години.
— И какво стана, когато го разобличихте? — изстреля въпроса си Магуайър.
— Не успях да го разоблича. Възнамерявах да го направя и мисля, че съвсем ясно му подсказах намеренията си по време на нашия разговор на коледния празник. Останах с впечатлението, че той отлично разбра, че аз знам. Това беше бизнес, инспекторе, и трябваше да бъде уреден като бизнес. Докладвах за проблема на Тереза Джиамбели и на Илай Макмилън в деня след тържеството. Решението им бе аз да се заема с нещата и да направя, каквото мога, за да накарам Авано да върне парите. Той щеше да бъде отстранен от фирмата. Ако откажеше или се възпротивеше, Джиамбели щяха да предявят съдебен иск.
— Защо тази информация беше държана досега в тайна?
— Такова бе желанието на синьора Тереза Джиамбели. Тя не искаше внучката й да бъде унижавана, като бъдат извадени на показ машинациите и кирливите ризи на баща й. Бях помолен да не казвам нищо, докато не бъда директно разпитан по този въпрос от полицията. Искам да ви съобщя, че Ла Синьора, Илай Макмилън и аз сме единствените хора, които знаят. Авано е мъртъв и ние смятахме, че няма смисъл да наливаме масло в огъня и да раздухваме скандала около него, очерняйки го пред света освен като донжуан и като крадец.
— Господин Кътър — рече Клермонт. — Когато има убийство, всичко има смисъл.
Дейвид затвори вратата зад гърба на полицаите и си пое въздух, за да успокои нервите си, когато тя отново се отвори. Без да почука, в стаята влезе Софи. Тя дори не се и сети да чука, толкова беше притеснена.
— Какво искаха?
Трябваше много бързо да се стегне и да събере мислите си, да потисне гнева си и да изглежда спокоен.
— И двамата закъсняваме за срещата. — Дейвид събра бележките си и ги пъхна заедно с докладите, разчетите и предложенията в куфарчето си.
— Дейвид! — Софи се подпря с гръб на вратата. — Бих могла да отида при полицаите и да получа от тях отговорите, които явно не мога да получа от теб. Надявах се, че ще бъдеш по-отзивчив.
— Имаха въпроси, Софи. Мисля, че ги наричат уточняващи.
— Защо разпитваха точно теб, а не мен или някои други хора в тази сграда? Та ти почти не познаваш баща ми, никога не си работил с него, а доколкото знам, не сте прекарали и половин час заедно. Какво би могъл да им кажеш за него или за убийството, което те вече не знаят?
— Малко или нищо. Съжалявам, Софи, но ще трябва да отложим този разговор, поне засега. Хората ни чакат.
— Дейвид! Дай ми малко яснота. Те дойдоха направо при теб и стояха доста дълго. Значи е било нещо важно. Знаеш, че новините се разпространяват бързо — довърши тя. — Имам право да знам.
За момент той не отговори нищо, не откъсваше очи от лицето й. Да, тя имаше право да знае, реши Дейвид. Не беше редно да крие от нея.
Затова вдигна телефона и се обади на секретарката си.
— Госпожица Джиамбели и аз ще закъснеем няколко минути за заседанието — съобщи й той, след което остави слушалката и кимна към креслото. — Седни.
— Ще остана права. Може би си забелязал, че не съм толкова изнежена.
— Забелязах, че си мъжко момиче. Полицията имаше няколко въпроса, изникнали от факта, че се виждам с майка ти.
— Разбирам. Да не би да допускат, че ти и мама сте поддържали някаква дълга и тайна любовна връзка? Това лесно би могло да бъде опровергано. Преди няколко месеца ти живееше доста далеч оттук. Като се има предвид, че баща ми си живееше съвсем открито с друга жена от доста години, то няколкото вечери, прекарани заедно с мама, са съвсем дребно прегрешение.
— Вероятно проверяват всички възможности.
— Подозират ли теб или мама?
— Бих казал, че подозират всички. Това е част от работата им. Все пак внимавай, въздържай се да коментираш, особено пък пред мен, връзката ми с майка ти.
