й беше настинал и носът му течеше, а за вечеря щяха да ядат сухия хляб от вчера. Вкъщи се нуждаеха от нея, но тя трябваше да бъде тук. — Хайде да си вървим.
— Винаги има нещо недоогледано, изтървани нишки — промърмори той.
— Така е, но не винаги можем да ги вържеш. Случаят „Авано“ остава открит и изглежда ще трябва да се примирим с това, докато не извадим късмет и нещо не падне от небето право в краката ни.
— Не обичам да разчитам на късмета.
— Е, аз пък живея заради него.
— Авано е използвал апартамента на дъщеря си за среща — започна Клермонт, без да обръща внимание на дълбоката въздишка на партньорката си. — Никой не го е видял кога е отишъл, никой не е чул изстрел, никой не е видял някой да влиза или да излиза.
— Било три часът през нощта. Съседите са спели, а поради естествения градски шум не са чули изстрела на двадесет и пет калибровия пистолет.
— Детска играчка. Женско оръжие.
— Без обиди, моля. — Магуайър потупа своя полицейски деветмилиметров пищов.
— Исках да кажа, че е подходящ за цивилни жени, нямах предвид теб — поправи се Клермонт с лека усмивка. — Вино и френско сирене, среднощна среща в празния апартамент. Очевидно се е измъкнал от новоизлюпената младоженка. Жертвата е обичала да кръшка. Мирише ми на жена. А може би това е разковничето. Може би е постановка. Направено е така, че да си помислим, че е била жена.
— Търсихме и мъже.
— Значи трябва да потърсим пак. Бившата госпожа Авано, ако се осланяме на думите на вдовицата Авано, е била забелязана напоследък в компанията на някой си Дейвид Кътър.
— Което значи, че вкусът и към мъжете се е подобрил.
— Останала е омъжена за този коцкар цели тридесет години. Защо?
— Виж какво ще ти кажа. Моят съпруг не ми кръшка и аз го обичам до полуда. Но понякога сама се чудя защо все още съм женена за него. Тя е католичка — довърши Магуайър с въздишка, вече знаейки със сигурност, че няма да се прибере скоро у дома. — Италианка, католичка и практична жена. Знаела е, че няма да получи лесно развод.
— Но се е съгласила, когато той го е поискал.
— Не се е противопоставила, което е съвсем различно нещо.
— Да. И като разведена католичка не би могла да се омъжи повторно за друг мъж, нали така? А може ли да се гушка с друг без одобрението на църквата?
— Какво намекваш, Алекс? Че го е убила, за да си разчисти пътя? Глупости! Според католиците убийството е по-голям грях от развода.
— Може да е наела някой да го направи вместо нея. Кътър е влязъл във фирмата, изместил е Авано Това сигурно е причинило някакви търкания. Кътър харесва съпругата на Авано, която скоро ще се разведе..
— Проверихме Кътър отвсякъде. Алибито му е желязно.
— Може би, може би. А може би не е имал достатъчно добра причина да си цапа ръцете. Така, значи открихме, че Авано е имал финансови проблеми. Въпреки че съпругата му, пардон, вдовицата, може да е достойна за „Оскар“, бих казал, че смъртта му беше една голяма и доста неприятна изненада за нея. Следователно, ако приемем, че Авано е държал в тайна своите финансови проблеми и не е бил от хората, които ще се откажат от филето от сьомга и черния хайвер, към кого би се обърнал за помощ? Едва ли и към някой от своите приятели — продължи да разсъждава Клермонт. — Защото на следващия благотворителен бал не би посмял да си покаже носа дори. Остава да отиде при Джиамбели, където периодично се е връщал през годините. При бившата си жена, може би.
— И ако продължим твоя ход на мисли, след като тя се е съгласила. Кътър си го е изкарал на него. А ако не се е съгласила, Авано е станал гаден и Кътър пак си го е карал на него. Само че има голяма разлика между това да си го изкараш на някого и това да вкараш три куршума в тялото му.
Все пак, помисли си Магуайър, това беше нещо, за което можеше да се хванат и да поразчоплят малко.
