
— Нима не е вярно, мамо? — тя се обърна рязко към Тереза. — Само преди два месеца ти ме набута в бизнеса, без да ме попиташ дали искам и без да ми дадеш време да ти докажа, че нямам талант за това.
— И го направих много късно. Не биваше да чакам толкова. Ако не бях те набутала, ти пак нямаше да докажеш нищо. Преди години дойдох тук с определена цел. Исках да ръководя „Джиамбели“ и да направя най-добрата фирма за вино в света. Исках да се оженя и да имам деца, да ги отгледам здрави и