— Все още не съм решила какво мисля за нея. Когато реша, ще ти кажа.
— Много си честна — рече Дейвид. — Понеже аз знам какво чувствам, ще ти го кажа. Много съм загрижен и обичам Пилар. Не искам да й причиня неприятности или разочарование. Ще съжалявам, ако нараня по някакъв начин и теб, първо, защото ти я обичаш и второ, защото те харесвам. Но трябваше да избирам между възможността да разочаровам и двете ви или да подложа децата си на разпит. Освен това, ако продължавах да мълча, разследването можеше да тръгне в погрешна посока.
Сега вече Софи изпита желание да седне. Нещо й подсказа, че ще се нуждае от опора. Но гордостта я накара да остане права.
— Какво толкова си казал на полицията, че да ме разстрои?
Истината, помисли си Дейвид, също като лекарството действа по-добре, когато се даде в голяма доза и наведнъж.
— Баща ти е присвоявал средства от фирмата през последните няколко години. Сумите са били не особено големи и разпределяни така, че да останат незабелязани.
Кръвта се отдръпна от лицето й, но Софи не трепна. Дори когато почувства пробождането от предателството право в сърцето си.
— Сигурен ли си? Няма ли начин да грешиш? — попита тя, след което махна с ръка, преди той да отговори. — Не, разбира се, че не грешиш. Ти не правиш грешки. — Имаше известна доза горчивина в изявлението й. Просто не можа да я прикрие. — Откога знаеш?
— Знаех със сто процента сигурност в деня на тържеството. Имах намерение да се срещна с баща ти през след вашите дни, за да обсъдим…
— Неговото уволнение — довърши Софи.
— Да поискам обяснението му. Както и да получа инструкциите на баба ти и дядо ти. Аз ги информирах за фактите на следващия ден. Предполагам, че щяха да му дадат възможност да върне средствата и да напусне сам. Заради теб, заради майка ти и заради фирмата, разбира се. Но най-вече заради теб. Съжалявам, Софи.
Тя кимна и се обърна, като сплете ръцете си.
— Да, разбира се. Благодаря за откровеността.
— Софи…
— Моля те, недей. — Тя се сви, когато той пристъпи към нея. — Не ми се извинявай отново. Няма да падна. Вече знаех, че е крадец. Видях една от брошките на мама върху ревера на Рене. Разбрах, че я е взел без да обяви, защото знаех, че майка ми никога не би й я дала. Когато видях да я носи върху жалейния си черен костюм, разбрах, че той я е откраднал. Не че е мислел за това по този начин. Не си е давал сметка, че това е кражба. Така както не е смятал, че краде, когато е взимал пари от фирмата. Според него майка ми има толкова много дрънкулки, че едва ли ще забележи липсата на една. Фирмата, казвал си е, може да ми отпусне малко капитал, назаем. Да, той беше ненадминат, беше шампион в оправданията. И сам си вярваше.
— Ако предпочиташ да си отидеш у дома, бих могъл да те извиня на заседанието.
— Нямам намерение да пропускам тази среща. — Софи се обърна към него. — Не е ли странно? Знаех какво причиняваше на мама през всичките тези години. Защото бях свидетел, виждах го. Но успявах да го забравя или да си втълпя, че той просто си е такъв и го прави някак си незабелязано, периферно, приемливо. Сега се разкри, че е откраднал пари и бижута, а това е много по-маловажно в сравнение с потъпкването на достойнството и самоуважението на един човек, както той направи с майка ми. Но това ме накара да го видя такъв, какъвто е. Човешко същество, незаслужаващо уважение. Кара ме да престана да тъгувам за него. Чудя се защо? Е, ще се видим на съвещанието.
— Можеш да закъснееш няколко минути.
— Не. Вече загубих достатъчно време за баща, който не го заслужава.
Да, помисли си Дейвид, когато Софи излезе от кабинета му. Колко много прилича на баба си.
Тъй като беше ред на Софи да кара, Тайлър седна в автомобила и се вози от града до долината в пълно мълчание. Ако не се брои, разбира се, радиото. Беше го намалил съвсем, колкото нещо да бръмчи, за да не