— Имам предчувствието, че утре ще си говорим с Дейвид Кътър.
Дейвид делеше часовете на деня между офисите в Сан Франциско, офиса в дома му, винарките и лозята. С двете деца и неотложната работа, работният му ден продължаваше обикновено четиринадесет часа.
Но никога в живота си не беше се чувствал по щастлив. Когато работеше в „Льо Кьор“, прекарваше повечето от времето си зад бюрото. Пътуваше рядко само за да седне от другата страна на нечие друго бюро. Работеше в област, която го интересуваше, и си бе спечелил уважение в своите среди, както и добра заплата.
Но се отегчаваше до смърт. Сега; имаше възможност да превръща всеки ден в малко приключение. Беше бръкнал в такива области от винопроизводството, които преди му бяха познати само на теория или на хартия.
Дистрибуция, бутилиране, продажби, маркетинг. И над всичко това, гроздето. От лозето на масата.
При това какво грозде! За него беше върховно удоволствие да гледа лозята, обвити в мъглите на долината. Бяха нереални, приказни, тайнствено загърнати от светли, ни и сенки. А когато на зазоряване по клоните им блещукаше скреж или когато сребристата лунна светлина се сипеше върху тях през нощта, тогава сякаш ставаше някаква магия.
Вървеше между редовете, вдишвайки вълшебството на влажния въздух, и към него се протягаха като ръце пръчките на лозята, струваше му се, че живее в картина. Картина, която можеше да нарисува със собствената си четка. Облъхваше го романтика, за чието съществуване беше забравил, заключен зад стоманата и стъклото на Ню Йорк Домашният му живот все още си беше пълна катастрофа. Тео всекидневно се бунтуваше срещу правилата. Според Дейвид момчето доста често сменяше позициите си.
Какъвто бащата, такъв и синът, мислеше си Дейвид Но не му беше особено приятно, когато се оказваше в центъра на бойното поле. Започна дори да се чуди защо него вият собствен баща, когато се бе сблъсквал със същата твърдоглава, начумерена, не аргументирана съпротива, просто не го бе заключил на тавана, докато не навърши двадесет и една години.
Мади също не беше по-лесна. Като че ли се отказа да си дупчи носа и да си слага халка. Сега обаче водеща кампания да нашари косата си на кичури. Дейвид просто не можеше да разбере как едно разумно момиче може да иска да прави подобни странни и направо противоестествени неща с тялото си.
Чудеше се как да разбере какво мисли и чувства едно четиринадесетгодишно девойче. Пък и не беше съвсем сигурен, че непременно го иска.
Добре поне, че се бяха установили някъде. Бяха си намерили приятели. Изобщо бяха влезли в нов ритъм.
Дейвид смяташе за странно обстоятелството, че никое от децата не коментира връзката му с Пилар. Обикновено и двамата го дразнеха безмилостно, когато се срещаше с жени. Може би смятаха излизанията им за бизнес.
Изведнъж осъзна, че си мечтае. Седи си на бюрото и си мечтае посред бял ден. Нещо, което често му се случваше напоследък, когато мислите му се отплесваха по Пилар. Затова тръсна глава и се размърда на стола си. Точно сега не му беше времето да се разсейва. След двадесет минути имаше среща с шефовете на отдели и трябваше да прегледа бележките си.
Тъй като времето и без това беше кратко, не му стана никак приятно, когато в стаята му се появиха инспектор Клермонт и неговата партньорка.
— Добър ден. С какво мога да ви бъда полезен?
— Ще ви отнемем само няколко минути — каза Клермонт, докато Магуайър оглеждаше офиса и накрая се спря пред картата на земното кълбо, окачена на стената.
— Наистина мога да ви отделя само няколко минути. Седнете, моля.
Големи, удобни, кожени кресла, отбеляза Магуайър. Голям и елегантен ъглов офис с прекрасен изглед към Сан Франциско, който се откриваше през широките прозорци. Съвършен за книжен плъх и в същото време напълно мъжкарски с огромното махагоново бюро и интериор във виненочервено и бежово. Тя се зачуди дали офисът е бил проектиран за мъж или за жена.
