— Все още не е достатъчно, трябва да отлежи.
Тайлър дегустира виното от своята чаша и се съгласи с нея.
— Ще го оставим още малко. Много неща се превръщат в онова, което трябва, ако ги оставиш да отлежат още малко.
— Това какво, философията ти за живота ли е?
— Ти какво искаш? Мнението ми или просто някой който да се съгласява с теб?
— Предполагам, че ако искам и двете, ще бъде прекалено много.
— Правилно. — Тайлър взе друга чаша и я вдигна към светлината. Но гледаше към Софи, а не към виното. Просто не можеше да не я гледа. Стояха двамата тук, в хладната влажна пещера, огънят гореше, миришеше, на дим, на дърва и пръст, сенките им танцуваха по стените.
Някои хора биха казали, че е романтично. Той обаче правеше всичко възможно да не допусне тази мисъл. Както се опитваше да прави всичко възможно, за да не възприема Софи като жена. Тя му беше делови партньор в най-добрия случай. Партньор, без който не можеше.
И сега се тревожеше. Имаше си грижи. Вероятно, мислеше си Тайлър, тя се тревожеше напразно или просто си пъхаше хубавото носле където не му беше мястото. Но ако Тайлър знаеше със сигурност нещо за Софи, то бе, че тя обичаше много своята майка.
— Бившата му жена офейкала и му оставила децата.
— Офейкала? — Софи вдигна очи от виното, което държеше.
— Ами да, решила, че светът е прекалено голям и красив, за да го изследва с две досадни деца и съпруг отгоре на всичко. И ги напуснала.
— Откъде знаеш?
— Мади ми каза. — Почувства леко угризение, че издава неща, които са му били споделени. Момичето не разказа много за семейството си, но и малкото беше достатъчно, за да придобие представа за случилото се. — Тя не ми се оплака, нито говори много, само откъслечни работи. Но разбрах, че майка им не поддържа никакъв контакт с тях и че Кътър се грижи сам за всичко. Тео е имал проблеми в Ню Йорк и баща му решил да сменят климата, за да го отдалечи от града.
— Значи е добър баща. — Софи знаеше много добре какво значи да бъдеш изоставен от родителя си. — Но това не значи, че е добър за майка ми.
— Това тя ще си го реши сама, нали? Ти във всеки мъж, когото видиш, търсиш дефекти и винаги ги намираш.
— Не е вярно!
— Напротив, абсолютно вярно е.
— Е, при теб изобщо не се наложи да търся дълго — заяде се Софи. — Твоите дефекти са прекалено очевидни и явни.
— Което си е чист късмет и за двама ни.
— Е, това е точно твоят маниер на живот. На тебе ти е по-лесно да се скриеш в лозето, вместо да поддържаш някакви човешки отношения.
— За какво говорим всъщност, за моя сексуален живот ли? Сигурно съм пропуснал да направя стъпката.
— Ти изобщо не си имал намерение.
— Е, да, какво съм в сравнение с теб. — Той остави чашата, за да си отбележи нещо в бележника. — И така, ти вървиш през мъжете като нож, който реже сирене. Един дълъг, бавен и прецизен срез, отхапване, предъвкване, отхвърляне. Правиш грешка, като мислиш, че можеш да наложиш своите стандарти на Пилар.
— Разбирам. — В сърцето й се промъкна болка, която накара гласа й да звучи малко евтино, долнокачествено. Като гласа на баща й. За да го нарани на свой ред, тя приближи към Тайлър. — Но през теб не съм минала все още, нали, Тай? Не съм направила дори първото срязване. Защото ти се страхуваш да опиташ с жена, която мисли за секса по същия начин като мъжете.
— Не искам да опитвам с жена, която мисли каквото и да е като мъж. Аз съм доста старомоден в това отношение.
— Защо не разшириш малко кръгозора си? — Тя вдигна подканващо лице. — Опитай поне — подразни го.
— Не ми е интересно.
Все още държейки чашата в ръка, Софи вдигна ръце и ги обви около врата му, докато той вдигна своите, за да се освободи от нея.
— Кой от нас блъфира?
Очите й бяха тъмни и горяха. Мирисът й го опияни. Тя докосна с устните си неговите.
— Защо не опиташ с мен? — попита тихо Софи. Беше грешка и нямаше да бъде първата. Тай хвана бедрата й и прокара ръце по тях.
Ароматът на тялото й го подлудяваше. Това си беше истинско мъчение.
— Погледни ме! — нареди той и пое устните, които му се предлагаха.
Направи го така, както искаше. Дълбоко, продължително, до самозабрава. Остави вкуса й да проникне в него, както правеше с първокачественото вино, да проникне бавно и с неописуемо удоволствие в тялото му.
Устните му я изсмукваха и преобръщаха всичко в нея. Вълнуваха я повече, отколкото бе очаквала.
Докато я целуваше, той не откъсваше очи от нея. Докато си играеше с езика и устните й, я гледаше внимателно и с търпението на леопард. Дори само това беше достатъчно да я разтрепери цялата.
Той прекара ръце по бедрата й, тръгна нагоре и докосна леко гърдите й. След което се отдръпна.
— Ти ме измъчваш, Софи. Това не ми харесва. — Взе бутилката с вода, която използваха, за да прочистят небцето си.
— Винарят също така е и малко учен — продума Софи и си пое въздух. Стори й се, че е плътен и тежък, толкова гъст, че не можеше да диша. — Сигурно си чувал, че при производството на вино протичат химически реакции.
Тайлър се обърна и й подаде бутилката с вода.
— Да. И добрият винар винаги изчаква да му дойде времето, защото някои химически реакции може да направят от виното оцет.
Това леко я бодна.
— Не можеш ли просто да признаеш, че ме желаеш!
— Мога. Искам те толкова много, че понякога не мога да дишам, когато си наблизо. — Както сега например, помисли си Тайлър, когато вкусът на устните й все още беше жив върху неговите. — Но когато те вкарам в леглото си, искам да ме гледаш по същия начин, по който ме гледаш сега. Не желая да съм просто някой си, поредният мъж за теб. Искам да съм аз — и ти трябва да го знаеш.
По кожата й пробягаха тръпки, като от студ. Софи трябваше да се сдържа, за да не обхване с ръце раменете си.
— Защо ми звучи като заплаха?
— Защото е. — Тайлър се отдалечи, взе следващата чаша с вино и продължи работата си.
13.
Инспектор Клермонт се бе задълбочил в делото „Авано“. Беше свършил доста работа и бе прекарал много вреше, за да сравнява данните, доказателствата, криминалните улики, медицинските доклади и експертизи. Можеше дори да цитира наизуст разпитите и заключенията. И сега, почти осем седмици след убийството, можеше да каже със съжаление, че не бяха стигнали доникъде. Бяха в задънена улица. Никакви заподозрени, никакви реални следи, никакви отговори.
Това го измъчваше като кост, заседнала в гърлото му.
Не вярваше в съществуването на идеалното престъпление, просто липсваха доказателства.
Какво беше пропуснал?
— Алекс? — Магуайър седна на крайчето на бюрото му. Вече бе облякла шлифера си, защото февруари в Сан Франциско винаги беше дъждовен. Най-малкият й син имаше изпит по история на другия ден, съпругът
